Решение № 2536 от 17.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2536 гр. София, 17.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Христова като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20251100505655 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 20.03.2025г. по гр. д. № 60953/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 66 състав, е отхвърлен предявеният от „МИНОЛБИ“ ЕООД срещу “А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на сумата от 1, 51 лева без ДДС, или 1, 81 лева с ДДС, начислена по фактура № 0442067306, за периода от 28.11.2021г. до 27.12.2021г. за мобилна услуга с номер № ********** и № ****, издадена на основание договор № 503554975.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца “МИНОЛБИ” ЕООД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че по делото е установено плащане на процесната сума по издадената фактура, в която като длъжник /потребител/ е посочено именно ищцовото дружество. Това плащане било признато от ответника да е с погасителен ефект, което се установявало от издаденото кредитно известие, в което като получател на сумата отново е 1 посочен “МИНОЛБИ” ЕООД. Излага, че дори и плащането да е извършено от трето за спора лице, то сумата е използвана за погасяване задълженията на ищеца. Поддържа, че за настоящия спор е ирелеватно какви биха били отношенията между “МИНОЛБИ” ЕООД и това трето лице, доколкото плащането е било извършено от името и за сметка на ищеца. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи в пълен размер.

Насрещната страна “А 1 БЪЛГАРИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа, че ищецът, чиято е доказателствената тежест в процеса, не е установил по реда на пълното и главно доказване да е дал процесната сума на ответното дружество, поради което следва да се приеме, че е недоказано твърдението да е налице обедняване. Оспорва наведените доводи, че издаденото кредитно известие представлява извънсъдебно признание, че платец по процесната фактура е именно “МИНОЛБИ” ЕООД, както и твърди, че посредством същото се размества доказателствената тежест в процеса.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита първоинстанционното решение за валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на същото приема следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получена без основание парична сума.

Не е спорно между страните наличието на договорни отношения между "А1 БЪЛГАРИЯ" ЕАД, в качеството му на мобилен оператор, и "МИНОЛБИ" 2

ЕООД, в качеството му на клиент, относно електронно-съобщителни услуги, предмет на договор № 503554975, към което е сключено Приложение № 1 от 03.12.2021г. В приложението са уговорени тарифните планове за мобилни услуги, предоставяни за мобилни номера ********** и ****. Установено е, че на 04.01.2022г. ответното дружество е издало фактура № 0442067306, удостоверяваща начислени задължения за такси и потребления за мобилни услуги с номера - ********** и ****, с период на фактуриране -28.11.2021г. до 27.12.2021г., като дължимата сума е в общ размер на 60, 11 лева с ДДС.

Видно от приложението към фактурата, начислените месечни такси за мобилните номера са в размер на 11, 49 лева без ДДС - за № ********** и 20, 83 лева без ДДС за № ****. Безспорно по делото е обстоятелството, че сумата по фактурата е платена в полза на „А1 България“ ЕАД, както и че плащането е с погасителен ефект спрямо кредитора. Не е спорно и обстоятелството, че поради промяна в тарифния план, ответното дружество е издало на „Минолби“ ЕООД кредитно известие № 652959330 от 31.01.2022г. към фактура № 0442067306 от 04.01.2022г. за сумата от 1, 51 лева без ДДС, респективно 1, 81 лева с включен ДДС.

Основното спорно по делото обстоятелство е въпросът дали процесната сума е платена от ищеца или от трето за спора лице в качеството му на ползвател на услугата. Ответникът е оспорил активната материална легитимация на ищцовото дружество като кредитор по спорното вземане с възражения, че „МИНОЛБИ“ ЕООД не е дал претендираната като подлежаща на връщане парична престация, поради което не е налице обедняване на неговия патримониум. В отговора на исковата молба са наведени твърдения, че процесният договор за мобилни услуги е сключен за предоставянето на 2 161 услуги, както и че те са били ползвани от лица, които не са служители и/или не са свързани по никакъв начин с “МИНОЛБИ” ЕООД. Изложени са доводи, че процесната сума е заплатена именно от такова лице в качеството му на фактически ползвател на услугата, което именно е материално легитимирано да претендира възстановяване на същата.

За да бъде основателен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, то следва да се докаже от ищеца - даването на престация, а от ответника - основанието, на което същият да я задържи.

Ако основанието съществува /осъществили са се фактите, които го пораждат и 3 правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката/, искът е неоснователен. В развитие на тези постановки са обособени и трите фактически състава от чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно начална липса на основание - тогава когато изобщо липсва още към момента на "даването" облигационна или друг вид правно-релевантна връзка между субектите /нищожен договор, който не поражда правни последици или изобщо не се излагат фактически твърдения, служещи за основание)/ В този случай ищецът доказва даване на определена престация, а ответникът доказва основанието да я получи и/или да я задържи.

По исковете по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД хипотезите на "получаване без основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.

Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Вземането на ищеца по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД се поражда както при пълна липса на основание за плащането /липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните, т.е. основателността на иска е обусловена от установяване на имуществено разместване между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника.

Правилно въззиваемата страна излага, че "даването" в хипотезата на чл.

55, ал. 1 ЗЗД винаги съставлява фактическо действие. Несъмнено, в контекста на приложимата норма използваният от законодателя израз "даване" е прецизиран именно с оглед разликата му с "престирането" като действие с правно значение, винаги свързано с наличието на едно облигационно 4 правоотношение. По смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, недопускаща преминаването на имуществени блага от едно лице в имуществото на друго лице без правно основание, под "даване" се разбира онова фактическо действие, с което ищецът се е лишил /обеднил/ от едно свое имуществено благо, предоставяйки го на насрещната страна. Спорният въпрос в случая следва да се разреши именно с оглед целта на нормата – недопускане на разместване на имуществени ценности между отделни лица без основание.

Институтът на неоснователното обогатяване цели да възстанови действително настъпило неоснователно имуществено разместване, като необходимо условие за уважаване на кондикционния иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е доказване намаляване на имуществото на длъжника.

В конкретния случай по делото е установено, че процесната сума е платена в полза на ответното дружество, както и че плащането е с погасителен ефект спрямо задължението на ищеца като страна по договорното правоотношение – последното обстоятелство не е спорно между страните.

Релевираното от „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД възражение за липса на активна материално-правна легитимация за ищeца да претендира връщане на платената без основание сума, поради обстоятелството, че същата е била дадена от трето лице, е неоснователно по следните съображения:

На първо място следва да се посочи, че фактът на плащане от трето лице е недоказан. Не е установено трето лице да е платило сумата и то за своя сметка, като доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство е на ответното дружество. Дори и да се приеме, че такова е било действително осъществено, то изводите за неоснователност на правоизключващото възражение няма да се променят. Когато договорът не е сключен с оглед личността на длъжника винаги съществува възможност трето лице да изпълни вместо длъжника, като разпоредбата на чл. 73 ЗЗД регламентира възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо то да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането, за да погаси задължението /в този смисъл е решение № 197/2012г. по т.д. № 1043/2010г. по описа на ВКС, II ТО/.

Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има еднакъв погасителен ефект с този при изпълнение от длъжника. За настъпването на 5 погасителния ефект е без значение дали третото лице има интерес от изпълнението на чуждия дълг. ЗЗД не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице. Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява. В зависимост от това защо третото лице изпълнява вместо длъжника, има ли интерес от това и какви са вътрешните отношения между третото изпълняващо лице и длъжника, третото лице се суброгира в правата на удовлетворения кредитор или получава право на регрес, или просто изпълнява и погасява вместо длъжника неговото задължение. В случай, че третото лице е платило чужд дълг без наличие на правен интерес, то същото има право да претендира платеното от длъжника по реда на чл. 59 от ЗЗД.

Изложеното има значение само за уреждане отношенията между изпълнителото трето лице и длъжника, но няма отношение към погасяването на задължението към кредитора. В този смисъл е и решение № 400 от 20.01.2015г. по гр.д. № 1756/2014г. на ВКС, IV ГО, в което е прието, че изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил, освен ако кредиторът има интерес от личното изпълнение на длъжника. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника /съгласно чл. 74 ЗЗД третото лице се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, ако е имал интерес да изпълни, или има иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД срещу длъжника, ако е изпълнил без да има интерес от това/, но тези отношения нямат никакво значение за удовлетворения кредитор. Относно въпроса дали в производството по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД е необходимо да се изследва вътрешното отношение между лицето, чието задължение се погасява, и третото лице, изпълнило задължението, е налице трайно установена практика на ВКС, според която е без значение каква е причината третото лице да извърши плащането вместо ищцовата страна. Вътрешните отношения са от значение само за страните по него и съдът не е длъжен да го изследва, за да установи дали има неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Достатъчно е ищецът да установи предаване, съответно получаване на сумата при начална липса на основание /така определение № 195 от 28.03.2010г., постановено по т.д. № 727/2010г. по описа на ВКС, Второ ТО/.