Решение № 18 от 25.02.2021, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. Разград , 25.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ в публично заседание на първи февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Рая П. Йончева

Валентина П. Димитрова

Атанас Д. Христов при участието на секретаря Небенур Р. Хасан като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело № 20203300500308 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 373 от 20.10.2020 г. по гр.д № 535/2020 г. по описа на РС - Разград, съдът е постановил следното:

ОТХВЪРЛЯ ИСКА, предявен от Е. Х. Х., ЕГН ********** с постоянен адрес ******* срещу Х. Ф. Х., ЕГН ********** с постоянен адрес ********* за заплащане на сумата 6 571,00 лв. по договор за паричен заем.

ОСЪЖДА Е. Х. Х., ЕГН ********** с постоянен адрес ******* ДА ЗАПЛАТИ на Х. Ф. Х., ЕГН ********** с постоянен адрес ********* сумата 580 лв. /петстотин и осемдесет лева/ разноски по делото.

Недоволен от това решение е останал жалбоподателя Е. Х. Х., който чрез пълномощна си адвокат Р.М. от АК – Сливен, го обжалва. Моли решението да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и се постанови решение, с което исковата претенция да бъда уважена. Сочи, че е безспорно установено, че процесните суми са предоставени от ищеца на ответника, въз основа на договор за заем за отглеждане на лавандула. Излага подробни съображения. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна – Х. Ф.

Х., чрез пълномощника си адвокат М.Р. М. АК - Разград, депозира отговор на жалбата. Намира последната за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Излага подробни съображения. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, 1 въззивникът не се явява. Явява се пълномощникът му адвокат Р.М. от АК – Сливен, който поддържа жалбата и излага допълнителни съображения.

В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, въззиваемият се явява лично заедно с пълномощника си адвокат М.Р. М. АК – Разград. Поддържат отговора на жалбата и излагат допълнителни съображения за потвърждаване на решението. Заявяват, че не претендират разноски пред въззивната инстанция.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, като съображенията за това са следните:

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изложените в мотивите му съображения, с изключение на извода му за недопустимост на свидетелски показания, на осн. чл. 164, ал.1, т.3 ГПК / този извод да РС е неправилен защото при наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания - по същество обаче показанията са обсъдени от първоинстанционния съд/, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивната инстанция намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск, с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сума в размер на 6 571,00 лв представляваща левова равностойност на предоставен от ищеца на ответника заем, с банкови преводи от дата 12.02.2019 г. за сумата 2400 евро, а от дата 29.03.2019 г. – 970 евро.

За да постанови обжалвания резултат, първоинстанционният съд е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява предаване на процесната сумата, но не са установени останалите 2 съществени елементи на договора за заем за потребление – съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост на това парично задължение.

Настоящия съдебен състав намира този извод на първата инстанция за правилен.

Договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, на които става собственик, като заемополучателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид количество и качество.

Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от следните правопораждащи юридически факти: 1). съгласие на страните (съвпадане на две насрещни волеизявления с идентичен предмет за пораждане на признат от закона правен резултат) за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на изискуемост на това парично задължение и 2). реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.

В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличието на предвидените законови предпоставки от фактическия състав на чл. 240 ЗЗД, а именно: наличие на валидно възникнало облигационно задължение по сключен между страните договор за заем. Доколкото договорът за заем е реален, то необходимо е да се установи предаването в собственост от заемодателя-ищец на заемополучателя-ответник на уговорената парична сума или друга заместима вещ. Съществено е, че установяването на предаване на парична сума не освобождава ищеца от задължението да установи, че същата е предадена именно въз основа на договор за заем, доколкото е възможно да е предадена на друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. При оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели 3 установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. Така и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК, решение № 82 от 12.05.2015 г. на ВКС по гр д. 5122/2014 г., III г. о., ГК, решение № 283 от 1.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2117/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 262 от 2.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 676/2017 г., IV г. о., ГК, решение № 192 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2519/2014 г., III г. о., ГК.

В процесния случай, предвид изложените фактически твърдения в исковата молба, въззивникът твърди, че е дал в заем пари, които следва да му бъдат върнати от ответника, т. е. предмет на доказване е съществуването на валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по делото със сочените параметри от ищеца, както правилно е приел и районният съд.

По делото не се спори, че ищецът е превел процесните суми по банковата сметка на ответника. Единственият спор по делото е основанието въз основа на което ищецът е предоставил на ответника процесната сума.

Според ищеца – основанието е заемен договор /като ответникът щял да използа средствата за отглеждане на лавандула/, а според ответника – основанието е неформален договор между страните за съвместно отглеждане на лавандула.

Видно от заключението на на вещото лице, назначено на осн. чл. 185, изр.2 ГПК, което съдът приема за пълно, ясно, обосновано и правилно /л. 113118, 123 РС/, е че при извършения превод от турски на български език в документите за двата банкови превода, с които ищецът е превел в полза на ответника процесните суми е, че: основанието на банковия превод от 12.02.2019г. за сумата от 2 400 евро е: „изплащане на задължение свободен валутен трансфер“ /л.9 РС/, основанието на банковия превод от 29.03.2019г. за сумата от 970 евро е:

„Х.Х. Лавандула“ /л.11 РС/,

Поради тези основания за превод посочени в банковите документи, съдът намира за неоснователно възражението във въззивната жалба, че „категоричено се установи от писмените доказателства, че всички преведени суми в процесния период са само с едно основание: заем“ /л.5 ОС/.

От обстоятелството, че ответникът е приел тези суми без забележки, не означава че те са му били предоставени в заем. Единственото доказателствоq ангажирано от ищецаq за доказване на заемен договор между страните, са показанията на неговата майка – св. Ф. С. /л. 109 РС/. Същата обаче твърди, 4 че знае от сина си – ищеца за сключен договор за заем между страните, а не че e присъствала при уговорката между страните. Ценени по реда на чл. 172 ГПК, същите не доказват твърдяния от ищеца заемен договор. Представените пред въззивното производство доказателства – 2 бр. уведомления относно изваждане на засяти стръкове с лавандула от площи обработвани от ответника, не променят този извод /л. 71-72 РОС/. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че няма спор по делото, че ответникът се е занимавал с отглеждане на лавандула.

Ето защо, съдът приема, че ангажираните от ищеца доказателства не установяват основанието за възникване на посочения паричен дълг.

Водените от ответника свидетели – Г. М., М. С. и С. Х.а – първите двама без родство, а третият съпруга на ответника /л. 109-111 РС/, които съдът кредитира с доверие, като съответстващи на събрания доказателствен материал, в своите показания сочат за наличие на съвместна дейност между страните за отглеждане на лавандула. Ето защо, съдът приема, че средствата са дадени на друго основание различно от заемен договор.

В обобщение, поради неоснователността на доводите, изложени във въззивната жалба, и с оглед съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно, включително и в частта за разноските.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски, на основание. чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, има въззиваемата страна. С оглед изявлението на представителя й в о.с.з., че не претендира такива пред въззивната инстанция, то такива не следва да бъдат присъждани.

В подадената въззивна жалба, въззивникът също е направил искане за присъждане на разноски, но предвид неоснователността на жалбата, такива не му се дължат.

Така мотивиран, съдът,

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 373 от 20.10.2020 г. по гр.д № 535/2020 г. по описа на Районен съд – Разград.