Решение № 1361 от 23.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1361 гр. Пловдив, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330115357 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. К. А. против „Фератум България“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1100 лева (равняваща се на 562,42 евро), представляваща заплатена сума при начална липса на основание, а именно въз основа на недействителен договор за потребителски кредит № ** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.10.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева, която следвало да бъде върната заедно с лихва в размер на 230,00 лева на 12 месечни вноски. В чл. 5 от договора било посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство от “**” в полза на кредитора, като в същия ден бил сключен и договор за гаранция с посоченото дружество, въз основа на който ищецът дължал възнаграждение в размер на 930,00 лева. Навеждат се съображения, че ищецът заплатил на ответника сумата в размер на 1000 лева главница, 200 лева – договорна лихва, и 900 лева – такса гаранция. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 1

ЗПК, доколкото не са посочени условията за прилагането на лихвения процент, в погасителния план липсват всички разходи по кредита и не е посочен действителния процент на ГПР и методиката за неговото определяне.

Възразява се и че договорът за кредит е нищожен, доколкото не е спазена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като в ГПР не е включено възнаграждението по договора за поръчителство. Същото представлявало дейност по управление на кредита, което следвало да бъде включено в ГПР.

Посоченото представлявало и нелоялна търговска практика по смисъла на чл.

68 ЗЗП. Поради изложеното се предявява исковата претенция, като се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България” ЕООД, с който се взима становище за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че договорът за гаранция касае отделно правоотношение от това по договора за потребителски кредит със самостоятелно юридическо лице. С оглед изложеното и възнаграждението по същия не следвало да бъде включено в ГПР. Ищецът сам избрал дружеството поръчител при попълване на документите за получаване на сумата по кредита.

Към исковата молба липсвали и убедителни писмени доказателства. Поради изложеното се претендира исковите претенции да бъдат отхвърлени.

С протоколно определение от 18.03.2026 г., постановено по делото, на основание чл. 214, ал.1 ГПК е допуснато изменение на размера на предявения иск от сумата в размер на 1100 лева (равняваща се на 562,42 евро) на сумата в размер на 946,00 лева (равняваща се на 483,68 евро), като за разликата между двете суми производството е прекратено на основание чл. 232 ГПК – поради оттегляне на иска.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

От представения по делото Договор № ** за предоставяне на потребителски кредит от ** г., сключен между страните, се установява, че ответникът е предоставил под формата на кредит сумата в размер на 1000 лева на ищцата, като последната следвало да върне същата на 12 месечни вноски.

Между страните бил уговорен лихвен процент в размер на 23,00 % и ГПР в размер на 49,11 %. В чл. 5 от договора било уговорено, че кредитът се 2 обезпечава с поръчителство, предоставено от ** в полза на ответника.

Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряването на кредита.

По делото е представен Договор за гаранция (поръчителство), сключен между „Фератум Банк“ ЕАД и М. П. (сега А.), по силата на който се обезпечава Договор № ** за предоставяне на потребителски кредит от ** г., сключен между страните в производството. За обезпечаване на кредита, по силата на договора за гаранция, ищцата е следвало да заплати сумата в размер 930,00 лева.

По делото е приобщена справка за получения плащания по Договор за кредит № ** на М. К. П. (сега А.), от която се изяснява, че в изпълнение на задълженията си по договора ищцата е заплатила следните суми: 1000 лева за главница, 154,20 лева за договорна лихва, 200,00 лева за такси, 5,00 лева за предсрочно погасяване и 586,80 лева за възнаграждение за поръчителство. С оглед изложеното и сумата, заплатена над главницата, възлиза на 946,00 лева (равняваща се на 483,68 евро).

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесните договори за заем, които са недействителни. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

За основателността на предявените искове следва да се установи и че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери 3 действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за 4 потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от ** в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият 5 да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Още повече, че несъмнено, че при включването на възнаграждението за поръчителство в ГПР, същият би надхвърлил допустимият процент съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.