Решение № 6226 от 05.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6226 гр. София, 05.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100501779 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20205305 от 30.10.2021 г. постановено по ГД № 10461 по описа за 2021 г. на СРС, III ГО, 85 състав, изменено по реда на чл. 248 от ГПК в частта за разноските с Определение № 20000983/06.01.2022 г., постановено по същото дело, са отхвърлени предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу ответника „М.К.Г.“ ООД кумулативно обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца следните суми, а именно: сумата от 1002,30 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от 01.10.2017 г. до 31.12.2018 г. за недвижим имот, находящ се на адрес: гр. София, бул. „******* III“ № *******, студио архив № 3, абонатен № 7703, ведно със законната лихва от 10.12.2020 г. до изплащане на вземането, сумата от 203,45 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането за ТЕ за периода от 31.01.2018 г. до 27.11.2020 г., сумата от 20,81 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение 01.12.2017 г. до 31.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 10.12.2020 г. до изплащане на вземането и сумата от 3,06 лв., представляваща мораторна лихва върху вземането за услуга дялово разпределение за периода от 31.01.2018 г. до 27.11.2020 г.

Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД – трето лице-помагач на страната на ищеца.

Решението е обжалвано в срок от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД изцяло.

Въззивникът излага следните съображения за неправилността на първоинстанционното решение. Сочи се, че за процесния период между „Г.П.-М“ АД и ищеца не е подписван договор за продажба на ТЕ, а трети лица, ползващи топлоснабдения имот по силата на договорно правоотношение, са носители на задължението за заплащане на ТЕ само когато 1 между тях и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на ТЕ – ТР № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС. Сочи се също така и че собственика на процесния топлоснабден имот не е давал съгласие друго лице да бъде купувач на ТЕ за исковия период. Ето защо моли въззивният съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „М.К.Г.“ ООД, с която се изразява становище, за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Третото лице помагач на страната на въззивника – ищец „Б.“ ООД не заявява становища по жалбата.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Съобразно твърденията, изложени в исковата молба (идентични с тези в подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК), главните спорни права намират своето правно основание в чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение. Следователно ищецът няма процесуалното задължение да установява съществуването на облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди. Ако твърди противното, 2 ответникът трябва да го установи при условията на пълно и главно доказване, за да постигне отхвърляне на исковете – виж чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД съдържа следните елементи: 1. имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2. връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3. липса на правно основание за имущественото разместване; и 4. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1. намаляване на актива (изгубване или ограничаване на права); 2. увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения; и 3. извършване на разходи (включително и в труд). Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи.

В частност твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота, ползван от ответника през исковия период, топлинна енергия, респ. до стойността на предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това (в т. ч. за услугата дялово разпределение), както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни.

Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 год.), респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 год.), потребител на енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

По делото е безспорно, че собственик на процесният топлоснабден имот е ответникът.

От представените по делото писмени доказателства – договор за наем на процесния топлоснабден имот от 07.12.2011 г., вписан в Служба по вписванията – София на 19.12.2011 г., Споразумение към договор за наем от 07.12.2011 г. от 22.12.2017 г. и Приемопредавателен протокол от 27.12.2018 г., се установява, че в исковия период топлоснабденият имот е бил отдаден под наем на трето за процеса лице – „Г.П.-М“ АД.

От заключението на назначената по делото съдебна счетоводна експертиза (ССЕ), 3 което въззивният съд цени като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, неоспорено от страните се установява, че титулярят на партида с абонатен № 7703 за процесния топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, бул. „******* студио архив № 3, е „Г.П.-М“ АД. Вещото лице е посочило, че фактурите, издавани от ищеца за процесния период и посочения имот също са на името на „Г.П.-М“ АД.

Както бе посочено, в тежест на ищеца е било при условията на пълно и главно доказване да установи, че ответникът се е обогатил за сметка на ищеца. В разглеждания случай обаче от представените от ищеца доказателства не се установява, че доставена в процесния имот ТЕ е използвана от ответника, респ. не се установява, че именно ответникът е лицето, което се е обогатило за сметка на ищеца. Напротив – от съвкупната преценка на ангажираните по делото доказателства се установява, че в исковия период процесният топлоснабден имот е ползван от трето за делото лице – наемател на ответника, а именно „Г.П.-М“ АД, респ. именно това лице се е обогатило за сметка на ищеца. При това положение ответникът „М.К.Г.“ ООД не е материално легитимиран да отговоря по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове.

Ето защо предявените искове се явяват неоснователни и като такива правилно са отхвърлени от първата инстанция.

Следва да се добави, че Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС се отнася до друга хипотеза, а не до разглежданата в случая – доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката, когато топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение на лице, различно от собственика или носителя на ограниченото вещно право на ползване.

Доколкото крайните изводи на двете инстанции – първа и въззивна, по релевантните за делото въпроси съвпадат, обжалваното първоинстанционно решение се явява правилно и като такова следва да се потвърди от въззивния съд.

По отношение на разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ответник. Същият претендира и доказва разноски в размер на 600,00 лв. за адвокатско възнаграждение. Ответникът в срок е направил възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Въззивният съд като съобрази обема на представеното във въззивното производство процесуално представителство – същото се изразява единствено в подаден отговор на въззивната жалба и молба с характер на писмена защита, към която е представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК и доказателства за реалното им извършване, делото е разгледано в едно единствено съдебно заседание без събиране на доказателства и в което въззиваемата страна не е процесуално представлявана, намира, че на последната следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в минимален размер, а именно 321,00 лв., 4 съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, която е била в сила към момента на сключване на договора за правна помощ – 07.06.2022 г.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20205305 от 30.10.2021 г. постановено по ГД № 10461 по описа за 2021 г. на СРС, III ГО, 85 състав, изменено по реда на чл. 248 от ГПК в частта за разноските с Определение № 20000983/06.01.2022 г., постановено по същото дело.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на „М.К.Г.“ ООД, ЕИК ******* сумата от 321,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.