Решение № 471 от 29.12.2021, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 471 гр. П., 29.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Кирилова при участието на секретаря Роза М. Ризова като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело № 20211720105099 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба на Р. С. Г. и Р. С. Г. срещу „Топлофикация-П.“АД.

В исковата молба се твърди, че ответното дружество се е снабдило срещу наследодателя на ищците – С. Г. М., с изпълнителен лист от 17.08.2010 г., издаден въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение, за принудително събиране вземанията по който е образувало изп.д. № 150/2011 г. по описа на ЧСИ Е.Д.. Твърди се, че действия по изпълнение не са били предприемани, поради което изпълнителното дело е прекратено по силата на закона, за което ЧСИ Д. се произнесла с постановление от 14.01.2020 г. В последствие въз основа на същия изпълнителен титул взискателят инициирал образуването на ИД № 2367/2020 г. по описа на ЧСИ С.Б. срещу двамата ищци в качеството им на наследници на починалия С. М.. Твърди се, че вземанията, били погасени по давност – 3годишна, според ищците, образуването на ново изпълнително производство пред ЧСИ С.Б. обуславя и правния интерес от съдебна защита.

При изложените твърдения се иска признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на „Топлофикация-П.“ АД не съществува изискуемо вземане спрямо всеки от двамата ищци за по ½ част от следните суми: 1591,79 лева (или по 795 лв. за всеки от ищците)– главница, представляваща стойност на доставка на топлинна енергия за периода от 01.10.2003 г. до 30.04.2009 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2010 г. до окончателното и изплащане, сумата от 690,61 лева (или по 345,31 лв. за всеки от ищците)– законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.11.2003 г. до 18.01.2010 г., както и сумата от 138,47 лева (или по 69,24 лв. за всеки от ищците) – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 17.08.2010 г. въз основа на влязла в 1 сила Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 566/2010 г. по описа на РС П., и е образувано изпълнително дело № 2367/2020 г. по описа на ЧСИ С.Б.. Претендират се разноски.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, изразява становище за неоснователност на исковете. Твърди се, в хода на производствата пред двамата съдебни изпълнители своевременно са били предприемани валидни действия по изпълнение и давността за вземанията е била многократно прекъсвана.

Направено е възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд П. е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на този отрицателен установителен иск е оспорване съществуването на изпълняемото право, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника. В хипотеза на предявен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната страна е да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за вземането.

Между страните не е спорно, а от приобщеното копие от изп.д. № 2367/2021 г. по описа на ЧСИ С.Б. се установява, че същото е образувано по молба на взискателя „Топлофикация-П.“ АД от 22.12.2020 г. за принудително събиране на посочените в исковата молба вземания срещу длъжника С. Г. М. (наследодателя на ищците в настоящото производство), съгласно изп.лист от 17.08.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 566/2010 г. на РС П. въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Наличието на изпълнителен титул и висящо изпълнително дело, образувано срещу ищеца по искане на взискателя „Топлофикация – П.“ АД за събиране на процесните вземания, свидетелства за правния му интерес от предявяване на отрицателните установителни искове. В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист.

От приложеното копие на изп.д. № 150/2011 г. по описа на ЧСИ Е.Д. се установява, че същото е образувано въз основа на цитирания изпълнителен лист и молба за образуване от 16.03.2011 г., в която е инкорпорирано и искане за прилагане на конкретни изпълнителни способи (запор и възбрана), с което давността за вземането е прекъсната. След образуване на делото ЧСИ Е.Д. е извършвала справки за имущественото състояние на длъжника до различни институции и е изпратила ПДИ до длъжника, но конкретни изпълнителни способи не са прилагани, нито искани от взискателя.

В хода на изпълнителното производство, образувано при ЧСИ Д. ежемесечно са постъпвали суми, внесени доброволно от длъжника, от които на взискателя е била преведена сума в общ размер на 782,16 лв. Последното доброволно плащане от страна на длъжника е от дата 17.10.2014 г., с посочено основание за плащане „ИД 150/2011 г.“.

Към момента на образуване на ИД № 150/2011 г. е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в 2 изпълнителното производство давността се прекъсва при предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива практика и висящо тълк. дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д.

№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав се съобразява с разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.

Тъй като ответникът не е доказал, че в продължение на две години след 16.03.2011 г. е поискал извършването на изпълнителни действия, съдът приема, че към 17.03.2013 г. производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и от този момент е започнала да тече новата давност за вземането, съгласно разясненията по приложението на ППВС № 3/1980 г.

В последствие давността за вземането е била прекъсната с последно извършеното от длъжника доброволно плащане на 17.10.2014 г.

С постановление от 14.02.2020 г. ЧСИ е констатирал, че са налице предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като дата на последно валидно изпълнително действие на гърба на изпълнителния титул е отбелязана 11.08.2011 г. Отбелязването на ЧСИ върху гърба на изпълнителния титул, че делото е прекратено на 01.03.2017 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е ирелевантно, тъй като при бездействие на кредитора в период от две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт. Постановлението на съдебния изпълнител единствено констатира осъществяването на предвидените в закона материални предпоставки – в продължение на две години взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия.

В последствие по молба на взискателя от 22.12.2020 г. е било образувано ново изпълнително производство срещу С. М. – изп.д. № 2367/2020 г. по описа на ЧСИ С.Б., като в молбата е отразено, че се иска принудителното събиране на всички суми, посочени в изпълнителния лист, които съвпадат по основание и размер с вземанията, отричани с исковата молба. В хода на производството ЧСИ С.Б. е констатирал, че длъжникът е починал, като служебно е предприел действия по конституиране като длъжници на неговите наследници – ищците в настоящото производство, като наследственото правоприемство се установява и от приложеното по делото удостоверение за наследници. Установено е, че С.

М. е починал на 07.11.2014 г.

С постановление от 12.03.2021 г. като наследници на С. М. – починал преди образуване на изп.д. № 2367/2020 г., са конституирани Р. С. Г. и Р. С. Г., на които са изпратени покани за доброволно изпълнение, с посочване на суми във всяка от двете ПДИ, които представляват по ½ от размера сумите, посочени в изпълнителния лист, издаден срещу С. М..

За приложимия давностен срок съдът следи служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е 3 всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на изпълнителен лист.

Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за възражение.

Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.