Решение № 4488 от 09.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4488 гр. София, 09.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ......... при участието на секретаря ...... като разгледа докладваното от ......... Гражданско дело № 20251110122825 по описа за 2025 година

Производството е по предявен осъдителен иск от В. П. Н., ЕГН **********, срещу ......, ЕИК .........., за заплащане на сумата 86,57 евро, равняваща се на 169,32 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем № ....., ведно със законната лихва върху сумата от 1 лв., считано от 22.04.2025 г., а за разликата над 1 лв. до пълния размер от 169,32 лв. – считано от 12.02.2026 г. до окончателното изплащане на вземането. Увеличението на иска от частичен до пълния размер е допуснато в открито съдебно заседание на 13.02.2026 г.

Ищцата твърди, че на 22.12.2020 г. е сключила с ответника договор за паричен заем № ..... за сумата 1750 лв., като във връзка със същия е бил сключен и договор за предоставяне на гаранция № ..... с ........, по който е следвало да заплати възнаграждение в размер 797,68 лв.

Поддържа, че възнаграждението за гаранцията е било известно на кредитора и е било събирано именно от ответника в качеството му на пълномощник на гаранта. Сочи, че този разход е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите, но това не е сторено, поради което договорът за кредит е недействителен поради нарушение на ........скванията на Закона за потребителския кредит относно съдържанието на договора и правилното посочване на ГПР. Излага, че след като договорът е недействителен, на основание чл. 23 ЗПК тя дължи единствено чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи, поради което платената на ответника възнаградителна лихва в размер 169,32 лв. подлежи на връщане като платена при начална липса на основание. Тези твърдения се съдържат в исковата молба.

Ответникът оспорва иска като неоснователен. Поддържа, че сумата 169,32 лв. е получена на валидно правно основание по действащ договор за паричен заем. Твърди, че договорът 1 отговаря на ........скванията на ЗПК, че посоченият в него ГПР е коректно изчислен към момента на сключването, и че възнаграждението по договора за гаранция не съставлява общ разход по кредита, тъй като не било условие за отпускане на сумата, не било безусловно дължимо към момента на сключване на договора за заем и не следвало да се включва в ГПР.

Поддържа още, че договорът за гаранция е обявен за нищожен с влязло в сила решение и сумите, платени по него, са били възстановени на ищцата, поради което според ответника липсва основание да се иска връщане на процесната сума. Ответникът претендира разноски.

Съдът приема, че правната квалификация на предявения иск е по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, каквато квалификация е дадена и в проекта за доклад по делото. Същата съответства на изложените в исковата молба фактически твърдения, че възнаградителната лихва е заплатена по недействителен договор за потребителски кредит.

Съгласно разпределението на доказателствената тежест, обективирано в определението по чл. 140 ГПК, в тежест на ищцата е да установи плащането на сумата 169,32 лв. на ответника, недействителността на договора за заем поради неправилно изчислен ГПР и обстоятелството, че възнаграждението за гаранция представлява част от общите разходи по кредита. В тежест на ответника е да установи, че договорът за заем е действителен, и че има правно основание да задържи сумата.

Като безспорни по делото са отделени обстоятелствата, че между страните е сключен договор за заем № ....., че отпуснатата сума е 1750 лв., че общата дължима сума по договора е 1919,32 лв., че между ищцата и ........ е сключен договор за гаранция/поръчителство, както и че с решение на СРС договорът за гаранция е обявен за нищожен. Тези обстоятелства не се нуждаят от доказване.

От представената искова молба и приложенията към нея се установява, че ищцата основава иска си на твърдението за недействителност на договора за кредит поради неправилно посочен ГПР, тъй като в него не е включено възнаграждението по договора за гаранция, а същевременно този разход е бил предвидим, известен и икономически свързан с кредита.

От отговора на исковата молба се установява защитната теза на ответника, че възнаграждението по поръчителството не е част от общите разходи по кредита и не следва да се включва в ГПР, както и че процесната сума от 169,32 лв. представлява дължима възнаградителна лихва по действителен договор. Ответникът изрично признава параметрите на кредита – предоставена сума 1750 лв., общо дължима сума 1919,32 лв. и лихвено задължение 169,32 лв.

В откритото съдебно заседание на 05.12.2025 г. докладът е обявен за окончателен, а делото е отложено за изготвяне на допуснатата експертиза. В откритото съдебно заседание на 13.02.2026 г. заключението е изслушано и прието, искът е увеличен до пълния размер, а съдебното дирене е приключено.

Съдът обсъди заключението на съдебно-счетоводната експертиза като обективно, компетентно и неоспорено от страните. От него се установява, че по договора е договорена фиксирана годишна лихва 35 %, като размерът на възнаградителната лихва за срока на 2 договора е 169,32 лв. Установява се още, че по договора за заем и по договора за поръчителство общо са постъпили плащания в размер 2717,00 лв. за периода от 11.01.2021 г. до 15.07.2021 г., разпределени както следва: 1750,00 лв. погасена главница, 169,32 лв. погасена възнаградителна лихва и 797,68 лв. заплатено възнаграждение за поръчител.

Експертизата изрично сочи, че сумата 169,32 лв. е напълно погасена в полза на ответното дружество. От същото заключение се установява и че при включване на възнаграждението за поръчителството в общите разходи по кредита действителният годишен процент на разходите е 55,26 %, а не 40,22 %, както е посочено в договора. Заключението подробно извежда този резултат въз основа на договорената заемна сума, договорната лихва и платеното възнаграждение за поръчителя, преизчислени по нормативната формула по Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Това заключение не беше оборено с други доказателства, нито ответникът е поискал повторна или допълнителна експертиза.

Следователно съдът приема за установено, че реалният ГПР по процесния договор, ако се включи възнаграждението за поръчителството, е 55,26 %.

По отношение на правото съдът намира следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени определени ........сквания към съдържанието на договора, включително тези по чл.

11, ал. 1, т. 7 – 12, договорът за потребителски кредит е недействителен. А съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Това е специалната последица, предвидена от закона.

В настоящия случай спорният въпрос е дали възнаграждението по договора за поръчителство следва да бъде включено в ГПР и в общата сума, дължима от потребителя.

Съдът приема, че следва. От данните по делото е видно, че договорът за гаранция е сключен във връзка с процесния заем, плащанията по него са събирани от ответника, а самата експертиза е изготвена именно въз основа на справки, предоставени от ответното дружество, в които плащанията са отчетени общо по договора за заем и поръчителството и са разнесени по съответните пера. Това сочи на тясна икономическа и функционална свързаност между двата договора. Разходът за поръчителството не е външен и случаен разход, а пряко свързан с отпускането и обслужването на кредита.

Неоснователно е възражението на ответника, че този разход не следва да бъде взет предвид, защото договорът за гаранция впоследствие е обявен за нищожен и сумите по него са възстановени. Предмет на настоящото производство не е връщането на платеното възнаграждение за гаранцията, а връщането на платената възнаградителна лихва по договора за заем. Фактът, че в отделно производство е постановена нищожност на договора за гаранция и евентуално е била извършена реституция по него, не заличава първоначалното нарушение при формиране и оповестяване на ГПР по процесния договор за кредит.

Релевантен е моментът на сключването на договора за кредит и дали към този момент в него 3 е била вярно и пълно отразена икономическата тежест за потребителя. По делото няма доказателства сумата 169,32 лв., получена от ответника като възнаградителна лихва, да е възстановена на ищцата, като не се правят и подобни твърдения от ответника.

Съдът приема, че невключването на този разход е довело до невярно посочване на ГПР и на общата дължима сума. В договора е посочен ГПР 40,22 %, а експертизата установява действителен ГПР 55,26 % при включване на всички релевантни разходи. Разликата не е несъществена. Тя засяга именно възможността на потребителя да формира вярна представа за икономическите последици от кредита. Затова нарушението попада в приложното поле на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Това е в съответствие и с разбирането, че санкцията по чл. 23 ЗПК е допустима, когато липсващата или невярната информация е от естество да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.

След като договорът за потребителски кредит е недействителен, ищцата дължи единствено чистата стойност на кредита – 1750 лв., но не дължи възнаградителна лихва и други разходи по кредита. От заключението на вещото лице е видно, че тя е заплатила главницата изцяло, както и възнаградителна лихва в размер 169,32 лв. Тази лихва е получена от ответника без основание, тъй като при специалната последица на чл. 23 ЗПК такова вземане не съществува. Следователно искът по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен в пълния предявен размер от 86,57 евро, равняващи се на 169,32 лв.

По акцесорната претенция за законна лихва съдът намира, че същата следва да бъде уважена съобразно допуснатото изменение на иска и направеното искане, а именно върху сумата от 1 лв., считано от 22.04.2025 г., а върху разликата над 1 лв. до 169,32 лв. – считано от 12.02.2026 г. до окончателното изплащане на вземането. Това следва от предметните предели на иска след допуснатото увеличение

С оглед изхода на спора право на разноски има ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

От доказателствата по делото се установява, че ищцата е заплатила държавна такса при предявяване на иска, както и депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 500 лв., който е изразходван съобразно приетото заключение.

По делото е представен договор за правна защита и съдействие за оказване на безплатна правна помощ. В този случай на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, когато насрещната страна бъде осъдена да заплати разноски, съдът присъжда адвокатско възнаграждение в полза на адвоката.

Ответникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът съобразява, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, проведено е едно открито съдебно заседание, не са събирани гласни доказателства, а спорът е концентриран в приложението на нормите на Закона за потребителския кредит и преценката на счетоводни данни.

При определяне на размера на възнаграждението съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения.

4

Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз националният съд следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност на спора и положения труд, като при необходимост може да присъди възнаграждение под минималните размери, когато механичното им прилагане би довело до несъразмерност.

С оглед изложеното и като съобрази конкретния предмет на делото, неговата ниска фактическа и правна сложност и извършените процесуални действия, съдът намира, че справедлив размер на дължимото адвокатско възнаграждение е сумата 280 лв. с включен ДДС или 143.16 евро с ДДС.

Разноски в полза на ответника не се следват.