Определение № 177 от 14.04.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 177 гр. Варна, 14.04.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно частно търговско дело № 20263001000121 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 и сл. ГПК, образувано по въззивна частна жалба вх. № 37344/18.12.2025г. на „ХАУС ПЛЕЙ“ ЕООД, „АБАНДЕНС ИНВЕСТ“ ЕООД, „ПРОСПЕРИТИ ИНВЕСТ“ ЕООД, „РОКС

ИНВЕСТ“ ЕООД, „СЪКСЕС ИНВЕСТ“ ЕООД, „БАЗИЛИКА ВАРНА“ ЕООД,

„ВЕГЛАС ВАРНА“ ЕООД, „ОНО“ ЕООД, „УЛУА“ ЕООД и „АЙ ВИ БИ“ ООД, всички със седалище гр. Варна, представлявани по пълномощие от адв. Р. М. от АК– Варна, и въззивна частна жалба вх. № 1497/16.01.2026г. на „А ЕМ БИ“ ЕООД- гр. Варна, представлявано от управителя М.Б., срещу определение № 1766/03.12.2025г., постановено по т. д. № 30/2024г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която производството по делото е спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до окончателно приключване на производствата по предявени от жалбоподателите по въззивна частна жалба вх. № 37344/18.12.2015г. отрицателно установителни искове срещу „А ЕМ БИ“ ЕООД- гр. Варна.

В частна жалба вх. № 37344/18.12.2025г., подадена от името на ответниците по т. д. № 30/2024г. по описа на ВОС, се твърди неправилност на определението в обжалваната част по съображения за липса на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по исковете за обявяване на относителна недействителност на сделки, предмет 1 на т. д. № 30/2024г. по описа на ВОС, и предявените от всеки от тях установителни искове за несъществуване на паричните вземания, с които ищецът „А Ем Би“ ЕООД обосновава материално- правната си легитимация по спора като кредитор на страните по процесните сделки. Според жалбоподателите, окръжният съд не е съобразил, че насрещните искове има правната характеристика на възражения за липса на изискуемост на вземанията на кредитора- -ищец в рамките за защитата срещу твърденията за дължимост на тяхно парично задължение в общ размер на сумата 82 686.79 лв. По тези съображения се иска отмяна на определението за спиране на производството по т. д. № 30/2024г. по описа на ВОС и връщане на делото с указания за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на спора с правно основание чл. 135 ЗЗД.

Направено е и евентуално искане, при отхвърляне на жалбата, да се отстрани очевидна фактическа грешка в определението, по реда на чл. 147 ГПК. По това искане се е произнесъл компетентният Варненски окръжен съд, преди изпращане на делото на ВнАпС, с определение № 477/23.03.2026г., с което искането е оставено без уважение. Следва да се посочи по този повод, че в жалбата се твърди грешка в определението на ВОС в частта по чл. 211, ал.2, изр. 2 във вр. чл. 210, ал. 2 ГПК, която не се обжалва и поначало не подлежи на обжалване.

В частната жалба вх. № 1497/16.01.2026г. на ищеца „А ЕМ БИ“ ЕООДгр. Варна, се твърди, че спирането на производството с обжалваното определение е порочно процесуално действие, по арг. от чл. 114, ал. 2 от ЗС, тъй като е постановено от съда преди да се разпореди вписване на допълнителна искова молба и да е заплатен пълният размер на дължимите държавни такси. Искането е за отмяна на определението за спиране и даване на указания за осъществяване на вписване и довнасяне на такси, след което отново да се спре производството.

Частните жалби са подадени в срок, от името на легитимирани страни, чрез лица с надлежно учредена представителна власт, насочени са срещу подлежаща на обжалване част от първоинстанционен съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването и са процесуално допустими.

Съставът на ВнАпС, като обсъди доводите на жалбоподателите във връзка с изложените оплаквания и провери данните по делото, намира 2 частните жалби за неоснователни по следните съображенията:

С ТР № 2/2014г. и ТР №8/2014г. на ОСГТК на ВКС е прието, че основание за спиране по чл. 229, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзка между субективните права, задължения и правопораждащи факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви на ТР № 7/2017г. на ОСГТК (по т.5) тази зависимост е обяснена и със съотношението между различния спорен предмет на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.

297-298, чл. 300 и чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело.

Съгласно приетото разрешение по ТР № 2/2017г. от 09.07.2019г. на ОСГТК на ВКС, е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал.

1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора. По принцип правото на кредитора да иска обявяване за 3 недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда н а чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно, не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда, като правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора - т. е. установяване наличието на действително вземане, е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск п о чл. 135 ЗЗД (обстоятелството, че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност). Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права п о чл. 135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск.

Връзката на преюдициалност между двете производства попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск. Приемането на противното би означавало отричане на наличието на действително вземане на кредитора като материалноправна предпоставка за уважаването на Павловия иск и би довело до ситуация, в която в производство по чл. 135 ЗЗД длъжникът по едно несъществуващо или погасено по давност вземане на практика да няма път, по който да се защити и да избегне уважаването на иска. Подобно разрешение би резултирало в несправедливо разкъсване на връзката между материалното правоотношение и съответното му проявление в процеса и би било в разрез с принципите за правната сигурност.

В случая, качеството на ищеца „А ЕМ БИ“ ЕООД- гр. Варна като кредитор на страните по процесните сделки не е установено със сила на пресъдено нещо преди завеждането на исковете по чл. 135 ЗЗД. Ответниците 4 оспорват качеството на ищеца като кредитор за парични вземания и са предявили своевременно, с отговорите на исковата молба, искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуване на вземанията, на които ищецът основава легитимацията си по спора.

Първоинстанционният съд е отказал разглеждането на установителните искове в рамките на производството по т. д. № 30/2024г. на ВОС, поради липса на условие за приемането им по чл. 211, ал. 1 ГПК. В тази част определението на първоинстанционния съд не се обжалва и поначало не подлежи на обжалване. От една страна, процесуалният закон не предвижда това определение да подлежи на обжалване, като преценката за възможността за съвместно разглеждане на искови претенции е изцяло в дискрецията на сезирания съд. Разделянето на исковете е продиктувано от съображения за процесуална целесъобразност, поради което съвместното им разглеждане не може да бъде наложено на сезирания съд от горната инстанция. От друга страна, определението по чл. 210, ал. 2 от ГПК не е преграждащо по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, а е по движението на делото и няма за последица прекратяване на производството по исковете, а само отделянето им за разглеждане в друго, самостоятелно производство.

Следователно, след отделяне на предявените от ответниците отрицателни установителни искове за разглеждане в самостоятелни, новообразувани производства, са налице висящи спорове между страните по делото по въпросите относно съществуването на паричните вземания, с които се легитимира ищецът по исковете по чл. 135 ЗЗД, разрешаването на които препятства упражняването на правото на иск по обусловеното производство по т. д. № 30/2024г. по описа на Варненски окръжен съд. Ако ответниците действително считат, че насрещните искове има единствено правната характеристика на възражения за липса на изискуемост на вземанията на кредитора- -ищец в рамките за защитата срещу твърденията за дължимост на тяхно парично задължение в общ размер на сумата 82 686.79 лв. и интересът им от отричане на задълженията със сила на пресъдено нещо не дотолкова значим, а се причинява значително забавяне на производството по исковете по чл. 135 ЗЗД, то те имат правната възможност да прекратят новообразуваните по техни молби отделни искови производства.

В частната жалба вх. № 1497/16.01.2026г. на ищеца „А ЕМ БИ“ ЕООД5 гр. Варна, не са релевирани твърдения за липса на предпоставките на чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК, а се сочи преждевременност на първоинстанционното определение в обжалваната част за спиране на производството, като постановено преди да са отстранени нередовности на исковата молба по отношение на задължение на ищеца- жалбоподател за доплащане на държавна такса и преди да бъде разпоредено вписване на допълнителната искова молба.

Оплакванията са неоснователни. Павловият иск (чл. 135 ЗЗД) е облигационен по своя характер, като цената на иска се определя според правилото на чл. 68 вр. с чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Всяка от сделките, която се атакуват с Павловия иск, представлява самостоятелна престация, поради което преценката за цената на иска се извършва за конкретното съглашение. В случая, ищецът не е посочил цена на първоначално предявения иск, която да предполага доплащане на държавна такса, освен платените до момента суми по сметка на сезирания ВОС. Не е постановено и определение по чл. 70 ГПК от съда, след влизане в сила на което ищецът да е задължен за доплащане на държавна такса. След образуване на производството по искова молба от 19.01.2024г. са постъпили пет уточняващи молби от пълномощника на ищеца, като с изявленията в някои от тях се цели въвеждане в предмета на спора на нови сделки, незаявени с исковата молба, обективирани в друг нотариален акт, по силата на който всъщност част от ответниците придобиват имуществени права. От данните по делото не се установява сезираният първоинстанционен съд да е приел, че с тези изявления е осъществено допустимо разширяване на предмета на спора чрез последващо завеждане на исковата молба обективно съединяване на нови искове, незаявени до този момент. Доколкото се твърди в жалбата, че съдът е следвало да разпореди вписване на допълнителна искова молба, въззивният съд констатира, че в документа „допълнителна искова молба“, постъпил с вх. № 26522/23.10.2024г., не се съдържат изявления за факти и обстоятелства, които да съставляват допълнителна информация за очертаване предмета на делото и да позволяват квалифицирането на молбата като сезиращ документ, подлежащ на допълнително вписване съгласно чл.