Решение № 143 от 04.10.2024, Районен съд - Ихтиман

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Ихтиман, 04.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ШЕСТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Юлиана Ив. Толева при участието на секретаря НИКОЛЕТА Г. КУЗЕВА като разгледа докладваното от Юлиана Ив. Толева Административно наказателно дело № 20241840200510 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по жалба на Д. В. Р., ЕГН: ********** срещу електронен фиш за налагане на глоба за нарушение, установено от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 о т ЗП с № 1100121856, издаден на 09.07.2020г. от А. „П. и“ при МРРБ.

В жалбата се навежда възражение за изтекла погасителната давност за ангажиране административнонаказателната отговорност на въззивника, в условията на евентуалност се възразява, че се касае за маловажен случай.

Претендира се присъждане на деловодни разноски за адвокатско възнаграждение.

В о.с.з. жалбоподателят, редовно призован, не се явява, не се представлява.

Депозирано е писмено становище от пълномощника, който иска делото да се гледа в отсъствие на страната и процесуалният представител. В становището се иска от съда да отмени атакувания ЕФ като незаконосъобразен. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение.

Представен е списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие.

В о.с.з. административнонаказващият орган - редовно призован, явява се представител по пълномощие, който оспорва жалбата, иска от съда да потвърди обжалвания санкционен акт като правилен и законосъобразен.

Излага съображения по същество. Претендира присъждане на деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претенцията за разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна.

1

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобразно с чл. 16 НПК, приема за установено от фактическа страна следното:

На 09.07.2020г., в 15:13 ч. с устройство № 10011, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 ЗП, е било регистрирано движението на лек автомобил „Ш. О.“ с рег. № ********, с обща техническа допустима маса 1882, чийто ползвател бил жалбоподателят, по път АМ Тракия, км 43+448 с посока на движение нарастващ километър, който пътен участък бил включен в обхвата на платената пътна мрежа.

Административнонаказващият орган е приел, че няма заплатена винетна такса за ППС, чието движение е било регистрирано на съответния пътен участък, поради което е издаден процесния електронен фиш, с който на жалбоподателя е наложено на основание чл. 179, ал. 3, вр. чл. 187а, ал. 1 и ал.

3 от ЗДвП административно наказание „глоба“ в размер на 300,00 лева за нарушение на чл. 139, ал. 5 и ал. 6 вр. чл. 102, ал. 2 ЗДвП.

Видно от справка от АНО (л.13 от делото) към дата 09.07.2020г. 15:13ч. за процесното МПС не е заплатена винетна такса.

От представено по делото извлечение от електронната система за закупуване на винетни стикери се установява, че на същата дата 09.07.2020г. в 16:15ч. за процесното ППС била закупена електронна винетка.

От справка от АПИ се установява, че към датата на нарушението лекият автомобил е бил собственост на дружество „Р. л.“ ЕООД, с ползвател жалбоподателят Д. В. Р..

От представеното по делото заверено за вярност извлечение от Системата за сигурно електронно връчване се установява, че жалбоподателят има регистриран профил в системата, считано от 08.04.2022г., и към дата 26.07.2024г. профилът е бил активен.

Така описаната фактическа обстановка съдът възприе въз основа на събраните по делото писмени доказателствени средства – извлечение от електронната система на АПИ, снимков материал, документ за закупена електронна винетка, извлечение от профила на жалбоподателя в ССЕВ, справки от АПИ, всички надлежно приобщени в съдебното производство по реда на чл. 283 НПК.

Събраните в хода на съдебното следствие доказателства са единни и непротиворечиви, поради което по арг. от чл. 305, ал. 3, изр. 2 НПК, съдът не дължи детайлен доказателствен анализ.

Спорът по делото се концентрира относно правилното приложение на материалния закон при ангажиране административно наказателната отговорност на въззивника.

При така установената фактическа обстановка, въз основа на посочените по-горе доказателствени източници, от правна страна се установява следното:

Жалбата е депозирана в законоустановения срок (видно от известие за доставяне на л. 17 от делото) ЕФ е връчен на жалбподателя на 23.07.2024г..

Жалбата е депозирана чрез АНО на 31.07.2024г., от процесуално

2 легитимирано лице и срещу подлежащ на въззивен съдебен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗП за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние, като т. 1 предвижда такса за ползване на платената пътна мрежа - винетна такса за пътни превозни средства по чл. 10а, ал. 7. ППС по чл. 10а, ал. 7 от ЗП са моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на пътници; моторните превозни средства, които имат най-малко четири колела и са предназначени за превоз на товари и моторни превозни средства с повишена проходимост.

В чл. 139, ал. 5 от ЗДвП е предвидено, че движението на пътни превозни средства по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, се извършва след изпълнение на съответните задължения, свързани с установяване размера и заплащане на пътните такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата.

Според чл. 139, ал. 6 от ЗДвП водачът на пътно превозно средство е длъжен преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да заплати таксата по чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за пътищата в случаите, когато такава е дължима според категорията на пътното превозно средство, освен когато таксата е заплатена от трето лице.

В чл. 102, ал. 2 от ЗДвП е посочено, че собственикът е длъжен да не допуска движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата според категорията на пътното превозно средство. Ако в свидетелството за регистрация е вписан ползвател, задължението се изпълнява от него.

В административнонаказателното производство съдът следи служебно за изтекла погасителна давност, както такава за издаване на санкционния акт, така и изпълнителска давност.

Макар и нормата на чл. 189, ал. 11 от ЗДвП да предвижда, че електронният фиш е своеобразен аналог на наказателно постановление, това важи единствено по отношение на правните последици от влизане в сила на двата акта. Законодателят не е предвидил пълно приравняване между електронния фиш и наказателното постановление, нито по отношение на съдържанието, нито във връзка с процедурата по съставянето и връчването им. Ето защо и след като в нормата на чл. 189, ал. 5 ЗДвП не е предвиден определен срок за връчване на електронния фиш, то връчването му и след изтичане на едногодишния давностен срок по чл. 34, ал. 1, изречение 2 от ЗАНН, какъвто е настоящият случай, не представлява съществено процесуално нарушение на изискванията към формата и съдържанието на електронния фиш.

Както се посочи по - горе не е налице законодателно приравняване на електронния фиш и наказателното постановление, такова е фингирано с разпоредбата на чл. 189, ал. 11 ЗДвП само относно правните последици, с които се ползват влезлите в сила ЕФ, в това число и възможността влезлият в сила ЕФ да бъде изпълнителен титул – арг. от чл. 167, ал. 2, т. 7 ДОПК. Във 3 връзка с горното по отношение на електронния фиш не могат да намерят приложение давностните срокове, визирани в чл. 34 ЗАНН, касаещи т.нар „преследвателска давност“, тъй като ЕФ представлява специфичен правен акт, съчетаващ характеристиките на АУАН и на НП, но не може да бъде приравнен към АУАН и към НП. Законовата препратка на чл. 189, ал. 14 ЗДвП към разпоредбите на ЗАНН е приложима единствено за неуредените в ЗДвП случаи по съставянето на актовете, издаването и обжалването на наказателните постановления и по изпълнението на наложените наказания.

Електронните фишове и съкратената процедура, по която същите се издават, остават извън обхвата на препращащата норма. В горния смисъл Решение № 2380 от 4.05.2020 г. на АдмС - София по адм. д. № 12692/2019 г.

В случая давността за наказателно преследване се изчислява на основание чл. 11 ЗАНН вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 НК. Давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване, и то само спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. След свършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова, в случая тригодишна давност.

Независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва по давност при изтичане на срока по чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 НК – а именно четири години и половина от извършване на деянието. В случая не е изтекла абослютната давност за наказателно преследване, но съдът намира, че е изтекла обикновената такава, тъй като от датата на нарушението - 09.07.2020г. до датата на връчване на електронния фиш – 23.07.2024г . са изминали повече от три години. По делото не се установиха действия на административно наказващия орган, довели до спиране или прекъсване на давността преди изтичане на тригодишния давностен срок по чл. 11 ЗАНН вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК - в случая 10.07.2023г.. Датата на нарушението е 09.07.2020г., а ЕФ е връчен на 23.07.2024г., което на практика е първото действие на административно наказващия орган, насочено към реализиране на отговорността на жалбоподателя и е от естество да прекъсне давността за наказателно преследване. Това действие е извършено след изтичане на обикновената давност за ангажиране административно наказателната отговорност на нарушителя. Установено е, че на 08.04.2022г. (лист 9 от делото), жалбоподателят е регистриран в Системата за сигурно електронно връчване, поддържана от Министерството на електронното управление, но не се доказа административно наказващият орган да се е възползвал от тази възможност за връчване на електронния фиш. По делото не се събраха данни относно дата на издаване на ЕФ, която да е различна /последваща/ от датата на установяване на нарушението, което би прекъснало давността, съответно би започнала да тече нова тригодишна давност за наказателно преследване.

Гореизложеното мотивира извода, че атакуваният електронен фиш следва да бъде отменен поради изтекла обикновена давност за наказателно преследване, а административното наказателното производство следва да бъде прекратено.

По разноските:

При този изход на спора с право на разноски разполага въззивника, който претендира и доказва деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева, съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие от кочан /л.29 от д./

4

Съдът разгледа претенцията за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в светлината на решение по дело C-438/22 на СЕС от 25.01.2024г., съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1 от 09.07.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е нищожна, тъй като е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, пр.1 ДФЕС. Съгласно решението нищожността на Наредбата е задължителна за съда и засяга всички минали и бъдещи последици. Използваният в решението термин „нищожност“ не е докрай прецизен с оглед процесуалния ред, предвиден в националното право за обявяване на нищожност на акт на съсловна организация – нищожността следва да се обяви по съдебен ред от компетентния съд. Въпреки горното, с оглед примата в йерархията на източниците на правото на правото на ЕС над националното право Наредба № 1 от 09.07.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е невалидна и националите юрисдикции не следва да я прилагат при произнасяне по претенциите за разноски за адвокатски възнаграждения.