Решение № 1662 от 04.12.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1662 гр. Плевен, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20244430102177 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба вх. №11113/19.04.2024 г. на М.

Г. М., чрез адв. М., срещу „К.К.М.“ *** и „К.Г.“ ****, за 1 )прогласяване на нищожност ДПК № 100371641, сключен с първия ответник; 2) в условията на евентуалност- прогласяване на нищожност на клаузата на чл.1, ал. 2 от посочения договор; 3) прогласяване на нищожност на договора за възлагане на поръчителство от 23.12.2021 г., сключен с втория ответник, 4) осъждане на първия ответник да върне сумата от 200,00 лв. недължимо заплатена сума без правно основание по договора за паричен заем, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска до окончателното и заплащане;

В исковата молба ищцата твърди, че е сключила договор за заем № 3100371641/23.12.2021 г. с „К.К.М.“ ***, по силата на който и е отпуснат паричен заем от 1500,00 лв., но обща дължимата сума е в размер на 1733,60 лв., дължима на една кредитна вноска. Съгласно чл. 1, ал .2 от договора ищцата твърди, че трябвало да сключи втори договор - за възлагане на поръчителство с „К.Г.“ ****, с цел обезпечаване на кредита. Възнаграждението за поръчителя възлизало в размер на 619,12 лв. Ищцата твърди, че е заплатила на кредитора „К.К.М.“ АД сумата от 1700,00 лв. Счита обаче, че договорът за заем и договора за предоставяне на гаранция са нищожни и не е следвало да заплаща всички суми.

Ищцата формулира довод, че договорът за заем е недействителен, тъй като в него е посочен приложимия лихвен процент, но не и условията за прилагането му.

Липсвало яснота дали посоченият лихвен процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. Нито в договора, нито в погасителния план било отбелязано какъв е общия размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението и с главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да се провери дали лихвения процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Според ищца това съставлява нарушение 1 на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. На следващо, ищецът сочи, че в договора е посочен само общия размер на ГПР по договора за кредит, без да има ясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите, а това според него представлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не ставало ясно кои компоненти формират ГПР и изобщо липсвало информация за това кои разходи формират ГПР по договора. Поради това потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв е реално процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Ищцата формулира и довод, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 от ЗПК с уговорката за заплащане на разходи по договора за поръчителство. Ищцата сочи, че сключването на договор за поръчителство е задължителен елемент на договора за заем, поради което счита, че заплащането на сумата по договора за поръчителство трябва да е част общия разход по кредита, тъй като е пряко свързано с договора за кредит, известено е на кредитора и се заплаща от потребителя. Включването на този разход към ГПР би надвишил позволения от закона максимум според ищцата, поради което посочения по договора ГПР не е действителния, а това представляващо заблуждаваща търговска практика.

В условията на евентуалност ищецът счита ,че клаузата на чл. 1, ал.2 от посочения ДПК е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП, тъй като тази клауза е задължително условие за сключване на договора за кредит, води до нееквивалентност на насрещните престации, защото дължимото възнаграждение е 40% от главницата. Клаузата не била индивидуално уговорена, а е част от стандартна бланка, отнапред изготвена без потребителят да има възможност да влияе върху нейното съдържание.

Формулира се довод за недействителност на договора за поръчителство поради накърняване на добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност между възнаграждението и отпуснатия кредит. Ищцата твърди, че не е получила насрещна престация, а е била принудена да сключи договора за поръчителство с предварително избран от кредитора поръчител. Възнаграждението по своята същност представлявало разход по договора за кредит, който следвало да бъде включен в ГПР, но това не било сторено. Този договор противоречал и на чл.143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗПП, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност, води до неравновесие в правата на страните и е изцяло в ущърб на потребителя.

Иска от съда да уважи предявените искове. Претендира разноски В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили отговори от ответните дружества, с които се иска да бъда постановени решение при признание на иска съгласно чл. 237 от ГПК, като с оглед това признание на иска, да бъде постановено осъждане на ищците да заплатят сторените разноски на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК. В тази насока ответните дружества твърдят, че не са станали повод за завеждане на делото и релевират възражение за прекомерност.

В с. з. ищеца не се явява и представлява, поддържа исковата молба, иска от съда да уважи предявените искове и претендира разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с. з. ответниците не се явяват и представляват, поддържат подадените отговори, въвеждат възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.

2

Съдът, като взе предвид събраните доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно, а и от събраните писмени доказателствени средства се установява, че ищецът е сключил с „К.К.М.“ *** безсрочен договор за потребителски кредит № 33100371641/23.12.2021 г. и договор за възлагане за възлагане на поръчителство от 23.12.2021 г. с втория ответник „К.Г.“ ****.

Основните параметри на договора за кредит са както следва: отпуснат заем в размер на 1500,00 лв., при кредитен лимит от 1500,00 лв., лихвен процент – 40,00%. Годишният процент на разходите е уговорено да се начислява в съответствие с приложение № 1 към чл. 19,ал.2 от ЗПК в зависимост от усвоената сума и срока на погасяване. Съгласно чл. 1, ал. 2 от ДПК кредитополучателят в петдневен срок от одобряване на искането за усвояване на сумата по кредита, да осигури обезпечение по кредита чрез две физически лица, неати на безсрочен трудов договор при минимално брутно месечно възнаграждение от 1500 лв., одобрено от кредитополучателя дружество-поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция съгласно списъка с одобрени от кредитодателя банки.

Видно от съдържанието на сключения договор за възлагане на поръчителство, е че потребителят-ищец дължи възнаграждение по смисъла на чл. 2 на поръчителя – „К.Г.“ ****, и то представлява сбора на вноските по погасителния план. Съгласно ал.2 възнаграждението се заплаща на равни части съгласно погасителния план, а съгласно ал. 3 потребителят заплаща възнаграждението по банков път на посредника или в брой на посредника.

От погасителния план към договора за кредит, се установява, че месечната вноска е формирана от размер на вноска по кредит и размер на възнаграждение за поръчителство, като така обща сума на месечна вноска е 294,09 лв. за осем вноски Горната фактическа обстановка безспорно се установява от събраните по делото писмени доказателствени средства на които съдът дава пълна вяра, тъй като се ползват с придадената по чл. 178 и чл. 179 от ГПК доказателствена сила и стойност. Съдът цени и направеното признание на иск на ответниците, наред с анализираните писмени документи, на осн. чл. 175 от ГПК.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал.5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, чл. 143 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, които са процесуално допустими.

Безспорно е сключен договор за паричен заем между ищцата и първия ответник, който има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и неговата действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по съответствието на договора със законовите изисквания за неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания или тяхната тежест в поредността на чл. 26 от ЗЗД. Неоснователен е доводът, че не е посочен лихвеният процент, доколкото е видно, че същият е 40,00%. На следващо място, съгласно чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен ГПР по 3 кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването на размера на ГПР дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В разглеждания случай в договора за паричен заем не е ясно посочен размер на ГПР, не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и какво е стойностно измерение в проценти на всеки един от формиращите го компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и в приложение № 1 към закона. Тоест липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният размер на разходите по кредита. Също така в договора за паричен заем и погасителния план не е посочена обща дължима сума, а само, че месечната вноска е формирана от месечната вноска по кредита(главница и лихва) и възнаграждение за поръчителство. Съдът намира, че с това допълнително плащане(възнаграждение) се покриват разходи, които са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като представляват условие за сключване на самия договор, и които са били предварително известни на заемодателя с оглед обстоятелството, че поръчителят е одобрен и известен на заемодателя и от клаузите на поръчителството става ясно, че възнаграждението е пряко обвързано с погасителните вноски по кредита, и дължимо наред с тях. След като тези две условия са налице, разпоредбата на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква стойността на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да бъде включена в размера на ГПР. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума, които не отговарят на действителните такива, въвежда потребителят в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще стори. Посочването в договора за кредит на ГПР понисък от действителния такъв, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Цялостната липса пък на тези реквизити противоречи на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което изискването не е 4 удовлетворено.