Определение № 146 от 12.03.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 146 гр. София, 12.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВТОРОИНСТАНЦИОНЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Недялка Николова

Членове:

Светозар Люб. Георгиев

Виктория Р. Стоилова като разгледа докладваното от Недялка Николова Въззивно частно наказателно дело № 20261800600127 по описа за 2026 година Производството е по чл. 243, ал. 8 НПК.

Образувано е по протест от прокурор при РП - С. срещу определение № 1 от 06.01.2026 г., постановено по ч.н.д. № 211/2025 г. по описа на Районен съд - С., с което е отменено постановлението на прокурор при РП - С. от 14.05.2025 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП № 252/2023 г. по описа на ОСлО при СОП, пр. пр. № 858/2021 г. по описа на РП С., образувано и водено за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК.

Посоченият съдебен акт е обжалван от прокурора с доводи за неправилност на извода, че са налице предпоставките за спиране на наказателното производство. В протеста се развива становището, че събраните по делото доказателства не налагат несъмнен извод за осъществено самоуправство и то от кмета на Община С. тогава – свидетелят В. Г.. Това според наблюдаващия прокурор прави неприложима разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 3 НПК, тъй като в тази хипотеза доказателствата следва да насочват към конкретен извършител на деянието, който се ползва с имунитет. Това е наложило прекратяването на воденото производство. Предявява се искане за отмяната на атакуваното определение.

Постъпило е възражение от Р. Х. В. - пострадал от престъплението, в което се излагат аргументи за наличие на признаците на престъплението по чл. 323, ал. 1 от НК. Жалбоподателят се позовава на предходно произнасяне на 1 въззивния съд в производство по чл. 243 НПК и на решение на гражданския съд, в което е прието, че владението върху имота и вещите е било отнето по скрит и насилствен начин. Иска се протестът да бъде отхвърлен и съдебният акт да бъде потвърден.

Частният протест е подаден в срока по чл. 243, ал. 7 НПК от лице, легитимирано съгласно същата разпоредба да обжалва посочения съдебен акт, поради което е допустим.

В пределите на извършвания съдебен контрол на обжалвания съдебен акт Софийският окръжен съд установи следното:

Производството пред районния съд е било образувано по реда на чл. 243, ал. 5, вр. ал. 4 НПК по жалба на пострадалото лице Р. Х. В., срещу постановлението на наблюдаващия прокурор при Районна прокуратура - С. от 14.05.2025 г. за прекратяване на наказателното производство ДП № 252/2023 г. по описа на ОСлО при СОП, пр. пр. № 858/2021 г. по описа на РП - С..

Наказателното производство е било образувано на 03.12.2021 г. и е водено за това, че на 15.09.2021 г. в с. М. Ц., общ. С., служители от Община С., самоволно, не по установения от закона ред, осъществили едно оспорвано от другиго свое действително или предполагаемо право - престъпление по чл.

323, ал. 1 НК.

В хода на досъдебното производство не е привлечено обвиняемо лице.

С обжалваното пред първоинстанционния съд постановление прокурорът е прекратил наказателното производство на основание чл. 243, ал.

1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК - тъй като деянието не съставлява престъпление. Прокурорът е анализирал събраните доказателства, като е достигнал до извода, че първоначалното фактическо положение е било възстановено незабавно след предупреждение от съответния държавен орган, поради което приложение следва да намери хипотезата на чл. 323, ал. 3 НК, изключваща наказуемостта на деянието.

Това постановление е било обжалвано пред Районен съд - С. от пострадалото лице с твърдение, че същото е незаконосъобразно, неправилно и необосновано и с искане срещу виновното лице да бъде повдигнато обвинение. Жалбоподателят твърди, че В. Г. не е възстановил владението му, като упорито е отказвал да върне иззетите вещи и да предаде владението 2 върху имота. Посочва, че влязлото в сила решение на гражданския съд по имотния спор за владението върху имота е било изпълнено от кмета на Община С., встъпил в тази длъжност след В. Г..

В атакуваното понастоящем определение първоинстанционният съд лаконично е посочил, че жалбата е основателна. Същевременно е достигнал до извода, че е налице основанието за спиране на досъдебното производство по чл. 25, ал. 1, т. 3 НПК – деецът е лице с имунитет. Съдът е приел, че всички процесуално-следствени действия, извършени след ноември 2023 г., са незаконосъобразни, тъй като от този момент В. Г. е положил клетва като народен представител. Това според съда опорочава крайния извод на прокурора за липса на престъпление, който се основава на негодни доказателства. С тези аргументи първоинстанционният съд е указал на прокурора, че производството следва да бъде спряно до отпадане на имунитета на лицето, и е отменил постановлението за прекратяване на наказателното производство.

Този извод незаконосъобразен. на първоинстанционния съд е необоснован и

В производството по чл. 243, ал. 5 НПК първоинстанционният съд следва да извърши преценка на обосноваността и законосъобразността на постановлението на прокурора по чл. 243, ал. 1 НПК. Преценката за законосъобразност обхваща съответствието на прокурорския акт на материалния и процесуалния закон: най-напред дали постановлението на прокурора за прекратяването на наказателното производство отговаря на законовите изисквания относно съдържанието му, т.е. допуснато ли е нарушение при изготвянето му /напр. не са изложени правни или фактически основания за прекратяването, липсват фактически констатации или изложените са противоречиви/; на следващо място допуснато ли е отстранимо съществено процесуално нарушение, което да е довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, ако такъв е привлечен, и на неговия защитник, или на пострадалото лице.

Освен това първоинстанционният съд следва да провери дали изводите на прокурора за наличие на основание за прекратяване на наказателното производство се основават на верен и пълен анализ на събраните доказателства, без да е допуснато тяхното изопачаване или превратно 3 тълкуване, а разследването следва да е проведено при съблюдаване принципа за обективност, всестранност и пълнота или с други думи - следва да са събрани всички възможни доказателства за изясняване на обективната истина, което попада в обхвата на съдебния контрол на обосноваността на постановлението. Съдебният контрол относно обосноваността на постановлението за прекратяване на наказателното производство включва проверка дали приетата от прокурора фактическа обстановка се подкрепя от събрания и проверен доказателствен материал или при анализа и оценката му е допусната логическа грешка /изопачаване, пренебрегване, превратно тълкуване/, довела до грешни изводи за фактите, установени от прокурора.

Съдът обаче е ограничен в тези си правомощия от пределите на компетентността на прокурора, който се явява dominus litis /господар на процеса/ в досъдебната фаза на наказателното производство и разполага с дискреционната власт да очертае фактическите и правни рамки на обвинението. В рамките на тези ограничения в производството по чл. 243 НПК съдът не може да установява нова фактическа обстановка чрез собствена интерпретация на събраните и проверени в хода на досъдебното производство доказателства /в т. см. Решение № 60/2003 на I НО на ВКС/.

При така очертаните предели на правомощията на съда в процедурата по чл. 243, ал. 5 НПК, първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си да осъществи контрол върху дейността на прокуратурата и да провери обосноваността и законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното производство.

На първо място, следва да се посочи, че атакуваното определение не отговаря на стандартите относно съдържанието на съдебните актове, тъй като на практика липсват мотиви, подкрепящи крайните изводи на съда.

Протестираното определение страда от пълна липса на анализ на доказателствата по делото, което води на извод за неговата необоснованост и което се явява самостоятелно основание за отмяната му. Съдът е бил длъжен да изложи достатъчно ясни и убедителни съображения в подкрепа на крайните си изводи, каквито не се съдържат в протестирания съдебен акт. В определението си съдът е посочил също, че жалбата е основателна, но не е обсъдил нито един от доводите и исканията на жалбоподателя. Посочено е също, че съдът е установил „почти идентична фактическа обстановка с тази, 4 изложена в постановлението“, без да е изяснено в какво се изразяват различията между фактическите изводи на съда и тези на прокурора, тъй като напълно липсва изложение на фактите, възприети от съда за установени. Този недостатък в дейността на първоинстанционния съд е лишил страните от дължимия съдебен контрол върху прокурорския акт, какъвто на практика изобщо не е бил извършен.

На следващо място, първоинстанционният съд е приел, че прокурорът е следвало да спре наказателното производство, вместо да го прекратява, без да държи сметка, че наличието на основание за прекратяване на наказателното производство поначало прави безпредметно обсъждането на предпоставките за спирането му. Това е така, тъй като правомощията на прокурора, предвидени в чл. 242 НПК, почиват на вътрешна закономерност относно последователността на въпросите, които следва да обсъди прокурора. На първо място, прокурорът би следвало да прецени дали е осъществено някое от основанията за прекратяване на производството. В случай че е налице пълнота на доказателствата и прокурорът счете, че въпреки проведеното разследване липсва престъпление или обвинението е недоказано (в случай че такова е повдигнато), той следва да прекрати производството, без да обсъжда налага ли се спиране на производството.

Тези принципни положения водят до заключението, че разпоредбата за спиране на наказателното производство по чл. 25, ал. 1, т. 3 НПК не би могла да намери приложение, в случай че наблюдаващият прокурор е преценил, че не са налице достатъчно доказателства по смисъла на чл. 219, ал. 1 НПК за виновността на определено лице, което разполага с имунитет. Развитие на наказателното производство в изложения от първоинстанционния съд смисъл е възможно само в случай, че водещият разследването прокурор е достигнал до становището, че деянието е реализирано от лице, ползващо се с имунитет.

Настоящата хипотеза не е такава - в досъдебно производство не е било предприето наказателно преследване срещу което и да е лице във връзка със самоуправните действия, предмет на разследването. Едва при наличие на достатъчно данни за извършено престъпление от конкретно лице с имунитет, прокурорът би бил изправен пред хипотезата на спиране на наказателното производство, като към привличане изобщо не се пристъпва. Щом прокурорът е счел, че дори липсват всички съставомерни признаци на деянието и същото 5 не съставлява престъпление, закономерното действие в рамките на неговите правомощия е именно прекратяването на производството на основание чл.

243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. Липсата на осъществено съставомерно деяние поначало изключва необходимостта от преценка на основанията за спиране, тъй като при наличието на някое от условията по чл.

243, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК продължаването на наказателното производство е безпредметно и недопустимо.

Щом прокурорът е преценил, че разследването е завършено, не е ясно и какви допълнителни действия биха могли да бъдат извършени, след като производството бъде спряно и впоследствие възобновено при отпадане на имунитета на народния представител. Заявената липса на престъпление изключва този процесуален развой на производството. Така заложената в процесуалния закон логика не е съблюдавана от страна на първоинстанционния съд, който е застъпил несъответно на закона становище относно хода на досъдебното производство. Ето защо съдът е следвало да извърши дължимата оценка на дейността на прокурора и да даде отговор на въпроса извършено ли е обективно, всестранно и пълно разследване и законосъобразен и обоснован ли е крайният извод на прокурора за липса на престъпление. Първоинстанционният съд е пренебрегнал тези свои задължения, като не е осъществил ефективен съдебен контрол в производството по чл. 243 НПК.