Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 45 от 15.03.2022, Окръжен съд - Кюстендил

Съд
Окръжен съд - Кюстендил
Дело
Въззивно гражданско дело 495/2021
Вид
Решение № 45
Подписан
15.03.2022
В сила
15.03.2022
Състав
Росица Богданова Савова, Татяна Христова Костадинова, Мария Стоянова Танева

Цитирани разпоредби

  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 415, ал.1, т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 47, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79 и 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 79 и 86 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 88 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.143 ал.2 т.5 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 286 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 45 гр. Кюстендил, 14.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Мария Ст. Танева при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20211500500495 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 2492/16.09.2021 г. на „Теленор България“ ЕАД с ЕИК ********************** със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

„Младост“ 4, Бизнес Парк София, сграда 6, с настоящо наименование „YETTEL“, насочена против решение № 94/26.08.2021 г. постановено от Районен съд – Дупница по гр.д.№ 990 по описа за 2021 г. на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт, РС - Дупница е признал за установено на осн. чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 и 86 ЗЗД по отношение на ЗЛ. ИВ. Г., че дължи на „Теленор България” ЕАД сумата в размер на 125,77 лева, представляваща сбор от суми за използвани и неплатени далекосъобщителни услуги съгласно фактура № **********/15.01.2019г. за отчетния период 15/12/2018 - 14/01/2019г.; фактура № 7284657258/15.02.2019г. за отчетния период 15/01/2019- 14/02/2019г.; фактура № 7287419014/15.04.2019г. по сключен между страните договор за мобилни/фиксира услуги от 14.05.2018г. и споразумение към него от 01.11.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК – 17.02.2020г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 477/2020г. по описа на РС – Дупница, като е отхвърлил иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр чл. 92 ЗЗД за сумата от 1

92, 46 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на съществувалото между страните договорно отношение, като неоснователен; осъдил е на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответника Г. да заплати на ищеца сумата в размер на 394, 78 лева, представляваща сторените в настоящото производство разноски, както и тези по ч.гр.дело № 477/2020г. по описа на РС - Дупница съобразно уважената част от исковете в размер на 221, 88 лева.

Въззивното дружество обжалва първоинстанционното решение в частта, в която ДнРС е отхвърлил предявения установителен иск за сумата от 92,46 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на съществувалото между страните договорно отношение, като навежда доводи за неговата неправилност поради противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че решението в обжалваната му част е бланкетно, постановено при допуснати процесуални нарушения от страна на съда – необсъждане на всички събрани доказателства, неправилно установена фактическа обстановка, липса на задълбочен анализ на събраните доказателства, направените правни изводи не съответствали на приетите за установени фактически обстоятелства, в резултат бил налице порок при формирането на вътрешното убеждение на съда.

Счита за неправилни мотивите, с които районният съд е отхвърлил предявения иск за неустойка, като съдът е приел , че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че съдът неправилно в мотивите си визирал неустойка, която се формира от оставащите до края на договорите за мобилни услуги месечни абонаментни такси, което не съответствало на посочения от заявителя начин на формиране на неустойката.

Подчертава, че размерът и основанието за възникване на задължението за неустойка по процесния договор за мобилни услуги били уговорени между страните в р. 3, т. 3 от приложимо за съответния период допълнително споразумение № 017535143 към договора за мобилни фиксирани услуги от 01.11.2018 г., според която неустойката не можела да надвишава сумата от три стандартни месечни абонаментни такси, поради което бил неправилен изводът на съда, че неустоечната клауза излизала извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът получавал имуществена облага от насрещната страна в определен размер, какъвто би получил, ако договорът не е развален, без да се престира от негова страна. Акцентира, че процесната клауза и последиците, които предвиждала, били двустранно договорени между страните. Поддържа становище, че районният съд не е изложил конкретни доводи в подкрепа на правния си извод за това защо начинът, по който се формира неустойката в процесния случай води до противоречие на добрите нрави, като счита, че такова противоречие не е налице.

Сочи, че съдържанието на неустоечните клаузи в типови договори за мобилни услуги на оператора и начина на формиране на неустойките били съгласувани и потвърдени от КЗП посредством сключване на Спогодба от 11.01.2018 г. между КЗП и „Теленор България“ ЕАД, като в случая ищецът не основавал претенциите си на тази спогодба, както неправилно бил посочил районният съд. Всички клаузи за неустойка по договори, сключени 2 след спогодбата (какъвто било процесното допълнително споразумение към договора) били в съответствие с нея, като според КЗП тези клаузи не противоречали на добрите нрави и не нарушавали принципите на неоснователното обогатяване и справедливостта. Сочи съдебна практика в подкрепа на твърдението си че начинът, по който била изчислена процесната неустойка по клаузи, сключени след влизане на спогодбата, е допустим и съответстващ на добрите нрави, респ. клаузите не са неравноправни.

Иска се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения установителен иск за неустойка в размер на 92.46 лв. Претендират се разноските пред всички съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна ЗЛ. ИВ. Г..

Съдът е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. То е и допустимо.

Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното:

Между страните е сключен на 14.05.2018г.Договор за мобилни услуги с мобилен фиксиран номер ********************** при уговорен между страните абонаментен план „Total" при стандартен месечен абонамент от 24.99 лв. Срокът на договорните отношения е определен изрично и последният изтича на 14.05.2020 г. В договора е уговорено, че след изтичане на първоначалния срок, договорът се превръща в безсрочен при стандартните условия на избрания абонаментен план и може да бъде прекратен с едномесечно писмено 3 предизвестие. Уговорено е също, че при предсрочно прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя, или при нарушение на задълженията му по последния или в други документи, свързани с него, в т.ч. приложимите Общи условия, потребителят дължи за всяка карта, по отношение на която е налице прекратяване: за физическите лица – неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратният размер на стандартните месечни абонаменти.

Неразделна част от договора е Заявление за смяна на потребител, както и Декларация – съгласие, че потребителят е запознат с Общите условия на мобилния оператор за взаимоотношения с потребителите на мобилни телефонни услуги, че е съгласен с последните и се задължава да ги спазва. С допълнителна молба – становище са представени и приети като доказателство по делото съответните общи условия на оператора за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги (л. 14 до 17 от първоинстанционното дело), както и Покана за доброволно плащане, адресирана до длъжника З.Г., с която мобилният оператор го уведомява, че общата стойност на задълженията по процесния договор възлиза на сумата 175.77 лева, като при неплащане на последната, договорът за предоставяне на мобилни услуги ще бъде прекратен и използването на съответния мобилен номер няма да бъде възможно, както и че към посочената по-горе сума ще бъде добавена и неустойка, в размер, съгласно уговореното в договора, като размерът на същата е определен на 92.46 лева.

По делото е представено и Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с мобилен номер ********************** от 01.11.2018 г., по силата на което страните са предоговорили ценовите условия на избрания от потребителя абонаментен план, срокът на договора е продължен до 01.11.2020 г., като е останала в сила клаузата за дължимата от потребителя неустойка, при условията, уговорени с първоначалния договор.

В първоинстанционното производство са приети като доказателства фактури с получател ответника в настоящото, както следва: фактура № **********/15.01.2019 г. за отчетен период 15.12.2018 г. – 14.01.2019 г. с начислена сума за разговори, данни съобщения и други таксувани услуги, такса за месечни абонаменти, както и задължения за предходен период, възлизаща общо на сумата от 164.02 лева; фактура №7284657258/15.02.2019 г., в която са начислени задължения за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги, такса за месечни абонаменти, както и задължението по предходната фактура, като общата стойност е в размер на 186.34 лева и фактура №7287419014/15.04.2019 г., съдържаща начислено задължение за неустойка, дължима при предсрочно прекратяване на договора в размер на 92.46 лева, както и задължения от предходни периоди, възлизаща общо на 218.23 лева.

По делото е приета и изслушана съдебно – счетоводна експертиза, по която вещото лице установява, че процесните фактури са осчетоводени при ищеца, отразени са в дневниците за продажби и размерът на неизплатеното задължение на ответника към ищеца по фактурите към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 14.02.2020 г. е в 4 размер на 218.23 лева. Размерът на дължимата неустойка за прекратяване на договор за предоставяне на мобилни услуги чрез номер ********************** бил определен на базата на три равни месечни абонаментни такси, всяка от които с размер 30.82 лева или общо сумата от 92.46 лева. (срвн.протокол от о.с.з. на 24.08.2021 г. ).

По ч.гр.д. № 477/2020 г. на ДнРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в полза на въззивното дружество от 09.03.2020 г. за сума в размер на 218.23 лева, представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и сторените разноски - 25,00 лева държавна такса и 360,00 лева адвокатско възнаграждение.

Доколкото връчването на длъжника е при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК,( чрез залепване на уведомление), на основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок; респ.в срока по чл. 415 от ГПК заявителят (настоящият въззивник) е предявил положителните установителни искове.