Определение № 123 от 15.01.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно търговско дело 1315/2024
- Вид
- Определение № 123
- Подписан
- 15.01.2025
- В сила
- 15.01.2025
- Състав
- Боян Балевски, Анжелина Христова, Кристияна Генковска
Други актове по делото
- Определение № 2006 от 16.07.2024 · Боян Балевски, Анжелина Христова, Кристияна Генковска
Цитирани разпоредби
- чл.146, ал.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.146, ал.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.1 т.1 - т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.1 т.1 - т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.2 · Закон за данък върху добавената стойност
- чл.20 · Закон за задълженията и договорите
- чл.250 · Закон за задълженията и договорите
- чл.59 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 123 гр. София, 15.01.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Боян Балевски
Членове:
Кристияна Генковска
Анжелина Христова като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20248002901315 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ответника „Пловдивска консерва“ АД, гр.Пловдив, чрез адв.С. срещу решение №37 от 26.02.2024г., постановено по в.гр.д. №15/2024г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, в частта, с която е отменено решение №1366/09.11.2023г., постановено по гр.д. №2292/2022г. по описа на Окръжен съд-Пловдив за отхвърляне на иска, предявен от Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ срещу касатора за сумата 54 800.06 лева, представляваща левовата равностойност на липсващо количество от 69.452 тона газьол за промишлени и комунални цели, съхраняван в резервоари на ответника в гр.Пловдив, и вместо това е осъдено на основание чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ „Пловдивска консерва“ АД да заплати на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ сумата 54 800.06 лева, представляваща левовата равностойност на липсващо количество от 69.452 тона газьол за промишлени и комунални цели, съхраняван в резервоари на ответника в гр.Пловдив, предмет на договор за съхранение на военновременни запаси №23 от 14.03.2008г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /30.08.2022г./ до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 1 188.84 лева. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата от 54 800.06 лева до 70 857.71 лева, въззивното решение е влязло в сила.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приел различна правна квалификация на иска- вместо дадената от 1 първоинстанционния съд квалификация по чл.59 ЗЗД въззивният състав е приел квалификация по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ, като се е произнесъл по факти, които не са въведени в процеса /липсват твърдения на ищеца за наличие на валидно договорно отношение/ и е излязъл извън предмета на спора и търсената от ищеца защита. Твърди, че в нарушение на процесуалния закон при промяна на квалификацията на иска съдът не е дал указания за подлежащите на установяване релевантни факти и не е обсъдил възраженията и правните доводи на ответника, вкл. за липса на виновно неизпълнение на договорни задължения. Касаторът твърди, че са допуснати и нарушения на материалния закон - дадена е неправилна правна квалификация на спорното право, договорът между страните е тълкуван в нарушение на чл.20 ЗЗД, като решаващият състав е достигнал до необосновани изводи за липса на част от съхраняваното гориво и неизпълнение на задълженията на ответника за неговото съхраняване. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде отхвърлен иска.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, поради което решението е недопустимо. Излага и доводи за очевидната му неправилност.
Твърди, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Относно правомощията на въззивния съд да приеме различна правна квалификация на предявения иск от приетата такава от първата инстанция и задълженията му за даване на указания до страните? и 2. Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават, в подкрепа на защитната си позиция, които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС /т.19/ и ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/.
Ответникът по жалбата Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ излага доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за неоснователността на изложените в жалбата оплаквания. Счита, че въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика и е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
2
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да отмени частично първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът, предявен от Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ срещу касатора за сумата 54 800.06 лева, представляваща левовата равностойност на липсващо количество от 69.452 тона газьол за промишлени и комунални цели, съхраняван в резервоари на ответника в гр.Пловдив, въззивният съд приема, на първо място, че претенцията следва да се квалифицира не по чл.59 ЗЗД, а по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ; на второ място, че първоинстанционният съд е обсъдил изложените в исковата молба факти, поради което решението му не е недопустимо и на трето място, че независимо от изтичане на срока на договора между страните за съхранение на военновременни запаси /горива/, ответното дружество не е изпълнило задължението си по чл.8, т.5 да съхранява предоставените му стоки с грижата на добър търговец до тяхното изтегляне, вследствие на което е възникнала липса в размер на 63.068 тона гориво с парична равностойност 54 800.06 лева, която следва да бъде възстановена на ищеца на основание чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ.
Съставът на ПАС намира, че съгласно чл.22 ЗДРВВЗ съхраняването и опазването на военновременните запаси се извършват от агенцията или се възлагат от нея чрез договори на търговци и организации за възложените им с акт на Министерския съвет военновременни задачи или на търговци и организации, определени от агенцията на конкурсен принцип. По съществото си договорът, който се сключва с лицата по чл.22 ЗДРВВЗ, представлява договор за влог по чл.250 ЗЗД, по отношение на който са приложими специалните разпоредба на ЗДРВВЗ, които променят съществено неговата характеристика. Съдът приема, че съгласно чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ до реализацията и преместването на освободените военновременни запаси търговците или организациите, които ги съхраняват, носят отговорност за целостта и състоянието им. Счита, че с оглед целта на договора- да осигури запазването на суровини, материали и стоки от национален и обществен интерес, прекратяването му поради изтичане на срока не води автоматично до прекратяване на правната връзка, която продължава до фактическото преместване на съхраняваните стоки. До този момент съхранителят има задължение да ги пази, като за неизпълнението на това задължение носи отговорност по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ. Съдът стига до извод, че претенцията на ищеца за паричната равностойност на липсващото гориво следва да се квалифицира по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ, а не по чл.59 ЗЗД, но намира, че първоинстанционното решение не е недопустимо, тъй като въпреки грешната правна квалификация искът е разгледан въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения.
Решаващият съдебен състав приема за безспорно, че на 14.03.2008г. между страните е бил сключен договор за съхранение на военновременни запаси /ВВЗ/ №23, по силата който ответникът се е задължил да съхранява 3 срещу възнаграждение предаденото му от ищеца промишлено дизелово гориво срещу възнаграждение, като договорът е прекратен на 01.01.2010г. по искане на ответника съгласно чл.4, ал.2 от същия. След анализ на доказателствата /констативен протокол от 06.08.2010г., борсови договори за продажба, наказателни постановления/, съдът намира, че на 06.08.2010г. съхраняваното от ответното дружество гориво възлиза 969.358 тона, а след продажби и отнемане на количества в полза на държавата са останали към 17.02.2022г. 248.192 тона. Това количество е продадено с борсов договор от 17.02.2022г., но на купувача реално са предадени 178.740 тона с 9 служебни приемателни актове, като е констатирана липса на 69.542 тона.
Въззивният съд отграничава като основен спорен въпрос по делото дали липсата се дължи на виновно поведение на ответника или на обстоятелства, за които не следва да отговаря, а именно - естествено намаление теглото и обема на горивото /фири/. След анализ на доказателствата по делото, съдът излага подробни доводи защо не възприема заключението на в.л. Ташева, съгласно което количеството на процесното гориво е намаляло от естествени фири от дългогодишния престой в резервоарите и от извършваните сливоналивни работи, най-вече поради настъпили в състава на процесното гориво /газьол за промишлени и комунални цели/ промени, които се изразяват в увеличаване на смолно - асфалтовите вещества и в крайна сметка до увеличаване на твърдите частици и нехомогенност на горивото; по-високо съдържание на сяра и увеличаване на полярните съединения, които през дългия период на съхранение се превръщат в т.нар смоли, които полепват по стените на резервоарите и съответно водят до количествено намаляване на горивото.
Апелативният състав счита, че вещото лице не дава отговор с колко е намаляло горивото вследствие на настъпилите химични промени, като е налице и основателно съмнение в правилността на изводите му поради начина на вземане на пробите. Като се позовава на техническите процедури, съдържащи се в Европейското ръководство за вземане на проби от митническите и данъчните органи (SAMANCTA), публикувано на интернет страницата на Европейската комисия, ГД "Данъци и митнически съюз", към които препраща чл.9, ал.1 от Наредба №3 от 18.04.2006г. за вземането на проби и методите за анализ за целите на контрола върху акцизните стоки /ДВ, бр.37/2006г./, съдът приема, че вещото лице не е съобразило, че за изследване съдържанието на течни горива от резервоари следва се вземат едни и същи количества проби от горната, средната и долната част, които се събират в съд за смесване и след цялостното им смесване се създава сборна /обща/ проба, като за прецизност на изследването следва да се има предвид, че на повърхността на течността или на дъното на резервоара може да има примеси и/или остатъчна вода. Излага аргументи, че резервоарите, в които се е съхранявало горивото, са били празни /Протокол за извършена проверка №1149/12.05.2022г./, поради което вещото лице е могло да вземе проби само от дъното на съдовете, където се е формирала утайка и течността е с променен химичен състав, което компрометира верността на заключението. Съдът 4 излага и допълнителни доводи, като приема, че с изключение на показателя сяра всички останали показатели на горивото са в рамките на референтните стойности, което се установява от представените сертификати за стоков контрол на „Булгарконтрола“ АД от 2021г.
Като подчертава, че удостоверените в представените сертификати резултати са от качествена и количествена проверка, извършена от акредитирана лаборатория по чл.9, ал.3 от Наредбата за изискванията за качеството на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол, въззивният състав приема, че се ползват с материална доказателствена сила, която не е оборена по делото. Съдът стига до краен извод, че независимо от изтичане срока на годност на горивото, това не е довело до съществено влошаване на неговото качество.
С оглед възраженията на ответника, въззивният съд намира, че по делото е установено, че находящото се в гр. Пловдив, ул.“Кукленско шосе“ №17 203.236 тона гориво, оставено за отговорно пазене на ответното дружество съгласно протокол от 01.06.2011г., на 06.07.2011г. е транспортирано в базата на дружеството на ул. „Коматевско шосе“ под контрола на митнически служители, за което са съставени съответни протоколи, като при изсипването му в резервоарите не са установени количествени отклонения. Това обстоятелство се потвърждава и от съставения Протокол за отговорно пазене от 21.07.2011г., подписан без възражения от представител на ответника.
Разпечатката съдържа 26 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c5d88206-a119-4476-af79-ae60f2d618b8