Решение № 406 от 15.08.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 406 гр. Пловдив, 15.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Георги В. Чамбов

Членове:

Емил Люб. Митев

Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Емил Люб. Митев Въззивно търговско дело № 20225001000324 по описа за 2022 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл . ГПК.

Образувано е по въззивната жалба на

„Р. „АД ЕИК ***, представлявано от изпълнителния директор инж.Д.П. чрез пълномощника си по делото адвокат Б.П. от АК-С. против Решение № 24 от 01.04.2022г., постановено от Смолянският окръжен съд по търг. дело № 35/2021 г.

По силата на обжалваното решение съдът е отхвърлил предявените от ищеца „Р.“АД против Община- С. обективно –кумулативно предявени искове, от които главният иск е по чл.367 от ТЗ във вр. с чл.286 и чл.287 ТЗ за присъждане на сума в общ размер на 163 315.50 лева, представляваща компенсация, дължима съгласно чл.3, т.6 от Договора от 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници, осъществен за времето от 01.01.2016 г. до 31.12.2020 г., като искът е предявен като частичен до размер на 163 315.50 лева, като част от вземане за компенсация в общ размер на 761 700 лева, ведно със законната лихва върху претендираната главницата ,считано от 09.06.2021 г., на която дата е предявена исковата молба до окончателното й изплащане.

1

По силата на същото решение съдът е отхвърлил като неоснователен и предявеният акцесорен иск по чл.86 от ЗЗД за сумата 71 055.57 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за конкретизиран период от време.

Във въззивната жалба се поддържа оплакването ,че съдът неправилно е тълкувал клаузата на чл.3,т.6 от Договора от 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници. Според жалбоподателя задължението за компенсиране на разходите до пълната/реалната стойност на абонаментните карти за определена категория пътници е възникнало на договорно основание.

Съдът неправилно е приел, че пълното компенсиране на превозвача със средства от общинския бюджет не е нито договорено,нито е нормативно определено по силата на подзаконов нормативен акт.

По повод представените пет протоколни решения на Общинския съвет- град С., с които този орган е утвърждавал размера на средствата за компенсиране на намаленията на пътуванията в градския транспорт за ученици и пенсионери според тезата на жалбоподателя тези решения са взети в изпълнение на сключения договор от 08.07.2003 г.

Претендира да се отмени решението изцяло като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено въззивно решение по същество, по силата на което да се уважат обективно съединените искове в предявените им размери.

Въззиваемата страна Община- град С., представлявана от Кмета на общината Н.М., чрез пълномощника си адвокат С.Н. поддържат мотивиран писмен отговор, съгласно който въззивната жалба е неоснователна.

Пловдивският апелативен съд след преценка на изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи, приема за установено следното:

Предявени са обективно –кумулативно съединени искове, от които главният иск е по чл.79,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.367 от ТЗ във вр. с чл.286 и чл.288 от ТЗ.

Искът е предявен като частичен като след увеличението му по реда на чл.214,ал.1 от ГПК, допуснато в съд.заседание от 09.03.2022 г. главният иск се подържа до размер на 163 315.50 лева, която сума е част от вземане за 2 компенсиране в общ размер на 761 700 лева.

Спорът по настоящото дело се концентрира върху това дължи ли ответната Община компенсация за намаленията при пътуванията на ученици и пенсионери на превозвача – изпълнител по договор за възлагане на обществен превоз на пътници.

Ищецът „Р.“АД претендира, че компенсация за преференциалните цени, при които пътуват учениците и пенсионерите се дължи на договорно основание. В исковата молба ищецът счита, че договорно задължение за изплащане на компенсация в полза на превозвача е възникнало по силата на два договора за възлагане на обществен превоз на пътници, възложител по които е Община – С., а именно: първо: по силата на договор от 10.11.2000 г. за възлагане на общ обществен превоз по утвърдени транспортни схеми и второ: по силата на договор от 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници по определени автобусни линии.

В хода на делото с молба-уточнение вх.№ 2624 от 29.09.2021 г./ л.188 / ищецът внася уточнението, че исковата претенция за компенсиране на намаленията за определена категория лица се основава само и единствено на втория договор от 08.07.2003г. за възлагане на обществен превоз на пътници.

Претенцията не се основава и не произтича от първия сключен договор от 10.11.2000 г. за възлагане на обществен превоз, по който договор „ взаимоотношенията са изцяло разчетени“,т.е. разплатени.

Горното уточнение е необходимо да се направи, тъй като във въззивната си жалба ищецът „Р.“ АД отново се позовава на клаузата на чл.4а от първия договор от 10.11.2000 г., допълнен с три анекса: Анекс от 14.09.2009 г., Анекс от 15.09.2010 г и Анекс № 17.11.2012 г.

Безпредметно е в този случай да се обсъжда този първи договор за обществен превоз и анексите към него след като самият ищец изрично заявява, че основава исковата си претенция само въз основа на втория договор от 08.07.2003 г. И конкретно на клаузата на чл.3,т.6 от същия договор, съгласно която Община-С. като възложител поема задължението да 3 разпределя компенсациите от съответните намаления за градските и междуселищни пътувания на превозвача, който обслужва съответната транспортна схема. Посочено е ,че това разпределение се уговаря с Анекс към договора за превоз, но такъв не е бил сключен между страните и това е безспорен факт. Механизмът, по който се определя размера на дължимите компенсации е уговорен устно между страните, които за времето след 2003 г. и до настоящия момент са изградили трайни отношения. Този механизъм се свежда до това ,че превозвачът „Р.“АД е издавал ежемесечно фактури за дължимите компенсации, които са издавани въз основа на официална справка,изготвена от превозвача за продадените билети и абонаментни карти на учениците и пенсионерите, ползващи преференциални цени през текущия месец. Тези фактури и приложените към тях справки са представяни в счетоводния отдел на ответната Община, който ги е приемал и съответно фактурите са били редовно осчетоводявани.

Ответната община в отговора на исковата молба поддържа основното възражение, че не съществува нито нормативно, нито договорно задължение за нея да заплаща компенсации от общинския бюджет.

Въпреки това признава факта, че освен средствата от държавния бюджет превозвача, който е с най-голям дял в извършените превози в региона е получавал суми, включително и от общинския бюджет.

Въпросът е за правното основание , по силата на което тези средства от бюджета на Общината са превеждани на ищеца- превозвач.

Вярно е това, че Общината няма нормативно задължение да заплаща компенсации от общинския бюджет. Според ответника сумите са превеждани въз основа на представените Решения на Общинския съвет-С. за отпускане на суми от бюджета на Общината , предоставени като компенсация за извършените с намаления транспортни услуги в градския транспорт за ученици и за пенсионери. Според съда самите решения на Общинския съвет за предоставяне на компенсации като едностранни актове не са правно основание за извършените плащания.

Точно обратното: решенията на Общинския съвет са взети в изпълнение на поето от Общината договорно задължение.

Конкретно в изпълнение на клаузата на чл.3,т.6 от договора от 08.07.2003 г., по силата на която именно възложителят по договора за 4 обществена поръчка се задължава да разпределя компенсациите от съответните намаления за градските и междуселищните пътувания на превозвача, обслужващ съответната транспортна схема.

Ответникът тълкува клаузата в смисъл, че разпределението на компенсациите се отнася само и единствено за предоставените на общините средства от държавния бюджет. Според него ако клаузата се тълкува в смисъл, че Общината има задължението да покрие реалната стойност на абонаментната карта, ползвана от правоимащите лица, то в този случай клаузата би била нищожна като сключена в нарушение на закона. Не е посочено обаче клаузата на чл.3,т.6 от договора за превоз на кой точно закон противоречи, респ. на кой точно подзаконов нормативен акт, издаден във връзка с изпълнението на закон същата противоречи.

Следва да се отбележи, че в позицията на ответната община, така, както е заявена в отговора на исковата молба се съдържа вътрешно противоречие.

В този отговор Общината признава факта, че по сметката на превозвача е осъществен превод не само на предоставените средства от държавния бюджет, но ищеца е получавал суми и от общинския бюджет.

Изрично това е посочено в отговора, че тези средства се предоставят и представляват „компенсация и подкрепа на местните превозвачи“. А необходимостта от тази финансова подкрепа се мотивира с това, да бъдат подпомогнати местните превозвачи на територията на С.ска област за „обезпечение на ниската стойност на картите за учениците“.

Да наистина, Общината няма нормативно задължение да отпуска компенсация на превозвача от собствения си общински бюджет, но е на правила това в изпълнение на договорното си задължение по чл.3,т.6 от договора от 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници.

Този договор е действителен, включително е валидна и оспорената от ответника клауза, тъй като с влязло в сила решение № 9 от 10.01.2014 г., постановено от С.ския окръжен съд по търг.дело№ 39/2013 г.,, което е влязло в сила на 28.08.2015 г. съдът е приел, че между страните се е породило валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата на договора от 08.07.2003 г. за възлагане на обществен превоз на пътници.

Именно в това производство ответникът е имал възможността и

5 същевременно задължението да изчерпи всички възражения във връзка с действителността на целия договор или на отделни негови части.

Поради това и сега направеното възражение за нищожност на клаузата на чл.3,т.6 от същия договор е вече преклудирано и не следва да се разглежда в настоящия процес. Още повече, че същото не е конкретизирано и изобщо не става ясно на кой точно закон, респ. подзаконов нормативен акт противоречи тази договорна клауза.

Поради това и въззивният съд приема, че задължението да бъдат компенсирани правоимащите лица, ползващи намаления за градските и междуселищни пътувания е възникнало за Общината- възложител по силата на клаузата на чл.3,ал.6 от договора за възлагане от 08.07.2003 г., която е валидна и обвързва страните. По този начин и съдът, който е постановил влязлото в сила решение е приел, че след приспадане на целевата субсидия,отпусната от държавния бюджет,т.е. от Министерството на финансите за всяка издадена абонаментна карта остава сума като разликата до пълния размер следва да се поеме от Община-С..

С влязлото в сила решение на С.ският окръжен съд, постановено по приложеното търг. дело № 39/2013 г. е присъдена главница в размер на 319 846.28 лева,представляваща „ стойността на дължимите компенсации по чл.3,т.6 от договора за възлагане на обществен превоз на пътници от 08.07.2013 г.“ В този общ размер са включени и компенсациите, които общината следва да изплати от средствата на общинския бюджет.

Вярно е ,че влязлото в сила решение се отнася до компенсации, присъдени в полза на ищеца -превозвач за друг и различен исков период.

Правното основание на което се дължи компенсацията обаче остава същото и това е клаузата на чл.3,т.6 от договора за обществен превоз от 08.07.2003 г. Това е отразено изрично в осъдителния диспозитив на влязлото в сила решение.

Този договор продължава да действа и пред новия исков период , който обхваща пет години, считано от 01.01.2016 г.,2017,2018 г 2019 г. до 31.12.2020 г. По принцип договорът за обществен превоз е сключен за срок от 5 години, считано от датата на подписването му и действа до „ приключването на конкурс за възлагане на обществен превоз на пътници и 6 сключване на нов договор със спечелилия участник „. Безспорно е , че такъв конкурс Община С. не е провела за времето от 2003 г и до сега, поради което продължава да действа договора от 08.07. 2003 г.

Разпечатката съдържа 48 от 83 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c626bf7f-7c79-42a3-8876-714d28ff935b