Решение № 253 от 15.10.2026, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 253 гр. Враца, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Веселка Кр. Н.а като разгледа докладваното от Катя Н. Гердова Въззивно гражданско дело № 20261400500386 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Въззивното дело е образувано въз основа на въззивни жалби вх. № 10532/13.05.2026 г.

/депозирала по ел. поща на 12.05.2026г./ и вх. № 10573/13.05.2026 г. /изпратена чрез куриер на 12.05.2026г./ които са идентични по съдържание и петитум от ищеца Н. Г. Н., ЕГН ********** от гр.Враца, ***, чрез пълномощника му адв. Г. Г. – Г., срещу Решение № 191/08.04.2026 г. по гр.дело № 3895/2025 г. на Районен съд – Враца, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК.

Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила, поради което иска неговата отмяна.

На първо място се твърди, че съдът неправилно е оценил събраните доказателства и свидетелските показания. Според жалбоподателя съдът без основание е отказал да кредитира показанията на свидетелите Н. А. и М. М., като е приел, че те били опровергани от свидетелите на ответната страна. Същият възразява, че свидетелите на ответниците не са били непосредствени очевидци на събитията от *** г. и 15.05.2014 г., поради което не са могли да опровергаят пряко показанията на свидетелите на ищеца.

Жалбоподателя подробно излага, че свидетелят Н. А. е присъствал на рождения ден на Ц. Х. на *** г., когато нейните родители тържествено са й предали владението върху процесния апартамент, като са заявили, че жилището вече е нейна собственост и са й връчили ключовете. Според жалбоподателя тези показания доказват началото на владението на Ц. Х. върху имота.

По отношение на събитията от 15.05.2014 г. се сочи, че свидетелят М. М. е присъствал лично, когато Ц. Х. е предала владението върху апартамента на своя син Н. Н., заявявайки, че жилището вече е негова отговорност. Същият свидетел потвърждава, че непосредствено след това е помогнал на Ц. Х. и съпруга й Г. да пренесат багажа си в с. Баурене, където двамата се установили да живеят.

Тези обстоятелства се подкрепят и от показанията на други свидетели – Н. А., Р. Г. и В.

1

М., които също заявяват, че след 2014 г. единствено Н. Н. е живял в процесния апартамент, а родителите му са се преместили в с. Баурене и само понякога са посещавали жилището.

Според жалбоподателя свидетелите на ответната страна не са дали преки показания относно събитията през *** г. и 2014 г., тъй като не са присъствали на тях. Въпреки това първоинстанционният съд е приел техните показания за по-достоверни и е отхвърлил показанията на непосредствените очевидци, без това да се подкрепя от доказателствата по делото.

Въззивника поддържа, че вследствие на тази неправилна преценка съдът е стигнал до необоснования извод, че ищецът не е доказал упражняване на явно, спокойно, непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота за повече от десет години. Според него събраните доказателства именно установяват наличието на всички предпоставки за придобиване на собствеността по давност.

Освен това в жалбата се твърди, че съдът е нарушил процесуалните правила, тъй като не е обсъдил обективно всички доказателства по делото и не е постановил решението си въз основа на действително установените факти.

Жалбоподателят посочва, че по делото са били разпитани четирима свидетели, които последователно и категорично са потвърдили, че владението върху процесния апартамент е било предадено на ищеца на 15.05.2014 г. и че в продължение на повече от десет години единствено той е упражнявал фактическа власт върху имота. Въпреки това съдът е пренебрегнал тези показания и е достигнал до необоснования извод, че придобивната давност не е доказана.

Въззивника поддържа още, че съгласно правилото за доказателствената тежест ищецът е доказал всички правнорелевантни факти, на които основава претенцията си. Чрез свидетелските показания било установено както предаването на владението през *** г. на Ц.

Х., така и последващото предаване на владението от нея на ищеца през 2014 г. Според жалбоподателя ответниците не са представили доказателства, които да оборят тези факти, поради което съдът неправилно е приел, че искът не е доказан.

Освен това се изтъква, че съдът не е приложил законовите презумпции, предвидени в Закона за собствеността. Според въззивника, след като е установено, че ищецът е получил владението върху имота, съдът е следвало да приеме, че той го е държал за себе си като собственик, докато не бъде доказано противното. Наред с това, при доказано начало и край на владението, е следвало да се приеме, че то е продължило непрекъснато и през целия междинен период.

Жалбоподателят се позовава и на трайната практика на Върховния касационен съд, според която предаването на владението не е формален акт и може да бъде доказано със свидетелски показания. Посочва се, че именно такива доказателства са били събрани по делото, но първоинстанционният съд не им е дал необходимата доказателствена стойност.

В жалбата се твърди още, че съдът е нарушил задължението си да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Според жалбоподателя съдът е анализирал избирателно само част от свидетелските показания, като е пренебрегнал онези техни части, които подкрепят исковата претенция. Освен това не е обсъдил направените от ответницата признания на неизгодни за нея факти въпреки, че съгласно съдебната практика те представляват годно доказателствено средство и следва да бъдат преценени заедно с останалите доказателства.

Сочи, че поради непълното и необективно обсъждане на доказателствата съдът не е изпълнил задължението си да установи действителната фактическа обстановка по делото.

Според жалбоподателя това е довело до неправилни фактически и правни изводи, поради което решението следва да бъде отменено от въззивния съд.

Във въззивната жалба жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон, като е приел, че не са налице предпоставките за придобиване на собствеността върху процесния имот по давност.

2

Според него от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че ищецът е упражнявал владение върху процесния апартамент, отговарящо на всички законови изисквания по чл. 68 и чл. 79 от Закона за собствеността. В подкрепа на това се сочи трайната практика на Върховния касационен съд относно съдържанието на давностното владение и предпоставките за придобиване на собственост по давност.

Жалбоподателят счита, че е доказана постоянността на владението, тъй като от свидетелските показания се установява, че от 15.05.2014 г. до 13.03.2026 г. ищецът непрекъснато е посещавал, обитавал и поддържал процесния апартамент като свой собствен имот. Освен това се твърди, че владението е било непрекъснато, тъй като през този период никой не е отстранил ищеца от имота и не са настъпили обстоятелства, които да прекъснат придобивната давност.

Според въззивника е доказано и изискването владението да бъде спокойно, тъй като ищецът е получил фактическата власт доброволно от своята майка Ц. Х., без упражняване на насилие или противоправни действия. Наред с това владението е било явно, тъй като ищецът открито е упражнявал фактическата власт върху имота, без това да бъде оспорено от лицето, което му е предало владението. Жалбоподателят подчертава, че съгласно съдебната практика не е било необходимо да демонстрира владението си спрямо другата ответница, тъй като владението е било придобито чрез доброволното му предаване от предишния владелец.

В жалбата се поддържа още, че е налице и субективният елемент на владението – намерението имотът да се държи като собствен. Посочва се, че в полза на ищеца действа законовата презумпция по чл. 69 от Закона за собствеността, според която владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано обратното. Според жалбоподателя ответниците не са представили доказателства, които да оборят тази презумпция.

Въззивника изтъква, че началният момент на владението е доказан чрез свидетелските показания, според които на 15.05.2014 г. ищецът е получил ключовете за апартамента, започнал е да го обитава, извършвал е ремонти и е поел всички грижи за имота. Отделно от това се твърди, че е доказано и необходимото десетгодишно времетраене на владението, като ответниците не са успели да установят обстоятелства, които да прекъснат или опровергаят упражняването на фактическата власт през този период.

Въз основа на изложеното жалбоподателят счита, че още на 16.05.2024 г. е придобил собствеността върху процесния апартамент по силата на изтекла придобивна давност.

Поради това, съгласно чл. 99 от Закона за собствеността, ответниците са изгубили правото си на собственост върху имота. Според него първоинстанционният съд е следвало да уважи предявения установителен иск за собственост, но вместо това е постановил решение в противоречие с материалния закон.

Поради изложените съображения жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно и след като разгледа спора по същество, да постанови ново решение, с което да уважи предявения иск за признаване правото на собственост, придобито по давност, както и да осъди ответниците солидарно да му заплатят направените по делото разноски за двете съдебни инстанции, включително възнаграждение за един адвокат.

В жалбата не се правят искания за събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответницата И. П. Т., чрез процесуалния й представител, с който въззивната жалба се оспорва, като неоснователна.

В отговора се сочи, че жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирана страна, но по същество е изцяло неоснователна.

Поддържа се, че първоинстанционният съд е постановил правилно, обосновано и 3 законосъобразно решение след задълбочен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. Според въззиваемата съдът е обсъдил показанията на всички свидетели както поотделно, така и в тяхната съвкупност, поради което правилно е приел, че не са доказани предпоставките за уважаване на предявения иск.

Оспорват се твърденията във въззивната жалба, че съдът е игнорирал доказателствата на ищеца или че изводите му са голословни. Излага се становище, че именно ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване упражняването на владение, годно да доведе до придобиване на собственост по давност.

В отговора се сочи, че между ответниците е било проведено съдебно производство за делба на процесния имот, придобит по наследство от техните родители. Посочва се, че първоначално имотът е бил възложен в дял на Ц. Х. срещу заплащане на уравнение на дела на И. Т., но поради неизпълнение на това задължение впоследствие е постановено имотът да бъде изнесен на публична продан. Според въззиваемата тези обстоятелства потвърждават, че и двете ответници са се считали и са били признавани за съсобственици на имота.

Подчертава се още, че в производството по делбата самият ищец Н. Н. е заявил като свидетел, че живее в процесния апартамент заедно със своите родители, както и че извършените ремонти са били финансирани от тях и от неговата баба. Според въззиваемата тези показания противоречат на изложените в настоящото производство твърдения, че владението върху имота му е било предадено още през 2014 г. и че родителите му са напуснали жилището.

Оспорват се и твърденията за предаване на владението на Ц. Х. през *** г. Според въззиваемата те се опровергават както от свидетелските показания, така и от писмените доказателства по делото. Излага се, че към този момент И. Т. е живеела в семейното жилище заедно с родителите си, тъй като е била ученичка и не е разполагала с друго жилище. Твърди се още, че родителите са живели в процесния апартамент до края на живота си и никога не са го напускали окончателно.