Решение № 737 от 05.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 737 гр. София, 05.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Георги Кацаров при участието на секретаря Юлия С. Д. Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20221100512100 по описа за 2022 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – М. Д.

М., с ЕГН **********, срещу решение №20024750 от 25.03.2022г., постановено по гр.д.№39954/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че ответникът – М. Д. М., с ЕГН **********, дължи на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК 831609046, следните суми: на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. чл.149 ЗЕ сумата от 173.99 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в град София, ул."*******" №18, бл.1, вх.А, ап.10, аб.№******* за периода м.10.2011г. до м.04.2014г., ведно със законната лихва върху главницата за периода от 03.10.2014г. (дата на подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК) до окончателното плащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 25.43 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 30.11.2011г. до 17.09.2014г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело №53512/2014г. по описа на СРС, І Г.О., 39-ти състав, както и в частта, в която е осъден ответникът – М. Д. М., с ЕГН **********, да заплати на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК 831609046, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 207.92 лв., представляваща сторени разноски в заповедното и в исковото производство, изчислени съобразно уважената част от предявените искове.

Във въззивната жалба са инвокирани доводи за незаконосъобразност на 1 съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство не е доказано, че ответникът притежава качеството потребител на топлинна енергия за процесния имот за исковия период от време. В тази връзка се твърди, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. На следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално потребление. Поддържа се още, че ищецът неправилно е начислил лихви за забава върху сумите, за които са издадени месечни прогнозни фактури. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове.

Въззиваемата страна - "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК 831609046, не депозира писмен отговор, в подадена писмена молба от 12.11.2024г. взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон и при правилен анализ на събраните по делото доказателства. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „ТЕХЕМ СЪРВИСИС” ЕООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.

Предявени са от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК 831609046, срещу М. Д. М., с ЕГН **********, Д. М. М., Ф. М. Д., В. М. Д., А. М. Д. и М. М. Д., при условията на разделна отговорност обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД срещу М. Д. М., с ЕГН **********, искове за главница и мораторна лихва.

Решението на СРС в останалите части, в които са отхвърлени предявените искове за главница и мораторна лихва срещу останалите ответници - Д. М. М., Ф. М.

Д., В. М. Д., А. М. Д. и М. М. Д., като необжалваемо е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се 2 разгледа по същество.

Разгледани по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която са уважени предявените срещу М. Д. М. искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че вземането за главница до уважения размер е дължимо поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответницата топлоенергия, а относно вземането за обезщетение за забава е прието, че ответникът е изпаднала в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземането за доставка на топлинна енергия и на вземането за обезщетение за забава, предмет на исковите претенции, до които размери предявените исковете срещу М. Д. М. са уважени, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно незаконосъобразността на обжалваното решение следва да се добави и следното:

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен е доводът, поддържан във въззивната жалба, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между ищеца и ответника за доставка на топлинна енергия доколкото не се установява да е сключен договор между тях. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.42 от ДР на ЗЕ /действаща към процесния период/, съобразно която в относимата й редакция потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато 3 върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно обстоятелството, което се установява и от анализа на приетите по делото доказателства - договор за продажба на държавен недвижим имот от ведомствения фонд на Министрество на отбраната от 14.10.2003г., справка за наследници на починалата в хода на производството С.К. М. – съпруга на ответника М. Д. М., от които се установява факта, че ответникът - М. Д. М. притежава 5/16 ид.ч.

/1/4 ид.ч. е придобил чрез покупко-продажба, и 1/16 ид.ч. е придобил на основание наследствено правоприемство/ от правото на собственост върху процесния топлоснабден недвижим имот през исковия период, предвид на което и по горните мотиви на съда същият се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото не се оспорва обстоятелството, че ответникът - М. Д. М. е съсобственик досежно процесния имот през исковия период, поради което същия се явява потребител съгласно §1, т.42 от ДР на Закона за енергетиката и е налице основание в закона за ангажиране на неговата договорна отговорност.

На следващо място неоснователни са възраженията във въззивната жалба за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответника е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира.

Заявените във въззивната жалба общи възражения съдът намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и изследване на счетоводните записвания при дружеството доставчик, а не се базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за доказани количествата доставена на същия топлинна енергия.