Решение № 21357 от 23.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21357 гр. София, 23.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 124 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ИВО Н. ПЕТРОВ при участието на секретаря СИМОНА СВ. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от ИВО Н. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110101243 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по предявен е от Р. Р. М. срещу /фирма/ установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено между страните, че чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 1112114 от 19.07.2024г., съдържащ клауза, предвиждаща неустойка поради непредставяне на обезпечение, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 234,01 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожната клауза, ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба- 09.01.2025г., до окончателно изплащане на сумата.

Ищецът твърди, че на 19.07.2024г. с ответното дружество сключил Договор за потребителски кредит № 1112114, по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 800 лева, които следвало да върне за 11 седмици на 2 седмични вноски от по 7,78 лева и 9 седмични вноски от по 93,27 лева или общо 854,99 лева. Бил фиксиран лихвен процент 50 % и ГПР в размер на 65,68 %. Сочи, че в чл. 5 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения- безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, вкл. главница и лихва и поръчителство от едно или две физически лица, които да отговарят на описаните в договора условия. Съгласно чл. 11 от договора, ако кредитополучателят не предоставил посоченото в 1 чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключване на договора или представеното обезпечение не отговаря на условията, то кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 234,01 лева, която се заплащала разсрочено по начин, посочен в погасителния план- Приложение № 1 към договора, а именно на две вноски от по 91,22 лева и 10 вноски по 5,73 лева. Поддържа, че изцяло бил върнал сумата по отпуснатия кредит.

Поддържа, че така уговорената неустойка била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че така уговорената неустойка излизала извън присъщите си функции и целяла само и единствено да постигне неоснователно обогатяване на заемодателя ответното дружество. Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който е посочено, че била налице злоупотреба с права и основание за прилагане на чл. 213 ГПК.

Сочи, че в СРС били подадени две искови молби, въз основа на които били образувани гр. дело № 1247/2025г. и гр. дело № 1243/2025г., които се отнасяли за различни договори за кредит, но се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Изложени са съображения, че между страните били сключени общо два договора с клауза като процесната, което говорело за наличие на трайни отношения, създадени на база идентични условия, с които потребителят се бил задължил многократно по свое желание и при пълна яснота относно финансовите последици от тях. Изложени са съображения, че клаузата за неустойка не заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Поддържа, че уговореният в договора ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не е и не следвало да бъде включвана в ГПР. Изложени са съображения, че оспорената неустойка е действителна, както и че кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК. Поддържа, че предвид сключването на множество договори при идентични условия в случая било налице индивидуално договоряне, което изключвало възможността за липса на достатъчно инфорамция за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните. Сочи, че към исковата молба не били представени никакви доказателства за плащане на процесните суми.

Възразяват срещу искането за присъждане на разноски. Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендират разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Между страните по делото не е спорно и от представените по делото доказателства се установява, че на 19.07.2024 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски кредит № 11121114 към искане № 9405153, по силата на който ответното дружество е предоставило на Р. М. заемната сума в размер на 800 лева, която ищецът се задължил да върне ведно с дължимата договорна лихва или общо сумата в размер на 854,99 2 лева на 11 седмични погасителни вноски с краен срок на погасяване – 04.10.2024 г.

Договорът е сключен при фиксиран лихвен процент в размер на 80 % и годишен процент на разходите – 65,68 %. Не е спорно и от разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от Договора се установява, че при непредставяне на договореното в чл. 5 от Договор обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 234,01 лева.

В открито по делото съдебно заседание, след депозиране на молба от страна на ответникът, съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че Р. М. е заплатил в полза на /фирма/ сумата в размер на 234,01 лева, представляваща дължима по договора за кредит неустойка.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

За да бъдат уважени процесните искове, в тежест на ищеца по делото е да докаже при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1) сключване между страните на посочения в исковата молба договор; 2) извършеното плащане от ищцовата страна на процесните суми, за които се твърди, че са платени на ответника без основание, както и 3) основанието за нищожност на договорните клаузи, сочено в ИМ.

Съдът намира, че уговорката в договора за паричен заем за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение (поръчители или банкова гаранция) е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСТК, ВКС.

Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето 3 на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед относително самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата не води до нищожност и на клаузата за възнаградителна лихва. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезщетение.

Следва да се посочи освен това, че за заемателя е обективно невъзможно в предвидения тридневен срок да се снабди с посочената информация за всекиго от поръчителите, за да я предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата информация представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което заемателят следва да ангажира всеки един от поръчителите да се снабди лично с тази информация, което допълнително препятства възможността да се изпълни договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора. Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка предвижда внасянето на сума от заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция.

Сумата следва да е в размер на два пъти дължимата главница и лихва. Видно от данните по договора, същият е сключен за заемна сума в размер на 800 лв., която следва да бъде погасена за срок 11 седмични вноски, като се заплати и договорна лихва. Не може да се очаква от длъжника, че в тридневен срок от сключването на договора той ще разполага със сума, равна на два пъти сбора от заемната сума и договорната лихва за целия период на договора, която да предостави като банкова гаранция.

Не на последно място, видно от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от договора, още със сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с всяка погасителна вноска. Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл. 5, поради което в договора е уговорен начин за изплащане на дължимата неустойка. Поради изложеното и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че предявеният иск следва да бъде уважен като основателен.

Доколкото по делото се доказа, че ответникът е получил процесната сумата в размер на 234,01 лева, представляваща заплащане на неустойка поради непредоставяне на обезпечение, без да е имало основание за извършване на престацията /поради недействителност на уговорената между страните клауза/ и предвид липса на проведено от 4 ответника доказване на основание за получаване и задържане на процесната сума, съдът намира, че ответникът дължи нейното връщане. Предявеният осъдителен иск е основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен размер, с оглед извършеното от ищеца изменение на размера на иска по чл. 214 ГПК в първото по делото открито заседание.