Решение № 2867 от 21.10.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2867 гр. София, 21.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Десислава Ст. Чернева при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско дело № 20211100506430 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение №20046328/18.02.2021 г. постановено по гр. д. №52/2019 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, Р. България представлявана от М.НА Ф.

К.А. е осъдена да заплати на „ФВ П.-М.* “ ЕООД на основание чл. 49, вр. чл.

45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ сумата от 10 129.84 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатени на основание чл. 35а вр. чл. 35б и чл. 35в ЗЕВИ такси в размер на 20% от приходите от производство на електроенергия от възобновяеми енергийни източници за периода 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., обявени за противоконституционни с Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Р.Б., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 02.01.2019 г. , до окончателното плащане, както и сумата от 3 087, 33 лева на основание чл. 86 от ЗЗД, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 29.12.2015 г. до 29.12.2018 г., като този иск е отхвърлен за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 3 107, 34 лева и за периода 22.12.2015 г. 28.12.2015г.

Решението е обжалвано от ответника в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД . Въззивната жалба е подадена Държавата, представлявана от М.НА Ф., чрез юрисконсулт Д. К., с оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради постановяването му в противоречие с материалния закон и 1 при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и в противоречие със задължителната съдебна практика. Сочи се процесуална недопустимост на исковете, тъй като Държавата не отговаря за предявения иск за обезщетение за вреди. Твърди се, че държавата не може да носи отговорност във връзка със законодателната дейност на НС, като се позовава на чл. 149, ал. 1, т. 2 и чл. 7 КРБ като приемането на противоконституционни разпоредби от НС не е противоправно деяние и не е налице противоправно бездействие на НС. Иска обезсилване на обжалвания акт и прекратяване на производството или отмяна на акта с отхвърляне на исковете по чл. 49 и чл.

45 ЗЗД. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от „ФВ П.-М.* “ ЕООД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбите оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:

Производството е образувано по искова молба от „ФВ П.-М.* “ ЕООД и намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 49, във вр. чл. 45 ЗЗД.

Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, т. е. от правното му твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност, изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България – в частност приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на която Държавата се явява възложител /на работата на народните представители, формиращи държавния орган Народно събрание/ и липсват основания за приложение на специалния закон – ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата претенция е подчинена на общия материален закон – чл. 49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е 2

Държавата. Един от основополагащите принципи за функционирането на държавата, намерил израз в чл. 7 КРБ, е този за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността на Държавата по чл. 7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган, упражняващ законодателната власт – Народното събрание. Посочената норма урежда пряка отговорност на държавата, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в конкретни правоотношения.Държавата е специфична форма на политическа организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск, предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от М.НА Ф. в качеството му на неин законен представител. Следователно релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество /В този смисъл решение № 71 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. дело № 3804/2019 г., ІV г. о., ГК и решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК., като значението и правното действие във времето на обявения за противоконституционен закон имат отношение единствено към съществото на спора./

Въззивният съд намира, че исковете на производители на електрическа енергия срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ държавни такси за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата за противоконституционна, подлежат на разглеждане по общия съдопроизводствен ред, пред гражданския съд. Характерът на вземането – публично, държавно, е без значение, доколкото в случая се претендира обезщетение за непозволено увреждане пред общия съд. /В този смисъл определение № 634 от 12.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2496/2017 г., І т. о., ТК, определение № 796 от 20.12.2017 г. на ВКС по ч. т. дело № 2206/2017 3 г., ІІ т. о., ТК, определение № 86 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. т. дело № 3001/2017 г., ІІ т. о., ТК и определение № 157 от 02.03.2018 г. на ВКС по ч. т. дело № 432/2018 г., ІІ т. о., ТК, определение № 389 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. дело № 145/2021 г., III г. о., ГК, определение № 281 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. дело № 3504/2020 г., IV г. о., ГК./

Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните доказателства, че ищецът има качеството на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници (ВЕИ) и е собственик на фотоволтаична централа. Установява се въз основа на представените в първоинстанционното производство писмени доказателства, че е сключен договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия № П – Р10 – 143 – 2010 – П –Р10 – 227 – 01.11.2010, към електро-разпределителната мрежа - ,,Е.ОН Б.М.‘‘ АД. Съгласно договора ищецът се задължава да изгради в УПИ X – 194, кв. 19 в село Могилино, община Две могили, област Русе, съгласно Нотариален акт № 102, том 7, рег. № 4643, дело №603/2010 г. Той притежава Разрешение за строеж №32/14.09.2010г. от Община Две Могили, като е сключил с ,,Е.ОН Б.М.‘‘ АД /в качеството на купувач/ и Договор № 270/13.08.2012 г. за изкупуване на електрическа енергия.

Видно от приложените по делото писмени доказателства с решение № Ц-18 от 20.06.2011 г. на ДКЕВР е определена преференциална цена от 567.

4100 лв. за МWh. Впоследствие с § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Република Б. за 2014 г. се създали чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал.

1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2, 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници, с които се въвела такса за производство от ел. енергия от вятърна и слънчева енергия.

С оглед представените по делото писмени доказателства се установява, че за исковия период 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., разликата между цената на произведената от ФЕЦ ел. енергия на стойност - 69 538, 80 лв., по представените протоколи за месеците януари 2014г. – април 2014г. и юни 2014г.-август 2014г. фактури за месец януари 2014г. до август 2014г, и заплатената на ищеца от "Е.-П.П.‘‘ АД покупна цена е 10 129.84 лева и която разлика се равнява на размера на таксата, дължима при условията на чл. 35а от ЗЕВИ. Следва да се отбележи, че "Е.-П.П.‘‘ АД, което дружество като краен снабдител на основание чл. 31, ал. 5 от ЗЕВИ, чл. 35а, ал.

3 ЗЕВИ и чл. 35б, ал. 1 и ал. 2 от ЗЕВИ е изкупувало произведената ел. енергия, като от общо дължимата цена е удържало и превеждало на ДКЕВР (понастоящем КЕВР) 20% от нея под формата на визираната в чл. 35а, ал.

1 ЗЕВИ такса. От писмена справка, издадена от КЕВР (лист 183 от делото на СРС) е видно, че на основание чл. 35а и сл. от "Е.-П.П.‘‘ АД е събирал от производителя ел. енергия такса и същата е преведена на КЕВР, който от своя страна е прехвърлил постъпилите средства в централния бюджет при спазване на указание на Министерство на ф. – ДДС № 12 от 04.12.2014 г. и №БНБ-136380 от 04.12.2014 г. на Българска народна банка.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, която има гаранционно - обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна 4 отговорност, както и допълнителният факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа (ПППВС № 7 от 29.12.1958 г., ППВС № 17 от 18.11.1963 г., ППВС № 4 от 30.10.1975 г. и ППВС № 9 от 28.12.1966 г.).