Решение № 527 от 03.02.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 527 гр. София, 02.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20211100512047 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20137790 от 13.06.2021 г., постановено по гр. д. № 26639/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 170 с-в е ОСЪДЕНА С.О., с адрес: гр. София, ул. „*******, да заплати на ЗАД „А.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.

„*******, на основание чл. 213, ал. 1 от КЗ във връзка с чл. 49 от ЗЗД сумата 4611,48 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение по застрахователна преписка по щета № 10014030144994 от 2014 година, образувана при ЗАД „А.“ АД за вреди причинени на автомобил „БМВ Х6М“, с peг. № ******* при настъпило на 17.11.2014 г. ПТП в района между кв. Бояна и кв. Драгалевци в гр. София, поради необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба на 24.06.2020 г. до окончателното й плащане, като е отхвърлен иска за горницата над 4611,48 лева до пълния предявен размер от 4742,02 лева като неоснователен и недоказан, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, С.О. е осъдена да заплати на ЗАД „А.“ АД сумата 1405,22 лева - представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 24.06.2017 г. до 24.06.2020 г. включително, като е отхвърлен иска за горницата над 1405,22 лева до пълния предявен размер от 1445,00 лева като неоснователен и недоказан. С решението, С.О. е осъдена да заплати на ЗАД „А.“ АД на основание чл. 78, ал. 1 във вр. ал. 8 ГПК сумата 675,87 лева - разноски по делото, а ищецът ЗАД „А.“ АД е осъден да заплати на ответника С.О. на основание чл. 78, ал. 3 във вр. ал. 8 от ГПК сумата от 2,75 лева - разноски по делото.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от С.О., чрез пълномощника юрск. М.А., с която се обжалва изцяло съдебното решение като неправилно 1 и незаконосъобразно, като постановено в противоречие с материалния закон и събрания по делото доказателствен материал. В жалбата се излагат доводи, че делото не е изяснено от фактическа страна, както и че в процеса не се установено настъпването на посоченото в исковата молба застрахователно събитие - попадане в дупка на посочената датата. Излагат се съображения, че липсват категорични доказателства при какви обстоятелства точно е настъпил инцидентът, поради което не може да се приеме, че отговорността е на С.О..

Поддържа се, че в конкретния случай не е доказано наличието на виновно поведение от страна на ответника в лицето на неговите служители, поради което не е налице и причинноследствена връзка. На следващо място се излага, че съдебното решение е неправилно и поради необоснованост, както и че същото не е мотивирано, поради което подлежи на отмяна. Навеждат се доводи, че решението е недопустимо поради липса на категорични и безспорни доказателства относно процесния участък на настъпването на процесното ПТП.

Поддържа се, че липсват доказателства за наличието на соченото препятствие - дупка, нямало данни за процесния участък, на който е настъпил инцидента, за конкретната улица, поради което по делото не се е доказал твърдения в исковата молба механизъм на настъпване на ПТП. Излага се, че първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по фактическата страна и обстановка, а в постановеното решение не се съдържали конкретни мотиви и обсъждане доводите на страните и приложените писмени и гласни доказателства, поради което същото било необосновано и формално. В тази връзка се оспорва, че е настъпилото събитие, което представлява покрит от застрахователя риск, при който да се дължи застрахователно обезщетение. На следващо място се навеждат доводи, че претендираното обезщетение е в завишен размер. В жалбата се излагат доводи, че ангажираните от ищцовата страна доказателства не установявали факта на настъпване на твърдяното в исковата молба ПТП, поради това, че подаденото уведомление от водача на увредения автомобил и декларация към него представляват частни документи. Сочи се, че като такива същите не притежават обвързваща съда материална доказателствена сила, а отразеното в тях подлежи на доказване с всички доказателствени средства, а от събраните гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетеля не се установявали по категоричен начин обстоятелствата по настъпване на ПТП с твърдения механизъм на настъпване на ПТП. В жалбата се навеждат доводи и за наличие на съпричиняване от страна на водача на автомобила. Във връзка с изложеното се поддържа, че въз основа на установените по делото факти, съдът незаконосъобразно е приел да формира своите изводи за основателност на предявените искове.

Поради изложеното се отправя искане към въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск, както и да присъди направените разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна ЗАД „А.“ АД е депозирала писмен отговор на въззивната жалба, чрез процесуалния представител юрисконсулт Г.С., в който се излага становище за неоснователност на същата. Поддържа се, че съдебното решение е правилно и законосъобразно, като първоинстанционният съд се е произнесъл мотивирано и обосновано относно основателността на предявените искове, въз основа на събраните доказателства по делото.

Поради изложеното се отправя искане към настоящата инстанция първоинстанционното решение да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.

2

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените констатации от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ (отм.) вр. чл. 49 ЗЗД.

Съгласно 213, ал. 1, изр. 1 от КЗ (отм.) с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Суброгацията на застрахователя включва и възможността той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 от ЗЗД, когато са налице основанията за това (така т. 15 от Постановление № 7 от 04.10.1978 г. на Пленума на ВС).

Самият застрахован разполага срещу прекия причинител на вредата с иск по чл. 45 ЗЗД, но ако увреждането е причинено при или по повод на възложена работа, застрахованият има право да търси обезщетение и срещу възложителя на работата на основание чл. 49 ЗЗД.

В разглеждания казус след като застрахователят ищец е извършил плащане на застрахованото лице, той се суброгира в неговите права изцяло. Следователно той би могъл да търси плащане както по реда на чл. 45 ЗЗД от виновното лице, така и да се възползва от възможността по чл. 49 ЗЗД и да иска плащане от организацията, в която виновното лице работи и която отговаря за неговите виновни действия или бездействия.

В случая се претендира отговорност на С.О. по чл. 49 ЗЗД, с оглед изложените твърдения, че вредите са настъпили в резултат на противоправното бездействие на ответника да изпълни задължението си да поддържа пътя, чийто собственик е тя в необходимото състояние за безопасно преминаване по него.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като същата има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод на тази работа.

Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1, изр. 1 от КЗ (отм.) във вр. с чл. 49 3 във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е свързано с установяването на следните кумулативни предпоставки: 1) наличието на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество (ищец); 2) заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3) предпоставките по чл. 49 от ЗЗД - вреди; тези вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние – действие или бездействие от страна на лица – служители на ответника, причиняване на вреди – при или по повод на изпълнението на възложена от ответника работа, причинителят да е действал виновно, както и причинно – следствена връзка между противоправното действие/бездействие и вредоносния резултат. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.

Когато вредите са причинени в резултат от бездействие, за да е противоправно бездействието, следва на сочения деликвент да е предписано нормативно задължение за действие. От изложеното следва, че за да е противоправно бездействието на служители на С.О., трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по обезопасяването на общинските пътища на територията на общината. Подобно законово задължение за С.О. да поддържа общинските пътища безспорно е уредено в нормата на чл.

19, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ЗП.

В случая, от представеното по делото Писмо, с изх. № 53-00-372/25.03.2021 г. от Агенция „Пътна инфраструктура“, ОПУ София безспорно се установява, че пътят, на който е реализираното произшествието е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за общинската собственост, респ. чл. 3 и чл. 8, ал.

3 от Закона за пътищата, общинските пътища са публична общинска собственост.

Собствеността на пътищата се разпростира върху всички основни елементи на пътя, т. е. върху обхвата на пътя, пътните съоръжения и пътните принадлежности. По силата на чл. 31 от ЗП поддържането на общинските пътища е задължение на общината, като нейно право е да реши дали да осъществява тази поддръжка чрез свои служители или други лица, на които е възложила изпълнението й. Съгласно чл. 31 от ЗП и чл. 3, ал. 1 ЗДвП, задължение е на лицата, които стопанисват пътищата, да ги поддържат изправни с необходимата маркировка, сигнализация, както и да организират движението така, че да осигурят условия за бързо и сигурно придвижване, в т.ч. до извършването на ремонтните дейности да обозначат съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в движението съобразно чл. 13 ЗДвП. Законът определя и изискуемият резултат - осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно, сигурно и удобно придвижване, като ако не е постигнат този резултат е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди Общината носи отговорност по чл. 49 ЗЗД.