Определение № 891 от 19.02.2026, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 891 гр. Варна, 19.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М. К. Терзийска

Членове:

Диана К. Стоянова

Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно частно гражданско дело № 20263100500324 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 от ГПК.

Производството е образувано по частна жалба от „Макроадванс“ АД с ЕИК 201127485, против Определение № 1102 от 26.11.2025г., постановено по гр.д. № 538/2024 г. по описа на РС - Провадия, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя молба вх. № 8860/22.10.2025 г. за изменение на Решение № 323/30.09.2025 г., постановено по гр.д. № 538/2024 г. по описа на Районен съд – Провадия, в частта му за разноските, на осн. чл. 248 от ГПК.

В жалбата се излагат съображения, че на основание чл.78, ал.2 от ГПК разноските следва да бъдат възложени в тежест на ищеца, тъй като ответникът е признал иска и не е дал повод за завеждането му, тъй като не е предприемал действия по принудително изпълнение, а ищецът не е отправял преди процеса покана за плащане. В условията на евентуалност се прави искане за намаляване на определеното адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. по съображения от Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16 при съобразяване, че при признание на иска процесът бива значително съкратен и предполага приключване на делото в едно заседание без необходимост от събиране и оценяване на доказателства.

В предоставения срок е постъпил отговор на жалбата от ответника по нея, в който се излага подробен анализ на практика на СЕС по въпроса за разноските по потребителски дела в подкрепа на становището, че страната спечелила делото има право на поне една значителна и подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. Поддържа се, че с направените промени в Наредба 1/2004г. е преодоляно противоречието с практиката на СЕС, тъй като е премахнато минималното възнаграждение и са предвидени обективни критерии, като фактическата и правна сложност не е сред тях. След като съдът не намалява дължимата държавна такса само защото делото е с правно ясен предмет или не изисква значителни усилия, не 1 би следвало адвокатското възнаграждение да се редуцира на базата на субективна преценка за несложност. В противен случай би се допуснало неравнопоставено третиране, при което съдът изисква пълна държавна такса, изчислена на база цената на иска, но отказва да признае реалните разноски на страната, ангажирала адвокат при спазване на обичайните пазарни условия.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата се явява неоснователна по следните съображения:

Производството по делото е образувано по предявени от Т. В. И. с ЕГН ********** с р е щ у „Макроадванс“ АД с ЕИК 201127485, обективно евентуално и кумулативно съединени искове, както следва: - за приемане на установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 210477/12.06.2023 г. е нищожен поради противоречие със закона, на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11 и чл.

19, ал. 4 от ЗПК, а в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на клаузата т. V, чл. 10, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка; - за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 50 лева, платена без основание по сключен между страните договор за потребителски кредит № 210477/12.06.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е признал исковете, като е възразил единствено срещу редовността на исковата молба поради липса на посочена банкова сметка на ищеца. Направено е искане за прилагане на чл.78, ал.2 от ГПК, а евентуално за определяне на хонорар под минимума по Наредба 1/2004г.

С последваща молба ищецът е заявил, че поддържа искането за ССЕ, тъй като счита, че подлежащите на връщани суми са в по-голям размер от първоначално претендираното.

В отговор е постъпило становище на ответника, с което се противопоставя на допускане на ССЕ с оглед предприетото признание на иска.

След депозиране на заключението на ССЕ ответникът заплатил в полза на ищцата 3197.26 лева с платежно нареждане от 29.08.2025г. с посочено основание възстановяване на суми по договор 210477. С молба от 05.09.2025г. уточнява, че част от заплатената сума в размер на 531.34 лева е преведена по грешка, поради което същата следва да бъде възстановена по посочена банкова сметка.

По искане на ищеца с правно основание чл.214 от ГПК с протоколно определение от 04.09.2025г. е допуснато изменение на иска по чл.55 от ЗЗД чрез увеличаването му от 50 лева на 2656.69 лева.

С постановеното по делото решение съдът е уважил главния иск за нищожност на целия договор и е отхвърлил иска с правно основание чл.55 от ЗЗД поради плащане в хода на процеса. Предвид изхода от спора ответникът е осъден да заплати 306.27 лева в полза на ищеца, явяващи се сбор от заплатената от страната държавна такса и депозит за вещо лице по назначената ССЕ, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, 500 лева в полза на адв. Е.

И., в качеството й на предоставил безплатна правна помощ и съдействие 2 процесуален представител на ищцата, по реда на чл. 38 ЗА и 200 лева в полза на бюджета на съдебната власт, на основание чл.78, ал.6 от ГПК.

Постъпила е молба №8860/22.10.2025г. от ответника с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските, чрез възлагането им в тежест на ищеца, а евентуално за намаляване на присъдения адвокатски хонорар по чл.38 от ЗА с начисления ДДС.

С обжалваното определение молбата е оставена без уважение.

Определението е правилно.

Съгласно чл.78, ал.2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на иска и ако признае иска, разноските се възлагат в тежест на ищеца.

В случая не е налице нито една от визираните в закона кумулативни предпоставки. Обективираното в отговора на исковата молба признание касае първоначално предявения размер на иска от 50 лева. По отношение на увеличения размер от 2656.69 лева липсва изрично признание. Напротив с молба от 03.04.2025г. ответникът изрично се е противопоставил на искането на ищеца за установяване на действителния размер на вземането със ССЕ.

Извършеното в хода на процеса плащане би могло да се тълкува като конклудентно признание на дълга, но то е предприето едва след представяне на експертното заключение. В резултат на това процесуално поведение на ответника след проведени пет открити съдебни заседания производството е приключило с мотивирано решение по същество, а не с решение при признание на иска.

Вярно е, че липсват данни за извънсъдебна покана за плащане, но същата не е предвидена като предпоставка за допустимост на иска, а е от значение единствено за поставянето на длъжника в забава. Задължението за връщане на даденото по нищожно правно основание възниква в момента на получаване на облагата. Неизпълнението на това задължение представлява повод за претендирането му по съдебен ред, още повече при липса на безспорност относно размера, каквато е разглежданата хипотеза, след като за конкретизирането му се е наложило ангажирането на специални знания.

Твърденията за допусната грешка при плащането потвърждават, че и за ответника е съществувала неяснота относно действителния размер на вземането. Плащането е извършено след срока по чл.131 от ГПК, откъдето следва извод, че към момента на предявяване на иска вземането е съществувало и не е било погасено, поради което за ищеца е бил налице правен интерес от съдебното установяване на претенцията си. Извод, че ответникът не е станал причина за предявяване на иска, би могъл да се направи само в хипотеза, в която плащането е извършено преди получаване на препис от исковата молба, каквато не е разглежданата хипотеза.

По изложените съображения в разглеждания случай отговорността за разноски следва да се разпредели по правилото на чл.78, ал.1 от ГПК, доколкото вземането е погасено в хода на процеса, поради което неоснователността на иска е настъпила по независещи от ищеца причини.

Релевираното в условията на евентуалност възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА също се явява неоснователно.

Действително съгласно постановките на решение на СЕС по дело С3 438/2022г. при присъждане на разноски по делото съдът не е обвързан от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа и същата следва да бъде използвана само като ориентир. Конкретната преценка обаче следва да бъде извършена след като се вземат предвид вида и количеството на извършената работа, фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че адвокатският труд е висококвалифициран и следва да бъде справедливо овъзмезден.

В случая адвокатското възнаграждение е определено в размер на 500 лева, а според Наредба 1/2004г. същото е в размер на 800.42 лева с ДДС по обуславящия иск и 678.80 лева с ДДС по обусловения иск. Правилно е съобразено, че възнаграждението по обусловения иск не следва да се кумулира, доколкото защитата по него практически се припокрива с тази по главния иск.

Следователно присъденото адвокатско възнаграждение е под предвиденото по наредбата и на фона на икономическата конюнктура и инфлационни процеси не е налице възможност за редуцирането му без да се наруши принципа за достойно заплащане на предоставената правна помощ, включваща освен изготвяне на исковата молба и предварително запознаване с относимите материали и съдебна практика, подготовка на защитна теза, справки по движението на делото и изготвяне на становища по процесуални и материалноправни въпроси и отговор по чл.248 от ГПК. От значение е от друга страна общата продължителност на съдебното производство пред съответната инстанция, доколкото е пряко свързана с обема на дължимите от адвоката услуги. В случая производството пред първата инстанция е продължило година и половина, като са проведени пет открити съдебни заседания. Действително делото не се характеризира със сложност над обичайната за този вид дела, но при отчитане обема на осъществената в полза на ищцовата страна защита, съдът намира, че определеният от съда размер от 500 лева с ДДС, не се явява завишен, поради което и не са налице предпоставки за редуцирането му.

Поради идентичност в изводите на двете инстанции първоинстанционното определение следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1102 от 26.11.2025г., постановено по гр.д. № 538/2024 г. по описа на РС - Провадия.

Определението може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Република България в едноседмичен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280 ал.1 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

4

2. _______________________

5