Решение № 400 от 30.03.2023, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 400 гр. Варна, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шакирова

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Александър В. Цветков при участието на секретаря Галина Г. Сл. като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно гражданско дело № 20233100500046 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба от Г. Й. Й., Д. А. П., С. Т. Б. и Я. П. Я., подадена чрез процесуален представител адв. С. Т. срещу Решение № 260402/10.10.2022г. по гр.д.№ 15029/2020 г. по описа на ВРС, с което е прието за установено по отношение на жалбоподателите, че ищците Б. И. М., И. М. Д. и М. Д. Д. са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, общ. Варна, обл. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот със Заповед № 18-10292/03.10.2019 г. на Началника на СГКК-Варна, с адрес: гр. Варна, район Приморски, с.о. „Траката“, с площ от 723 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин а трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 5200578, при съседи: ***, ***, ***, ***, ***, ***, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Въззивниците изразяват становище за недопустимост и неправилност на съдебното решение, като твърдят, че същото е поставновено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Сочат, че видно от петитума на исковата молба и от приетият по делото доклад, ищците са предявили иск по чл. 124 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните по делото, че са собственици на процесния имот въз основа на разпоредителни сделки, подробно описани в исковата молба. Първоинстанционният съд правилно приел, че ДЗС „Д. Кондов" не е било собственик на имота, поради което извършените от него разпоредителни действия не са могли да произведат целения вещнопрехвърлителен ефект. В противоречие обаче с материалният и процесуалният закон, съдът не само е разгледал, но е и уважил претенция на ищците по непредявен иск, а именно, че са собственици на процесния имот по силата на придобивна давност. Въззивниците посочват, че решението е недопустимо, тъй като не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. В допълнение сочат, че съдът не е отчел обстоятелството, че с оглед факта, че процесният имот се намира в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, придобивна давност 1 не тече до издаване на решението за възстановяване на Поземлена комисия, както и че е доказано извършването на въвод в същия. Отправеното към въззивния съд искане е за отмяна на съдебния акт на двете изложени самостоятелни основания с присъждане на разноски.

С молба вх. № 2917/03.02.2023 г. необжалвалите другари Х. А. Х., Д. Й. Д., В. К. В., Т. К. В., Р. С. И., С. И. С., И. Д. И., и С. Д. Б. са се присъединили към подадената въззивна жалба на своите съответници на основание чл. 265, ал. 1 от ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от Б. И. М., И. М. Д. и М. Д. Д., чрез процесуален представител адв. К. К., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Въззиваемите сочат, че от ангажираните по делото гласни доказателства се обосновавал категоричния извод, че от 70-те години на миналя век до настоящия момент, фактическа власт върху процесния имот се упражнява единствено от тях и техните праводатели. Оспорват изложеното във въззивната жалба и прието от съда, че тяхната обща наследодателка не е станала собственик на имота по силата на сключения договор за замяна.

Възникналата колизия на права следвало да бъде разрешена с приложение на разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 от ППЗСПЗЗ, според която когато полученият в замяна имот е застроен или с него са извършени разпоредителни сделки, замяната остава в сила и имотът не подлежи на възстановяване на първоначалните собственици. От друга страна сочат, че в изложените на исковата молба твърдения, както и в приетия без възражение от страните доклад по делото било ясно посочено, че ищците претендират установяване на собствеността върху имот по силата на разпоредителна сделка, наследяване, както и поради това, че го владеят и стопанисват явно и необезпокоявано, считано от 1971 г. – повече от 50 години. Отправят искане за потвърждаване на обжалвания съдебен акт и присъждане на разноски.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Производството пред Варненския районен съд е образувано по искова молба от Б. И.

М., Гр.М. И., И. М. Д. и М. Д. Д., с която са предявени субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответниците Д. А. П. и Х. А. Х., Г. Й. Й., Д. Й. Д., С. Т. Б., В. К. В., Т. К.

В., Р. С. И., С. И. С., И. Д. И., С. Д. Б. и Я. П. Я., че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, общ. Варна, обл. Варна, одобрени със Заповед № РД-18-92/14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот със Заповед № 1810292/03.10.2019 г. на Началника на СГКК-Варна, с адрес: гр. Варна, район Приморски, с.о.

„Траката“, с площ от 723 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин а трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 5200578, при съседи:

***, ***, ***,

***, ***,

***.

В хода на процеса е починала ищцата Гр.М. И., като нейни правоприемници се явяват ищците Б. И. М. и И. М. Д..

С депозираната искова молба ищците обосновават становището си, че са собственици на процесния недвижим имот по твърдения, че по силата на договор за замяна, обективиран в Нотариален акт № 48, том II, дело № 540 от 12.02.1971 г., В. Х.а К. е придобила от ДЗС „Д.

Кондов“ правото на собственост върху хавра с площ от 666 кв. м. в местността „Манастир тепе“, Варненско землище, при граници: път ДЗС, ДЗС и Р. Х.а, срещу отстъпеното от нея лозе от 0.7 дка, находящо се в местност „Старо село“

Въз основа на сключен на 13.09.1994 г. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 36, том XXXVII, дело № 13706/1994 г., В. Х.а К. прехвърлила на сина си Д. М. К. 2/4 от гореописания имот срещу задължение на последния да се грижи за нея и издържа.

След смъртта на В. К. била допусната съдебна делба на процесния имот с решение от 29.07.1995 г. по гр. дело № 377/1995 г. по описа на ВРС. В рамките на делбеното производство между съделителите била постигната спогодба, одобрена в проведено на 2

28.03.1996 г. открито съдебно заседание. Със същата имотът бил поставен в дял и изключителна собственост на Гр.М. И., В. И. Д. и Б. И. М., като същите заплатили на съделителите Д. М. К. и Н. Сл. К. общо сумата от 187 500 лева за уравнение на дяловете.

След смъртта на В. И. Д. на 16.06.2014 г., чиито наследници били И. М. Д. и М. Д. Д., ищците поискали да се снабдят със скица на процесния имот от СГКК-Варна, от където научили, че тъй като имотът попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ по ПНИ на местност „Траката“ и поради липса на информация за документа им за собственост, той се явявал новообразуван и бил записан на бивши собственици, а именно – наследници на Ат.

Х. Й. за 353 кв.м. идеални части и наследници на Й. Д. Й. за 260 кв. м. идеални части и наследници на И. Й. Х. за 109 кв. м. идеални части, които са вписани в регистъра към ПНИ.

Ищците поддържат, че е налице пълна идентичност между придобити по замяна от В.

К. имот и процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Варна.

Излагат твърдения, че от повече от 50 г. само те и техните праводатели са собственици на имота, декларирали са го и са заплащали дължимите данъци и такси за него. От 12.02.1971 г. насам имотът е ограден и единствено те са имали право достъп до него, като са упражнявали правото си на собственост в пълен обем, владейки имота и грижейки се за него.

С уточнителна молба от 07.12.2020 г.поддържат становището си, че са единствени собственици на целия имот с площ от 723 кв.м., който не попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и не подлежи на възстановяване на бивши собственици. Разликата в площта по титулите им за собственост от 666 кв.м. до 723 кв.м. твърдят, че са придобили по давностно владение продължило повече от 50 г.

С нова уточнителна молба от 12.12.2020 г. поддържат претенцията си за установяване на правото им на собственост върху целия имот с идентификатор № 578 с площ 723 кв.м. като предявяват иска срещу наследниците на И. Й. Х., Ат. Х. Й. и Й. Д. Й..

Надлежните ответници с оглед предметния обхват на претенцията са уточнени с молба от 12.01.2021 г., с която е заявено, че това са наследниците на Ат. Х. Й.: Д. А. П. и Х.

А. Х.; на Й. Д. Й.: Г. Й. Й. и Д. Й. Д.; на И. Й. Х.: С. Т. Б., В. К. В., Т. К. В., Р. С. И., С. И.

С., И. Д. И., С. Д. Б. и Я. П. Я..

Депозирани са отговори от Д. А. П., Г. Й. Й., Я. П. Я. след изтичането на срока по чл.

131 от ГПК, поради което същите следва да се ценят като писмено становище по делото. В рамките на преклузивния срок е постъпил отговор единствено от С. Т. Б..

С депозирания отговор и с подадените писмени становища ответниците оспорват ищците да са собственици на процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Варна, както и че същият е бил част от ДЗС „Д. Кондов“, респективно, че последното е могло да се разпореди със същия в полза на В. К..

Оспорват идентичността на процесния имот с имота, описан в титулите за собственост, от които черпят претендираното право ищците, а именно: /Нотариален акт за собственост по замяна № 48, том II, дело 540 /1971г. на Варненски нотариус; Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 36, том 37, дело 13706/1994 г.; Решение по гр. д 377/ 1995 г. на ВРС, Протокол от съдебна делба от 28.03.1996 г. по гр. д. 377/1995 г. на ВРС. Оспорват ищците да са придобили и правото на собственост върху имота на друго незаявено в исковата молба правно основание.

В рамките на преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът С. Т. Б. релевира правоизключващи възражение, че заедно с останалите наследници на И. Й. Х. са собственици на 109 кв. м. идеални части от процесния недвижим имот, придобит на основание земеделска реституция и наследяване от техния наследодател. Твърди, че с Решение на Поземлена комисия, гр. Варна № 849/19.12.2001 г. на основание чл. 18ж, ал. 1 и чл. 18з, ал.1 ППЗСПЗЗ, на наследниците на И. Й. Х. е възстановен имот в съществуващи стари реални граници, а именно: лозе от 2.158 декара, находящо се в терен по § 4 в местността „Баалар Бою“, представляващ имот № 3899 по кадастралния план от 1956 г., който имот включва част от пл. номер: 574, 575, 576, 577, 578, 579, 580, 5029, 5028, 5027, 3

5025 и път.

В условията на евентуалност, навежда възражение, че считано от 19.12.2001 г. 109 кв. м. идеални части от имота се владеят от наследниците на И. Й. Х., поради което са ги придобили по давност до момента на подаване на писмения отговор на исковата молба.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Предвид изложените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на съдебното решение, и с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната проверка на въззивния съд е ограничена до валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, контролът за допустимост на обжалваното съдебно решение следва да бъде извършен преди проверката относно неговата правилност, по отношение на която не са наведени конкретни възражения от въззивниците.

Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т.9 на ППВС №1/85г. Посочената задължителна практика очертава хипотезите, при които решението е недопустимо, поради липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от иска, липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие, по устно предявен иск. В конкретния случай релевираните във въззивната жалба оплаквания са за произнасяне на първоинстанционния съд по непредявен иск, обуславящо недопустимост на обжалваното съдебно решение.