Разпореждане № 3495 от 10.01.2023, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 3495 гр. С., 10.01.2023 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в закрито заседание на десети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДИАНА К. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Частно гражданско дело № 20221110153349 по описа за 2022 година и за да се произнесе съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във връзка с чл.411, ал. 2, т. 2 ГПК.

Подадено е Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с което се иска съдът да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която да разпореди – длъжникът Й. В. Б., ЕГН **********, с адрес – гр.С., ул.,,,,,,,, да заплати на „СК, със седалище и адрес на управление – град С., ,,,,,,, представлявано от управителя НПП посоченото в заявлението суми, а именно: общо сумата от 2879,44лева, от която: главница: 1700 лв., възнаградителна лихва: 114,73 лв., дължимата и неплатена за периода от 28.01.2022г. до 28.04.2022г., - договорна компенсаторна неустойка:

539,27 лв. - дължимата и неплатена за периода от 28.01.2022г. до 28.04.2022 г., - законна лихва за забава: 100,44лв. - дължимата и неплатена за периода от 01.04.2022г. до 01.09.2022г., неустойка за забава: 425лв., дължима и неплатена, начислена еднократно на 01.06.2022г., както и се претендира законна лихва от датата на подаване на заявлението - 30.9.2022 година до изплащане на задължението.

Твърди се, че сумите са дължими поради неизпълнено задължение по договор за паричен заем № 627084, сключен на 28.01.2022 година, сключен между „СК, като заемодател и Й. В. Б., ЕГН **********, като заемател.

Със заявлението се твърди, че Договор за паричен заем № 627084 от 28-01-2022г. между Й. В. Б., ЕГН: **********, и „СК е сключен въз основа на молба за сключване на договор за паричен заем.

Твърди се, че с договора е била уговорена неустойката, дължима при непредоставяне на поне едно от обезпеченията, посочени в договора в размер на 669,27 лв., от който размер се претендира със заявлението - компенсаторна неустойка на стойност 539,27 лв. дължимата и неплатена за периода от 28.01.2022г. до 28.04.2022 година.

Твърди се, че компесаторната неустойка се дължи по силата на договора, доколкото заемателят се е задължил да предостави в тридневен срок, считано от усвояване на заемната сума, обезпечение по начина и реда, и отговарящо на условията в чл. 5 от Договора: поръчител или банкова гаранция. Твърди се, че на основание чл. 11 от Договора в случай, че заемателят не предостави уговореното в чл. 5 обезпечение, дължи неустойка в размер на 669,27 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно описан в Приложение 1 към договора (погасителен план). Твърди се, че тази сума е индивидуално уговорена между страните по договора, като размерът и се определя от срока на договора, размера на заемната сума, предходна кредитна история на кредитополучателя, финансовото състояние на клиента и др.

1 и тъй като в тридневния срок заемателят не е предоставил обезпечение, неустойката в размер на 669,27 лв. е начислена на основание чл. 11 от Договора и същата се дължи съгласно погасителния план .

Със заявлението се претендира и неустойка за забава. Твърди се, че съгласно чл. 6, ал.

2 от Договора е регламентирано задължението на потребителя да заплаща таксите, определени съгласно Тарифата за таксите на „Сити Кеш“ ООД (вж. т. 6 от Тарифата), заплащани от клиентите за предоставени услуги във връзка с договори за кредит, както и съответните неустойки - ако такива са дължими. Сочи се, че в настоящия случай длъжникът по процесния договор е забавил своето плащане, поради което е начислена неустойка в размер на 25 % от размера на главницата - 425 лв. на 01.06.2022г.

По отношение на тази неустойка заявителя е описал, че същата се начислява при забава на плащане, във връзка с което кредитодателят прави разходи относно действия за извънсъдебно събиране на вземанията към Кредитополучателя, а именно - изпращане на съобщения, покани и уведомления на посочените от Кредитополучателя адреси, периодично информиране на Кредитополучателя за опуснатите забави и възможностите за изпълнение чрез провеждане на телефонни разговори и извършване посещения на посочените от Кредитополучателя адреси за връчване на покани, съобщения и уведомления.

Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично отхвърлено, тъй като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото противоречи на закона и добрите нрави и на следващо място с оглед задължението на съда да провери по аргумент от разпоредбата на чл.410, ал.2, т.3 от ГПК, сключения с длъжника – потребител договор за кредит – относно наличието на неравноправна клауза в договора, сключен с потребител или наличието на обоснована вероятност за това, като съображенията за това са следните:

Претендираните вземания от кредитора за компесаторна неустойка и за неустойка за забава - съдът приема за уговорени по вероятно неравноправни клаузи, които за съда са и нищожни и вероятно неравноправни, поради което в тази част заявлението следва да се отхвърли, при следните аргументи:

Заповедта за изпълнение следва да бъде издадена за вземанията за главница, договорна и законна лихва, като за останалата част от вземанията заявлението следва да се отхвърли поради нищожност на клаузите в договора, касаещи тяхната дължимост поради противоречие със закона и добрите нрави. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК заповед за изпълнение не се издава, когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

В случая се претендират вземания по договор за потребителски кредит, поради което длъжникът има качеството на потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.

Претендираната сума за компесаторна неустойка и сумата за неустойка за забава, съдът приема, че от една страна не представляват и надхвърлят гаранционно обезпечителната функция на договорната неустойка, а на следващо място и представляват представлява допълнителна такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено от законодателя с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание уговорките на чл.5 и чл.11 от процесния договор се явяват нищожни.

Заплащането на възнаграждението за компесаторна неустойка - в случая е уговорено във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора, като дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на 2 възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за пакет допълнителни услуги и начислената договорна лихва с размера на главницата по договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

За съда уговорената компесаторна неустойка и неустойка за забава имат характеристиките и на разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Отделно от това не са изложени никакви фактически твърдения за конкретно предприети действия по повод предоставянето на допълнителни услуги. Изложеното води до извода, че стойността на кредита се оскъпява с разходи, които реално не са извършени, което е предпоставка за неоснователното обогатяване на заявителя за сметка на длъжника.

Такава уговорки се явяват нищожни, поради противоречие и с добрите нрави.

Следователно клаузите в договора за кредит, на които заявителят основава процесните вземания и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка за недадено обезпечение и неустойка за забава, са такива които дават възможност и кредиторът ще има право да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни законови норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз основа на нищожни договорни клаузи) задължение на длъжника за сочената такса.

Следва да се посочи, че съдът винаги следи служебно за наличието на нищожни клаузи в потребителските договори, при това и като се съобрази практиката на Съда на ЕС Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98 до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори – така –решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-40/08; дело С-137/08, дело С243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24, дело С-397/11, т. 26, дело С415/11, т. 44-т. 46/.

Както вече се посочи, така уговорените неустойки са разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в който смисъл е и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, при което по правилото на чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Следва да се посочи, че по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК не е допустимо с договора да се въвежда и предвижда от страна на потребителя да се заплащат такси за усвояване и 3 управление на кредита, а уговорените такива със споразумението – в частта за неустойка за забава, която по своя характер и посоченото в договора предвижда именно, че се дължи по повод на сторени от кредитора извънсъдебни разходи по събиране на кредита е такава, която няма характер на типичната неустойка, а прикрива такса за услуги и по предназначението си очевидно касаи усвояването и управлението на кредита, като по този начин категорично противоречат на чл.10а, ал.2 от ЗПК. В този смисъл и не се дължат претендираните по нищожна клауза сочени в заявлението суми за неустойка –компесаторна и за забава и в тази част заявлението също следва ад се отхвърли.

На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение като неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.

Предвид изложеното и на основание чл.411, ал.2, т. 2 и т.3 ГПК заявлението следва да бъде отхвърлено за посочените суми.

Мотивирано от горното и на основание чл.411, ал.2, т.2 и т.3 от ГПК, съдът РАЗПОРЕДИ: