Определение № 393 от 03.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 393 гр. Пловдив, 03.11.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно частно търговско дело № 20235001000633 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 278 във вр. с чл. 274, ал.1, т.1 от ГПК.

Обжалвано е определение № 106, постановено в закрито съдебно заседание на 8.09.2023 г. от Окръжен съд-С. по т.д. № 48/2022 г. , с което е прекратено производството по делото поради липса на компетентност на българския съд да разгледа предявените искове срещу ответници-потребители с местоживеене във В..

Жалбоподателят „Б.Д.“АД-гр.С. моли определението да бъде отменено като незаконосъобразно, неправилно по съображения, изложени в частната жалба от 4.10.2023 г.

Ответниците по частната жалба Л. Р. Г. и П. К. Б. чрез назначените им от ОС-С. особени представители адвокати от АК-С. С. Н., Т. Д. и Б. К. молят тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 18.10.2023 г.

Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията на жалбоподателя, прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното:

На 12.08.2022 г. е подадена до ОС-С. искова молба от „Б.Д.“АД-гр.С. против Л. Р. Г. и П. К. Б., с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 430 от ТЗ и чл. 86,ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца суми, дължими съгласно сключения договор за 1 кредит за покупка на недвижим имот от 23.02.2007 г., а именно главница в размер на 45 376,17 евро, договорна лихва 19 419,24 евро за периода от 28.11.2016 г. до 11.08.2022 г. включително, наказателна лихва (обезщетение за забава) 1 360,47 евро за периода от 13.01.2017 г. до 11.08.2022 г., дължими такси и разноски 488,10 евро , ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаването на исковата молба 12.08.2022 г. Ищецът твърди, че на 23.02.2007 г. между банката, ответника Л. Г. като кредитоП.учател и ответника П. Б. като съдлъжник е сключен представения в копие с исковата молба договор за предоставяне на банков кредит в размер на 57 321 евро, който кредит е отпуснат с цел закупуване на недвижим имот-апартамент в сграда в местност в землището на П., община Ч., върху който закупен имот е вписана законна ипотека, подновена през 2017 г. Твърди, че последно плащане по договора е направено през месец януари на 2017 г. и към датата на подаването на исковата молба не са погасени 69 броя погасителни вноски и претендира за осъждане на ответниците да заплатят остатъка от сумата по отпуснатия банков кредит, както и дължимата възнаградителна лихва, обезщетение за забава и заплатени от банката застрахователни премии. В исковата молба е изразено становище относно компетентността на ОС-С. да разгледа спора с оглед местоживеенето на ответниците във В., защото след напускането на ЕС от страна на В. и изтичане на преходния период, посочен в Споразумението за оттеглянето на О.к. В. и С.И. от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, а именно 1.01.2021 г., не се прилагат разпоредбите относно компетентността на Регламент (ЕС) №1215/2012 съгласно чл. 67 от това Споразумение. Твърди се, че приложимост затова намира нормата на чл. 4,ал.1,т.2 от КМЧП, въз основа на която международната компетентност на българските съдилища е налице когато ищецът е юридическо лице, регистрирано в Р.Б.. Изложени са и съображения по отношение на местната подсъдност, а именно защо точно ОС-С. е местно компетентен да разгледа спора.

С определение № 8/16.01.2023 г. окръжният съд прекратява производството по делото поради липса на компетентност на българския съд да разгледа предявените искове срещу ответници-потребители с местоживеене във В.. Това определение е обжалвано от банката-ищец и с определение № 271/28.07.2023 г. по ч.в.т.д. № 431/2023 г. на АС-Пловдив апелативният съд го отмени и върна делото на окръжния съд за продължаване 2 на съдопроизводствените действия. С определението си от 28.07.2023 г. апелативният съд прие, че ответниците са с местоживеене във В., а ищецът е българско юридическо лице, поради което спорът е с международен елемент, касае се за частноправни отношения по смисъла на чл. 1,ал.2 от КМЧП и се поставя на първо място въпросът относно международната компетентност на българския съд – дали приложение ще намерят разпоредбите на КМЧП, както твърди жалбоподателят, или ще следва да се приложи уредбата, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Р.Б. или в друг закон. Апелативният съд прие, че в предходно производство пред СГС (по гр.д. № 10 016/2017 г.) компетентността на българския съд е отречена с оглед приложението на Регламент № 1215/2012 на ЕП и на Съвета и че неправилно окръжният съд сега е приел, че въпросът за неподведомствеността на предявените искове на българския съд е разрешен с влязло в сила определение и съгласно чл. 299,ал.1 от ГПК спорът за подведомствеността не може да бъде пререшаван. Освен това апелативният съд посочи, че съгласно чл. 126 от Споразумението за оттегляне на О.к. В. и С.И. от ЕС и ЕОАЕ периодът, в който съгласно чл. 67 от Споразумението Регламент № 1215/2012 на ЕП и на Съвета все още се прилага, е приключил на 31.12.2020 г., а исковата молба по делото е подадена на 12.08.2022 г., поради което посоченият Регламент в случая е неприложим, след 1.01.2021 г. О.к. е трета държава и с оглед разпоредбата на чл. 3,ал.1 от КМЧП подлежи на преценка дали създадените частноправни отношения с международен елемент не са регламентирани с уредба, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Р.Б. или в друг закон. При извършването на тази преценка апелативният съд прие, че понастоящем по отношение на Р.Б. в качеството й на член на ЕС е приложима Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела от 2007 г. (Конвенцията от Лугано от 2007 г.).

Апелативният съд прие, че О.к. В. и С.И. съгласно чл. 1 от Конвенцията от 9.10.1978 г. за присъединяването на К.Д., И. и О.к. В. и С.И. към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела и към Протокола и към Протокола за нейното тълкуване от Съда на Европейските общности, се е присъединило към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана в Брюксел на 27.09.1968 г. (Брюкселската 3 конвенция от 1968 г.) в различно качество, не като страна членка на ЕС, а на самостоятелно основание, а Р.Б. е присъединена към Брюкселската конвенция от 27.09.1968 г. преди членството си в ЕС. Също така апелативният съд посочи, че правилно окръжният съд е квалифицирал спора като потребителски, като в чл. 13 от Брюкселската конвенция от 27.09.1968 г. също се съдържа определение за понятието „потребител“ – лице, сключило договор за цел, която може да се смята за попадаща извън неговата професионална дейност, а в случая банката-ищец черпи права от договор за кредит за покупка на недвижим имот, съставляващ реален заем за потребление, изплатим на банката на вноски, който кредит е предоставен за финансиране закупуването на вещ (апартамент). Изводът на апелативния съд е, че съгласно чл. 14,ал.2 от Брюкселската конвенция другата страна по договора може да заведе дело срещу потребител само в съдилищата на договорящата държава по местожителството на потребителя, като това е приложимата разпоредба за определяне на съда, който е компетентен да разгледа спора по предявения иск. Съдът обаче установи, че Брюкселската конвенция от 1968 г. не регламентира изключителна компетентност по отношение на потребителската защита и служебно прогласяване на липсата на компетентност, защото съгласно чл. 20,ал.1 от нея когато срещу ответник с местожителство в една договаряща държава бъде предявен иск в съд на друга договаряща държава и той не се яви , съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен ако компетентността му произтича от разпоредбите на тази конвенция (за разлика от чл.19, който предвижда изключителна компетентност и служебно прогласяване по спорове по чл.16, между които не са потребителските спорове). Изводът на апелативния съд е, че по смисъла на чл. 20,ал.1 от Брюкселската конвенция българският съд не може да се обяви служебно за некомпетентен преди да връчи препис от исковата молба и приложенията на ответника и да изчака отговора му/явяването му по делото.

Преценявайки обстоятелствата в случая, апелативният съд посочи, че от постановените съдебни актове в предходното производство по спора пред СГС не може да се приеме, че ответниците оспорват компетентността на българския съд, тъй като предприети от страната процесуални действия по един правен спор не могат да се отнесат към друг такъв, макар и между същите страни и на същото основание, като в случая данните по делото и предприетите процесуални действия по връчване на препис от исковата 4 молба, описани в мотивите на обжалваното определение на окръжния съд от 16.01.2023 г., сочат, че по същото не е осъществена процедура по връчване на препис от исковата молба, поради което обжалваното определение се явява преждевременно постановено и затова то е неправилно. Затова съдът отмени обжалваното определение и върна делото са окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по проверка редовността на исковата молба и надлежно връчване на препис от нея и приложенията на ответниците.

Видно е следователно, че апелативният съд с определението от 28.07.2023 г. указа необходимостта от извършването от окръжния съд на преценка за наличието или липса на негова компетентност съгласно чл.

14,ал.2 във вр. с чл. 20,ал.1 от Брюкселската конвенция от 1968 г., а именно че е необходимо да се връчи препис от исковата молба и приложенията на ответниците, за да могат те да заявят становище дали оспорват или не компетентността на българския съд, като в случай, че те с писмено изявление или при явяване в съдебно заседание не я оспорят българският съд е компетентен, но ако с писмено изявление или при явяване я оспорят или не подадат писмено становище и не се явят българският съд следва да се приеме за некомпетентен да разгледа спора и делото следва да бъде прекратено.

След връщането на делото на окръжния съд обаче не са предприети действия по връчването на преписи от исковата молба с приложенията на ответниците, за които е безспорно, че живеят във В., като в исковата молба са посочени техни конкретни адреси в тази държава, само в който случай могат да бъдат изпълнени изискванията по извършването на преценката, изискуема съгласно нормите на чл. 14,ал.2 и чл.20,ал.1 от Брюкселската конвенция от 1968 г. – ответниците да узнаят за образуваното пред българския съд дело и те да предприемат съответни действия, които българският съд да разгледа и да прецени след това дали е компетентен да продължи разглеждането на спора или следва да прекрати производството по делото, защото не е компетентен. Преписи от исковата молба и приложенията обаче не са изпратени на ответниците на техните адреси във В.. След връщането на делото окръжният съд е постановил на 4.08.2023 г. разпореждане, с което е разпоредил препис от исковата молба и приложенията към нея да се изпратят на ответниците чрез особените им представители адвокат С. Н.-С., адвокат Т.

Д. и адвокат Б. К., като книжата се връчват на особения представител адвокат С. Н.-С., която ги П.учава от името на тримата адвокати, за отговор в 5 двуседмичен срок. Тези трима адвокати са назначени за особени представители на двамата ответници на основание чл. 47,ал.6 от ГПК с определение на окръжния съд от 23.06.2023 г., след като с разпореждане от 6.06.2023 г. окръжният съд е преценил, че на двамата ответници следва да бъдат назначени особени представители по реда на чл. 47,ал.6 от ГПК. В случая обаче, както бе посочено по-горе, е необходимо не особени представители, а лично ответниците да бъдат уведомени за делото на техните адреси във В., като им бъдат връчени книжата по делото, за да могат те да извършат преценката какви процесуални действия да предприемат, именно които техни действия са от правно значение относно дължимата от българския съд преценка относно наличието или липсата на негова компетентност да разгледа спора във връзка с нормите на чл. 14,ал.2 и чл.20,ал.1 от Брюкселската конвенция от 1968 г. На 21.08.2023 г. тримата адвокати-особени представители са представили по делото отговор на исковата молба, с който изразяват становище за необходимост делото да бъде прекратено поради липса на компетентност на българския съд да разгледа спора, но не е видно преди това те да са установили връзка с ответниците, поради което така заявеното становище не се явява становище на двамата ответници, което да се преценява при условията на чл. 14,ал.2 и чл.20,ал.1 от Брюкселската конвенция от 1968 г.