Определение № 2793 от 02.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2793 гр. София, 02.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Таня Орешарова Касационно гражданско дело № 20258002100324 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор К. Господинова, и от Х. Г. Ч., чрез адв. В. К., срещу въззивно решение № 976 от 17.09.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 3011 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4557/18.08.2023 г. по гр.д. № 13065/2021 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на Х. Г. Ч. на основание чл. 2, ал. 1, т.

3 ЗОДОВ сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, наказателното производство за което е прекратено с постановление от 27.09.2018 г. на прокурор при СРП, ведно със законната лихва върху тази сума от 29.10.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от 606,31 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропусната полза от законна лихва по внесена „парична гаранция“ от 1000 лв. от посоченото незаконно обвинение за периода 13.04.2011 г. – 20.03.2017 г. Искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 150 000 лв., както и е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху сумата от 606,31 лв. за периода от 27.09.2018 г. до окончателното плащане.

Касационната жалба на Прокуратурата на РБ е подадена срещу осъдителната част на въззивното решение и в нея се сочат оплаквания по чл.

281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Искането е за отмяна на решението и намаляване на присъденото обезщетение.

1

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя въпроси за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По въпросите се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, както и с решение №50209 от 02.11.2022 г. на ВКС, по гр.дело №811/22 г., ІV г.о., решение №60323 от 11.02.2022 г. на ВКС, по гр.дело №517/21 г. на ІV г.о., и решение №311 от 14.03.2018 г. на ВКС по гр.дело №300/2017 г., ІV г.о..

Ответникът по касация Х. Г. Ч. в писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба.

Х. Г. Ч. обжалва решението в отхвърлителните му части. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените претенции.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторът поставя следните въпроси: 1/ Противоречи ли на разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗЗД присъждането на лихва върху обезщетението за имуществени вреди, изчислено като законна лихва върху гаранционна сума за периода на незаконното й задържане?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички обстоятелства, относими към справедливото обезщетяване на неимуществени вреди по ЗОДОВ, когато тези обстоятелства са изложени както в исковата молба, така и във въззивната жалба? Длъжен ли е, ако установи наличието на тези обстоятелства, да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди? Сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение от 04.02.2013 г. по гр.дело №85/2012 г. на ІV г.о., ППВС №4/23.12.1968г. и т.3 и т.11 от ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК.

Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касация Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на Х. Г. Ч..

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими с изключение на касационната жалба на Х. Г. Ч. в частта й срещу въззивното решение в частта му, с която е отхвърлено искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от 606,31лв. за посочения период. В тази част претенцията е акцесорна, а цената на главния иск е под 5000 лв., поради което въззивното решение, в тази част не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

2

По делото е установено, че с постановление от 20.12.2010 г. на прокурор от СРП е образувано досъдебно производство по описа на 01 РУ – СДВР срещу ищеца за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. С постановление от 26.01.2011 г. ищецът е бил привлечен за това престъпление в качеството на обвиняем и му е взета мярка за процесуална принуда „гаранция“ в размер на 1 000 лв. С постановление от 20.03.2017 г. взетата мярка за неотклонение е отменена, тъй като са изтекли предвидените процесуални срокове по НПК. На 03.06.2011 г. в СРС е внесен на обвинителен акт, по който е образувало н.о.х.д.

№ 10246/2011 г. по описа на СРС. С протоколно определение, постановено в съдебно заседание от 25.01.2017 г., съдебното производство е прекратено на основание по чл. 288, ал. 1, т. 1 от НПК и делото е върнато на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в обвинителния акт. С постановление от 29.05.2017 г., на ищеца е повдигнато и предявено ново обвинение за престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал.

1 НК, за което с постановление от 13.06.2017 г. същият е бил привлечен като обвиняем. По обвинителния акт е образувано н.о.х.д. № 17198/2017 г. по описа на СРС. По това дело е проведено едно съдебно заседание на 07.03.2018 г., в което на основание чл. 249, ал. 4, т. 1 във вр. с чл. 249, ал. 2 и чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК съдът е прекратил съдебното производство и върнал делото на СРП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в невъзможност по новото обвинение в словесната му част привлеченото към наказателна отговорност лице да разбере престъплението, за което му е повдигнато обвинение. Прекратителното определение е протестирано от СРП и същото е потвърдено от въззивната инстанция с определение от 29.06.2018 г.

С постановление от 27.09.2018 г. на прокурор при СРП, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 и чл. 243, ал. 2 и ал. 3 и чл. 199 от НПК, наказателното производство, водено срещу ищеца за престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 от НК, е прекратено поради липсата на достатъчно данни, които да обосноват единствен и несъмнен извод за осъществено престъпление с посочената правна квалификация.

По делото са събрани гласни доказателства. Свидетелката Т., дългогодишна приятелка на ищеца, знаела за воденото срещу него наказателно производство от самото му начало. Преди да започне наказателното преследване срещу ищеца, той бил изключително ведър човек, но то му се отразило негативно в лично отношение – бил напуснат от годеницата си, спрял да се събира с хора, започнал да се изолира, както и върху здравословното му състояние – имал проблеми с кръвната захар, визуално не изглеждал добре. В професионално отношение изпитвал дискомфорт и срам, когато се налагало да се явява по наказателното дело в съда, след всяко съдебно заседание цяла седмица не излизал. Притеснявал се случая да не се разчуе в родния му град, където бил известен с доброто си име. Свидетелят Ц. също разказва, че делото се е отразило негативно на ищеца – изглеждал отпаднал, проявявал тревожност и неудобство. Въззивният състав е кредитирал дадените показания като основани на преки и непосредствени впечатления, логични и взаимно допълващи се.

По делото е приложено и свидетелство за съдимост и справка от 3 вписвания на Адвокатски съвет – София, от които се установява, че ищецът към дата 21.10.2021 г. е неосъждан и същият е вписан в адвокатската колегия от 14.09.2005 г., като не е спорно между страните, че през време на образуваното срещу ищеца наказателно производство, а и понастоящем, ищецът упражнява професионална дейност като адвокат.

При съвкупна преценка на събраните доказателства съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника. С оглед двукратно прекратеното съдебно производство и прекратяване на наказателното производство от прокуратурата, то всички предприети спрямо ищеца действия от разследващите органи и прокуратурата се явяват незаконни. Ищецът е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника.

За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният състав е съобразил даденото в съдебната практика тълкуване на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и е посочил кои обстоятелства следва да се вземат предвид за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съобразил е, че към датата на привличане към наказателна отговорност – 26.01.2011 г. ищецът е бил на 35 години – т. е. в трудоспособна и активна възраст, упражняващ адвокатска професия. Бил е обвинен в извършването на две тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за които е предвидено лишаване от свобода от 1 до 6 години, съответно от 3 до 10 години, лишаване на виновния от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7 НК, както и възможно постановяване на конфискация на част или на цялото имущество. Възможното лишаване от права безспорно е причинило на ищеца голяма тревога, безпокойство и несигурност за дейността му на адвокат. На Ч. е била наложена мярка за неотклонение – „парична гаранция“ в размер на 1000 лв., в периода от 13.04.2011 г. до 20.03.2017 г. От друга страна, взетата мярка „парична гаранция“ обективно не му е попречила на професионалната реализация, тъй като през периода на водене на наказателното производство ищецът е продължавал да упражнява адвокатската професия. Съдът е посочил, че чистото съдебно минало на ищеца обуславя една по-висока степен на засягане на личната му сфера в сравнение с лице, което и друг път е било обект на наказателно преследване. Освен това фактът, че Ч. е бил практикуващ адвокат в САК допълнително е внесъл напрежение и неудобство при присъствието му в съдебната зала в качество на подсъдим. Съдът е съобразил и настъпилите промени в поведението на ищеца – той започнал да избягва срещи с познати и колеги и се затворил в себе си. Ищецът бил обвиняем, респ. подсъдим, в един сравнително дълъг (неразумен) период от време – за около 8 години в досъдебната и съдебната фази на наказателния процес, присъствал е на 18 о.с.з., без да създава затруднения при предприемане на процесуалните действия от страна на съда. Безспорно това обстоятелство е отнело от професионалното време на ищеца. От друга страна, по делото не се твърди, нито са представени доказателства ищецът реално да е престанал да упражнява адвокатската професия през периода на воденото 4 наказателно производство, нито да е имал отлив на клиенти. Следователно, незаконното наказателно преследване не го е възпрепятствало да получава законни доходи. Няма и доказателства процесът да е станал широко обществено достояние, а освен това по делото не е била постановена осъдителна присъда. Според съда не се доказва ищецът да е преживял притеснения в интензитет по-голям от обичайния, нито описаните от свидетелите здравословни проблеми, доколкото за тях липсват медицински документи. При тези данни и съобразно социално-икономическата обстановка в страната към процесния период съдът е приел, че сумата от 24 000 лв. е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди. За неоснователно е прието искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди – претенцията е за пропусната полза, изразяваща се в загуба на законната лихва върху внесената като парична гаранция сума. Съдът е посочил, че тези имуществени вреди произтичат от забавено изпълнение на парично задължение, която вреда по правното си естество е лихва, а вземането за лихва не може да бъде олихвявано, съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД.