Решение № 4 от 03.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№4 гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно фирмено дело № 20261001100005 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 538 ГПК във вр. с чл. 15 от Закона за вероизповеданията.

Образувано е по жалба от 27.04.2026 г. на заявителя С. М. Й., в качеството на представител на новоучредена религиозна организация „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“, срещу решение № 29/15.04.2026 г. по ф.д. № 9/2026 г. на Софийския градски съд, VІ-17 състав, с което е отхвърлено искането за първоначална регистрация на организацията по заявление с вх. № 32249/10.03.2026 г.

В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано съдът е приел, че представеният устав не отговаря на изискванията на чл. 17 ЗВ, и по-конкретно – че не съдържа изложение на верското убеждение и богослужебната практика. Твърди се, че такова изложение се съдържало в чл. 6 от устава и в Декларацията на вярата, която била неразделна част от устава. Сочи се, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като след констатацията за липсата на представена по делото Декларация на вярата, не е дал указания на заявителя да представи този документ, поради което такава се представя към жалбата.

Поддържа се, че неправилно е кредитирано становището на дирекция „Вероизповедания“, което нямало обвързващ характер за съда. Неправилно е прието и, че представеният устав е сходен с устав на сдружение, както и, че имал сходна структура с тази на устави на други регистрирани вероизповедания. Не нарушавала закона и липсата на предвидено ограничение на мандатите на представляващия вероизповеданието. Твърди се и, че обжалваното решение било постановено след 4-месечно забавяне, което противоречало на изискванията на бързо и ефективно правораздаване, особено предвид естеството на производството.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови вписване на заявените обстоятелства.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по жалбата намира за установено следното:

1

Първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление с вх. № 32249/10.03.2026 г., с което С. М. Й., в качеството на представител на новоучредена религиозна организация „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“, е поискал вписване на същата в регистъра на вероизповеданията при СГС.

Към заявлението са приложени следните документи: 1) протокол от учредително събрание от 20.12.2025 г., обективиращ волеизявления на 7 физически лица за учредяване на вероизповедание с наименование „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“, за приемане на устав и за избор на председател и управителен съвет; 2) устав на „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“, подписан от същите лица /описан в заявлението като устав на християнска църква „Царски деца“/; 3) декларация от 23.02.2026 г. на С. М. Й., с нотариално заверен подпис, с която заявява съгласие да бъде представител на организацията и съдържаща образец от подписа му /описан в заявлението като образец от подписа на представляващия християнска църква „Царски деца“/; 4) уведомително писмо с изх. № 1702902/27.02.2026 г. на „Информационно обслужване“ АД, според което наименованието „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“ е уникално и се резервира за срок от 5 месеца.

С разпореждане от 11.03.2026 г. съдът е изискал становище по чл. 16 ЗВ от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет.

На 19.03.2026 г. е постъпило експертно становище от Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет. В същото е посочено, че в устава не са изложени религиозните възгледи и верската практика на религиозната общност, поради което не може да се прецени дали дейността не попада в ограниченията по чл. 37, ал. 2 от Конституцията и чл. 7 ЗВ.

Посочено е, че споменатата в чл. 6 от устава Декларация на вярата не е представена, а и тя е спомената единствено с цел да обозначи вътрешния акт, в който са систематизирани верските принципи. Посочено е, че сравнителен анализ на представения устав е установено, че същият е идентичен с устава, приложен към заявление с вх. № 12831/30.01.2026 г. по ф.д.

№ 4/2026 г. на СГС, VІ-13 състав, подадено за регистрация на религиозна организация с наименование „Християнска църква Раух Елохим“, като идентичността е пълна и се отнася не само до структурата и съдържанието на документа, но и обхваща дори допуснатите правописни неточности, което изключва каквато и да е случайност и недвусмислено сочи за механично копиране на единия документ от другия. Посочено е, че това поставя под съмнение нивото на правна компетентност и отговорност, с които заявителят е подходил при подготовката и представянето на документите в настоящото производство и поставя под въпрос сериозността, с която се третира самото производство и авторитета на държавните институции.

За да постанови обжалваното решение от 15.04.2026 г., с което искането за регистрация е отхвърлено, съдът е споделил съображенията по становището на ДВ – относно неизпълнение на изискванията на чл. 17, т. 2 ЗВ в устава, като е прието за недопустимо препращането в чл. 6 към външен за устава документ като цитираната Декларация на вярата, която не е и представена, както и относно пълната идентичност с устава на друга заявена за регистрация религиозна организация, предмет на ф.д. № 4/2026 г. на СГС. Прието е, че доколкото недостатъците са съществени, а уставът е приет на учредително събрание, то не могат да бъдат дадени указания за отстраняване на нередовностите, защото това би изисквало свикване на ново учредително събрание и приемане на нов устав. В допълнение е посочено, че предвиденото в устава право на председателя да заема неограничен брой мандати, а на члена на УС да бъде преизбиран неограничен брой пъти, означавало, че се предвижда пожизнен мандат за избраните на учредителното събрание членове на УС, а вписаният мандат от 5 години е формален и единствено с цел да бъдат преодолени пречките за регистрация на вероизповеданието, свързани с изискването на чл. 17, т. 4 ЗВ.

Към жалбата е приложен неподписан документ, наименован „Декларация на вярата“, за 2 който се твърди, че е част от устава.

Служебно известно е на въззивния съд, че цитираното в становището на ДВ ф.д. № 4/2026 г. на СГС е приключило на първа инстанция с постановено решение от 15.04.2026 г., с което е отказана регистрация на вероизповедание с наименование „Християнска църква Раух Елохим“. Същото е било обжалвано от заявителя, като жалбата е предмет на разглеждане по в.ф.д. № 6/2026 г. на САС, по което до момента не е постановено решение.

При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена срока по чл. 538, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 15 от Закона за вероизповеданията и е допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна.

Преди всичко следва да се отбележи, че противно на посоченото в жалбата разглеждането на настоящото дело не е продължило 4 месеца, а е продължило около 1 месец – заявлението е подадено на 10.03.2026 г., а решението е от 15.04.2026 г. Впрочем, в тази част жалбата копира друга жалба срещу друг отказ за регистрация на религиозна институция, подадена от същия адвокат – предмет на горепосоченото в.ф.д. № 6/2026 г. на САС.

Предмет на разглеждане е искане за първоначална регистрация на новоучредена религиозна организация с наименование „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“. Както при всяко регистърно производство, така и тук регистърният съд следва да провери наличието на подлежащото на вписване обстоятелство и допустимостта на неговото вписване. Това по необходимост предполага да бъде проверено съществуването на заявеното за вписване обстоятелство и съответствието му със закона въз основа на представените документи без да е нужно изследване в регистърното производство на тяхната истинност – тя подлежи на проверка единствено в спорно исково производство.

Въззивният съд споделя принципните постановки, очертани в обжалваното решение, относно конституционното право на вероизповедание, неговото съдържание и начина на упражняването му, които постановки и настоящият съдебен състав е изразявал в свои решения /вж. решение № 3/15.02.2021 г. по в.ф.д. № 2/2021 г. на САС/. Отново следва да се подчертае, че само едно от проявленията на това право на вероизповедание /при това – не най-същественото/ е правото да се учреди религиозна институция, която да се регистрира като юридическо лице.

От конституционната и законова уредба недвусмислено следва, че: 1) всяка физическо лице е свободно да изповядва и практикува всякакво верско убеждение, без значение дали е регистрирано или нерегистрирано, признато или непризнато от държавата, дори и измислено от самото лице, стига да не нарушава ограниченията по чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 КРБ; 2) при същите условия верското убеждение може да се изповядва и практикува и от група /общност/ от физически лица, без да е задължително тази религиозна общност да се регистрира като религиозна институция; и 3) религиозната общност може да се регистрира като религиозна институция, с което да придобие качеството юридическо лице, стига да са изпълнени минималните изисквания за това по Закона за вероизповеданията – главно относно нейното наименование /чл. 15, ал. 2 и 3 от ЗВ/ и относно съдържанието на устава /чл. 17 ЗВ/. Казано накратко – религиозна институция могат да регистрират група лица /общност/, с наименование различно от друго регистрирано вероизповедание и с устав, отговарящ на изискванията по чл. 17 ЗВ.

В настоящия случай не е спорно спазването на изискването за уникалност на наименованието по чл. 15, ал. 2 ЗВ /видно от писмо с изх. № изх. № 1702902/27.02.2026 г. на „Информационно обслужване“ АД/, както и липсата на пречката по чл. 15, ал. 3 ЗВ. Спазено е и изискването по § 1, т. 2 от ДР на ЗВ общност от физически лица /а не само едно лице/ да изяви воля за регистрация като религиозна институция – видно от представения протокол от учредително събрание от 20.12.2025 г.

Не са спазени обаче в пълнота изискванията към устава по чл. 17 ЗВ, като те не се 3 изчерпват само с констатираното от СГС.

Уставът не отговаря на изискването по чл. 17, т. 2 ЗВ – да съдържа изложение на верското убеждение и богослужебната практика. На този въпрос е посветен единствено чл. 6, който гласи: „Предмет на дейност на християнска църква „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“: Основните доктрини на вярата на християнска църква „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“ произлизат от Библията като Божие слово, както и от изложените принципи в Декларация на вярата, която е неразделна част от настоящия устав.“.

Като оставим настрана, че една религиозна институция не може да има предмет на дейност /както погрешно е посочено в заглавието на глава 2/, а това следва и от чл. 17 ЗВ, то по-същественото е, че в тази клауза на устава няма „изложение на верското убеждение и богослужебната практика“. Недопустимо е по този въпрос уставът да препраща към друг документ, както е сторено в случая – чрез препращане към Декларация на вярата.

Изискването на чл. 17, т. 2 ЗВ е спазено, ако самият устав урежда тези въпроси, което в случая липсва. Касае се за съдържателен недостатък на устава, за отстраняването на който съдът не дължи указания, тъй като не се отнася до нередовност на процесуалното действие по смисъла на чл. 101, ал. 1 ГПК /самото заявление за регистрация не е нередовно/, а се отнася до основателността по същество на искането чрез доказване на предпоставките за регистрация. Поради това и противно на доводите в жалбата съдът не дължи указания до заявителя за отстраняване на подобни недостатъци в устава /в ЗВ и ГПК липсва разпоредба, аналогична на чл. 25, ал. 5 ЗТРРЮЛНЦ/.

Не съществува пречка обаче във въззивното производство страна да представи и допълнителни доказателства за изпълнение на изискванията за регистрация. Към настоящата жалба е представена документ с наименование „Декларация на вярата“. Този документ не представлява корегиран устав – от една страна, а от друга – няма доказателства, че именно тази декларация е приета на учредителното събрание. Декларацията не носи подписи на никого и от нейното съдържание не става ясно, че тя се отнася именно до религиозната организация „Българска Христова Евангелска Църква – Емануил“. Съдържанието на тази декларация е напълно идентично със съдържанието на документа „Декларация на вярата“, приложен към жалбата, предмет на в.ф.д. № 6/2026 г. на САС, относно друга религиозна организация с наименование „Християнска църква Раух Елохим“. Ето защо не може да се установи за коя от двете организации се отнася въпросната декларация. Абсолютно недопустимо е един и същи по съдържание документ да се използва при искания за регистрация на две различни религиозни институции.