Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 3052 от 09.06.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1522/2026
Вид
Определение № 3052
Подписан
09.06.2026
В сила
09.06.2026
Състав
Мария Иванова, Даниела Стоянова, Бисера Максимова

Цитирани разпоредби

  • чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280 ал.1 т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 281 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 287, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.288 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.52 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.200 · Кодекс на труда
  • чл.200, ал.1 · Кодекс на труда

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3052 гр. София, 09.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Даниела Стоянова Касационно гражданско дело № 20268002101522 по описа за 2026 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. В., подадена чрез адвокат П.

П. от АК Р., срещу въззивно решение № 248 от 05.11.2025г. на Окръжен съд Враца, постановено по в.гр.д.№ 360/2025г., в частта, с която е потвърдено решение № 79/03.03.2025 г. постановено по гр.д.№ 405/2024г. по описа на PC Бяла С. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Г. В. против „К. У. Б.” Е. иск по чл.200 КТ за разликата над уважения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 35000,00лв. до пълния предявен размер от 65000,00 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане.

В касационната жалба се релевират доводи, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск в пълен размер, ведно със законната лихва.Заявено е и искане за присъждане на разноски.

В приложеното към касационната жалба изложение се поддържа от касатора, че са налице условията, предвидени в чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“. Изложението не съдържа обосновка относно поддържаното основание за допускане на касационното 1 обжалване.

В касационната жалба също е инкорпорирано изложение на основания за допускане на касационното обжалване. Поддържа се наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД като се поддържа противоречие на въззивния акт с т.11 от ППВС №4/23.12.1968г.

Ответната страна „К. У. Б.” Е. , в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е подала писмен отговор чрез адв. П. Р. от САК. Счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна.Претендира разноски.

Третото лице помагач В. С. Ц. не е подал отговор по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че към датата на настъпване на злополуката - 25.10.2022 г., страните са се намирали в трудово правоотношение; че на 25.10.2022 год. ищецът претърпял трудова злополука, изразяваща се в това, че при изпълнение на служебните си задължения като „крупие“, при възникнал конфликт между него и В. С. Ц. – също служител в ответното дружество, последният ударил ищеца първоначално с ръце, впоследствие и с бухалка, в резултат на което му била причинена временна неработоспособност - счупване на десен лакътен израстък, което увреждане е причинило трайно затруднение на движенията на горен десен крайник; кръвонасядания на главата и шията; оток, охлузване и кръвонасядане на лява лакътна става, причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Спазен е административният ред за установяване по надлежния ред на процесната трудова злополука, настъпила на 25.10.2022г. с ищеца- с влязло в законна сила Разпореждане №32259/25.11.2022г. на НОИ-ТП София-град, злополуката е призната за трудова, като в същото е описан механизмът, по който е настъпило увреждането. Посочил е, че с влязла в сила присъда по НОХД №144/2023 г. по описа на Районен съд Бяла Слатина, е установено 2 извършването на противоправно деяние от В. С. Ц., както и вината му.

Причинно-следствената връзка между злополуката и причинените на ищеца неимуществени вреди - претърпените болки и страдания, съдът е приел, че се установяват от събраните в първоинстанционното производство медицински документи и гласни доказателства. Счел е за установено както от заключението на експерта-медик по СМЕ, така и от показанията на свидетелката И. И., че злополуката е причинила на ищеца болки, както към момента на травмата, така и в следващ период, и че се е отразила негативно върху психическото му състояние в продължение на няколко месеца. С оглед на гореизложеното е обосновал извод, че е налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя по реда на чл.200, ал.1 КТ за обезщетяване на причинени вследствие на настъпила трудова злополука неимуществени вреди, тъй като се установява кумулативното наличие на всички елементи на този институт: трудова злополука; вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания, и причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди.

За да определи справедливия размер обезщетение, съдът е приел, че ищецът е претърпял телесни увреждания от нанесения му на работното място побой, изразяващи се в „счупване на десния лакътен израстък, придружено от кръвонасядания по главата и шията, оток, охлузване и кръвонасядане на лявата лакътна става“, които увреждания са му причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота; постъпил е в МБАЛ „Д-р Г.

С.“ – П., в периода от 25.10.2022 г. до 04.11.2022 г., където на 28.10.2022 г. му е извършена операция – наместване и фиксиране с остеосинтетичен материал (ОМ); лечението му продължило близо шест месеца, като е бил в отпуск по болест в периода от 25.10.2022 г. до 21.04.2023 г., а през м.октомври 2023 г. му е извършена втора операция за отстраняване на остеосинтетичния материал.

Съдът е отбелязал, че според съдебно-медицинската експертиза възстановителният период за счупването е от около четири месеца, а за мекотъканните увреждания – две седмици. Счел е за установено, че остатъчното ограничение в движението на лакътната става, е последица от недобро наместване при операцията, а не на самата злополука. В тази насока е кредитирал становището на вещото лице, което е посочило, че поради не добро наместване по време на оперативната интервенция на счупения костен фрагмент, няма да настъпи пълно възстановяване на ищеца от полученото 3 увреждане. Като е кредитирал показанията на бабата на ищеца, съдът е приел за установени и болките, ограниченията в движението на ръката, невъзможността на ищеца да се обслужва сам и необходимостта от продължително лечение и чужда помощ. Посочил е, че тези нейни показания се подкрепят от заключението на съдебно-медицинската експертиза и представената медицинска документация. Обобщил е, че ищецът е претърпял средна по тежест телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, но довело до болки, физически ограничения и необходимост от продължително лечение и рехабилитация. Ищецът е бил подложен два пъти на оперативно лечение, последвано от близо шестмесечно възстановяване и временна неработоспособност. Съгласно експертното заключение, поради недобро наместване на фрагмента при първата операция, е останало трайно ограничение в движенията на дясната ръка. Това обаче не е пряка последица от самата злополука, а от медицински пропуск, който прекъсва причинната връзка между трудовата злополука и остатъчното увреждане. Приел е също, че работодателят отговаря само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от трудовата злополука, а не за такива, настъпили впоследствие поради неправилно или неуспешно лечение, както и, че за последните е възможно ангажиране на деликтна отговорност на лечебното заведение, но не и на работодателя. Съобразил е, че в случая ищецът е млад човек на 31 години/към датата на трудовата злополука/, намиращ се в активна трудова и социална възраст, в период, когато личността е в пълния си професионален и физически капацитет. В тази връзка е посочил, че именно поради младата възраст настъпилото телесно увреждане има подълбок и продължителен неблагоприятен ефект върху физическото и психическо състояние на пострадалия. При лица в млада възраст физическото възстановяване обичайно протича по-бързо от биологична гледна точка, но социалните и психологическите последици от временната загуба на трудоспособност са по-осезаеми и дълготрайни. Ограничаването на възможността да упражнява професията си, да води активен начин на живот и да се самообслужва в ежедневието води до чувство на безпомощност, зависимости, които младият човек преживява по-тежко. Периодът на лечение и възстановяване от четири месеца, съпроводен с невъзможност за работа и нормално общуване, има по-значимо отражение върху личността именно в тази възрастова група, в сравнение с лице в пенсионна или детска възраст. По 4 тази причина е обосновал извод, че макар болките и физическите страдания да са ограничени във времето, емоционалният и социалният дискомфорт при млад човек е по-интензивен и трае по-дълго. Поради това съдът намерил, че възрастта на ищеца е увеличаващ фактор при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Приел е, че следва да се има предвид, че ищеца не е с намалена трудоспособност, не е представено решение на ТЕЛК относно трудовата злополука и като се вземе предвид тежестта на травмите, възрастта на ищеца към момента на трудовата злополука- 31 години, неудобствата и ограниченията от личен, битов, трудов и социален характер, отражението на побоя върху физическото и върху психо - емоционалното му състояние, което не е довело до коренна промяна на социалната му активност и взаимодействие в семейния и приятелския кръг, се обосновава извод, че справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди би била сумата от 35 000,00 лв. Съдебният състав е отчел при определяне на този размер и практиката на съдилищата по сходни казуси: Определение № 769 от 11.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2080/2024 г., I т. о., ТК, Решение № 481 от 16.04.2025 г. на САС по в. гр. д. № 447/2025 г., Решение № 369 от 23.03.2023 г. на САС по в. гр. д. № 3052/2022 г. и др., като е съобразил и общественоикономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното събитие - 2022 г., както и инфлационните процеси до настоящия момент. Счел е, че поисканото обезщетение в размер на 65 000 лв. от ищеца с исковата молба е почти двойно повече и не отговаря на принципа на пропорционалност и справедливост, тъй като надхвърля реалното страдание, болка и временно ограничение на нормалния живот, които ищецът е преживял. Медицинската експертиза и свидетелските показания показват, че болките и ограниченията са били временни и лечими, а остатъчните ограничения в движението се дължат на медицински пропуск, а не на самата трудова злополука. В конкретния случай, липсват особено отегчаващи или утежняващи обстоятелства, които да обосновават по-висока компенсация – напр. животозастрашаващо състояние, многократни операции, дълъг болничен престой, трайна инвалидизация, психически страдания, променящи трайно начина на живот на пострадалия. Следователно, исканата сума от 65 000 лв. би нарушила принципа за съразмерност и би довела до необосновано обогатяване на пострадалия.

Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на работодателя за 5 съпричиняване на вредата от страна на пострадалия и за наличие на основание за освобождаването му от отговорност. Посочил е, че след внимателна съпоставка и анализ на всички доказателства по делото- свидетелските показания, видеозаписите от охранителните камери и материалите от наказателното производство , се установява несъмнено, че не е налице съпричиняване на трудовата злополука от страна на ищеца, нито са налице предпоставки за обосноваване на извод, увреждането да е причинено умишлено от пострадалия.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.