Решение № 333 от 24.06.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 333 гр. София, 24.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Димитър Г. Цончев

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20241800501069 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 164 от 29.07.2024 г., постановено по гр.д. № 2138/2023 г. по описа на РС – Ботевград е признато за установено по иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, вр. чл. 240 ЗЗД, че И. С. М. дължи на „Интернешънъл Саламанка Кепитал“ ООД сумата от 41,67 лева, представляваща главница (чистата стойност) за една вноска (двадесет и четвърта) за периода от 26.07.2023 г. до 26.07.2023 г. по индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2633 от 46.07.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.07.2023 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до окончателното изплащане на вземането. Със същото решение искът е отхвърлен в частта, с която се иска признаване за установено в отношенията между страните, че И. С. М. дължи на „Интернешънъл Саламанка Кепитал“ ООД сумата от 28.65 лева, представляваща договорна лихва за една вноска от посочения потребителски кредит за периода от 26.07.2023 г. до 26.07.2023 година.

1

Срещу решението, в частта, с която е отхвърлена претенцията по отношение на договорното възнаграждение, е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство - „Интернешънъл Саламанка Кепитал“ ООД, с доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановения акт. Твърди се в жалбата, че първоинстанционният съд не се е съобразил с влезлите в сила заповеди за изпълнение, издадени във връзка с процесния договор, които имали сила на присъдено нещо и установявали валидността на сключеното между страните правоотношение. На следващо място жалбоподателят изразява несъгласие с извода на съда за недействителност на договора за кредит, поради нарушение на чл. 11 ЗПК, като в тази връзка са изложени подробни доводи и е цитирана практика на районни и окръжни съдилища. По същество е отправено искане за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на нов въззивен акт, с който предявените искове да бъдат уважени в цялост.

Недоволен от решението е останал и ответникът в първоинстанционното производство – И. С. М., от когото е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, в частта му, с която искът за главница е уважен. Основното поддържано възражение в жалбата е това, че договорът за потребителски кредит е нищожен, поради което изводът на съда, че страните са редовно обвързани, е неправилен. Изложени са подробни доводи в тази насока, като се акцентира, че не са съобразени правилата, залегнали в Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и в Закон за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП). Иска се от въззивния съд да отмени решението в обжалваната част.

В законосутановения срок от „Интернешънъл Саламанка Кепитал“ ООД е подаден отговор на тази въззивна жалба, с който същата се оспорва.

Така подадените жалби са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Интернешънъл Саламанка Кепитал“ ООД искове с правно основание чл. чл. 422, вр. чл. 415, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване по отношение на ответника – И. С. М., че същата дължи на дружеството следните суми: 41,67 лева – главница за една вноска (двадесет и четвърта) с падеж 26.07.2023 г. по договор 2 за кредит SO № 2633/26.07.2021 г. и 28,65 лева – договорна лихва за периода от 26.07.2023 г. до 26.07.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от 31.07.2023 г., за които суми е издадена Заповед № 797/04.08.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1284/2023 г. по описа на РС-Ботевград

В законоустановения срок от ответника, чрез адв. В. В. е депозиран отговор на исковата молба, в който предявените искове се оспорват.

С обжалваното решение съдът е приел, че договорът за потребителски кредит, на който ищецът основава вземанията си, е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, поради нарушаване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което е уважил частично предявения иск за сумата от 41,67 лева - главница (чиста стойност на кредит) по вноска с падеж 26.07.2023 г. и е отхвърлил претенцията за договорна лихва.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на установителния иск по чл. 422 от ГПК – възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а искът е предявен в законоустановения едномесечен срок, съгласно дадените от съда указания.

Решението на първоинстанционния съд, в обжалваните части, е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд препраща към мотивите му.

Във връзка с възраженията, изложени във въззивните жлаби е необходимо да се посочи следното.

Не може да бъде споделено поддържаното от жалбоподателя – ответник в първоинстанционното производство, възражение, че договорът за кредит не е сключен редовно, поради което не може валидно да обвърже страните.

В настоящия случай сключеният от разстояние Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2633 от 26.07.2021 г. отговаря на условията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

3

Легалната дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на "средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и получил съгласието на потребителя за сключването на договора. За доказване на електронни изявления се прилага ЗЕДЕУУ, като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен усъвършенстван или квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал.

2 и 3 ЗЕДЕУУ/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ/. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.

Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, както е в процесния случай, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /така решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 4 г., IV г. о. /.

Следва да се отбележи, че невярно ответника твърди във въззивната жалба, че представения по делото договор на хартиен носител не е заверен от страната. Видно от приложения препис към исковата молба /л. 7 до л. 12 от първоинстанционното прозиводство/ на всяка страница от представения договор е положен печат „Вярно с оригинала“ и подпис на процесуалния представител на ответника, което обстоятелство не е било оспорено пред районния съд.

Следователно, при спазването на изискванията на чл. 18, ал. 1 от ЗПФУР и при наличието на предпоставките на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ следва да се приеме, че представеният по делото електронен документ - договор за кредит, възпроизведен на хартиен носител, е саморъчно подписан документ и се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Това, от своя страна, безспорно доказва възникването на процесното заемно правоотношение между страните, поради което наведените от жалбоподателя ответник възражения, с които се оспорва постигнатото съгласие и изразена от потребителя воля да бъде обвързан от договора за потребителски кредит, са неоснователни. Нещо повече в нито един момент от страна на ответника не е оспорено обстоятелството, че сумата по кредита е била предоставена от дружеството ищец и реално получена. Дори напротив, в рамките на устните състезания пред първоинстанционния съд, процесуалният представител на страната изрично признава, че сумата по кредита е получена от И. С. М.. Това обстоятелство, преценено с оглед спецификата на договорите за потребителски кредит, които по съществото си са реални договори за предоставяне в заем на парични суми, води настоящият състав до извод, че между страните е налице редовно сключено правоотношение, обвързало ищеца и ответника.

При преценка съдържанието на сключения между страните договор, настоящият съдебен състав намира, че същият разкрива признаците на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК. По силата на този договор ищецът е поел задължение да предостави на ответника определена парична сума срещу задължението на последния да я върне, като размерът, начинът и сроковете за връщане на сумата са уговорени между страните в погасителен план – в случая обективиран в самия договор.

5

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 7 – 12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В случай че договорът бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита – чл. 23 от ЗПК.

В конкретния случай процесният договор за потребителски кредит формално отговаря на императивните изисквания на ЗПК – посочени са срокът, размерът, годишният лихвен процент, годишният процент на разходите, брой и размер на вноските, периодичността и падежите им, както и информация за правото на потребителя да се откаже от договора или да получи извлечение по сметката си.

Процесният договор, обаче, не отговаря на всички задължителни изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, според който текст договорът за потребителски кредит следва да съдържа както годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, така и посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. В настоящият случай в договора за кредит е посочен размер на ГПР в размер 45,19%, но липсва конкретизация относно начина, по който е формиран и какво е взето предвид при калкулацията му. Действително посоченият размер на ГПР не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но всъщност не отразява общите разходи по кредита, дължими от потребителя и известни на кредитора към момента на сключване надоговора, каквото е изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.