Решение № 66 от 31.01.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 66 гр. София, 31.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Бистра Николова

Членове:

Тодор Тодоров

Милен Василев при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело № 20211001001122 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 30.09.2021 г. на ищеца „Стоком 3“ ЕООД срещу решението от 11.08.2021 г. по т.д. № 3494/2017 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав, с което: е отхвърлен предявения иск реда на чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ от ищеца срещу ответниците „Тера Айкон“ ООД и „Тера Брава“ ЕООД иск за установяване на несъществуването на следните приети вземания на „Тера Брава“ ЕООД срещу „Тера Айкон“ ООД: 1) за сумата от 187 759,68 лв. – наемна цена за 2013 – 2016 г. (по 46 939,92 лева на година) по договор за наем от 11.01.2013 г. с нотариална заверка на подписите, и 2) сумата 38 839,73 лв., представляваща законни лихви за забава върху всяка годишна наемна цена от първо число на следващата година до 14.07.2017 г., както следва: а) върху наема за 2013 г. – 16 866,87 лв. за периода 1.01.2014 г. – 14.07.2017 г., б) върху наема за 2014 г. – 12 095,77 лв. за периода 1.01.2015 г. – 14.07.2017 г., в) върху наема за 2015 г. – 7 329,43 лв. за периода 1.01.2016 г. – 14.07.2017 г., г) върху наема за 2016 г. – 2 547,66 лв. за периода 1.01.2017 г. – 14.07.2017 г.; ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 9 036,98 лв.

Във въззивната жалба се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел за установено, че процесните вземания съществуват. Сочи се, че въпреки, че твърдението за абсолютна симулация на процесния договор е на ищеца, то не той е трябвало да го доказва, а в тежест на ответниците е било да го оборят, като докажат липсата на симулация, което те не били направили. Твърди се, че 1 ответниците не били доказали своята добросъвестност с оглед на установената помежду им свързаност. Не било доказано, че те са договаряли съобразно обичайните пазарни условия, което било опровергано от обстоятелството, че процесният имот след сключване на наемния договор е бил апортиран в полза на трето свързано лице „Лофт Пропъртис“ АД, а сключеното с него споразумение от 25.07.2013 г. не било с достоверна дата, като същото не било включено и в правопораждащите факти на вземанията в молбата по чл. 685 ТЗ. Твърди се, че не било доказано, че процесният наемен договор е икономически обоснован и свързан с конкретна необходимост на наемателя за наемане на имота, доколкото наемателят от 2013 г. не развивал никаква строителна дейност, а наемната цена не била съобразена със средните пазарни цени. Не било доказано, че наетият имот е надлежно предаден на наемателя и през целия наемен срок е ползван от него, а същевременно в отклонение от обичайното наемодателят не си е търсил наема и не е предприел действия в защита на интереса си. Не било доказано и, че ответниците са водели редовно счетоводство по отношение отчитането на процесния наемен договор – фактурите за наема били издадени и осчетоводени 3 години по-късно, което било индиция, че наемните услуги не били реално предоставени. Твърди се, че неправилно съдът е придал решаваща тежест на свидетелските показания за реалното изпълнение на договора. Неправилно било прието и, че вземанията не са погасени по давност, тъй като тази давност била прекъсната с признаването на вземанията, извършено през 2016 г. от ликвидатора на „Тера Айкон“ ООД, което надхвърляло правомощията на същия.

Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да уважи предявените искове, както и да му присъди направените разноски по делото.

Въззиваемият „Тера Брава“ ЕООД – ответник по исковете – чрез процесуалния му представител оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно.

Въззиваемият „Тера Айкон“ ООД /в несъстоятелност/ – ответник по исковете – чрез единия от управителите му /К.К./, заявява становище за неоснователност на жалбата.

Синдикът на „Тера Айкон“ ООД /в несъстоятелност, участващ в производството на осн. чл. 694, ал. 4 ТЗ, редовно уведомен, не взема становище по жалбата.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към същите. В допълнение и във връзка с оплакванията в жалбата следва да се посочи и следното:

1. Предмет на разглеждане в настоящото производство са отрицателни установителни искове по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за липсата на вземания на ответника „Тера Брава“ ЕООД срещу ответника „Тера Айкон“ ООД /в несъстоятелност/, произтичащи от договор за наем от 11.01.2013 г., а именно 2

– главница в размер на 187 759,68 лв., представляваща наемна цена за 2013 – 2016 г., и законни лихви до 14.07.2017 г. в размер на 38 839,73 лв. Същите са предявени с молба с вх. № 107485/14.08.2017 г. и са включени в списъка на приетите вземания, одобрен по реда на на чл. 692 ТЗ с определение от 8.12.2017 г. по т.д. № 1666/2017 г. на СГС, обявено в ТР на 11.12.2017 г. В същия списък са включени и предявени от ищеца „Стоком 3“ ЕООД вземания, спрямо които не е бил предявен иск по чл. 694 ТЗ, т.е. те са окончателно приети вземания по смисъла на чл. 693 ТЗ, което обосновава и процесуалната легитимация на ищеца като кредитор за водене на настоящите искове по чл. 694, ал. 3 ТЗ.

Ищецът не оспорва наличието на сключения между ответниците наемен договор от 11.01.2013 г., но поддържа, че той е нищожен поради изтъкнати обстоятелства, а евентуално – че част от вземанията /за 2013 г. и 2014 г./, дори и възникнали, са погасени по давност. Тези доводи са разгледани в обжалваното решение и се поддържат и във въззивната жалба. Наред с това в жалбата е изтъкнато и друго, ненаведено в първоначалната искова молба обстоятелство – че процесният имот след сключване на наемния договор е бил апортиран в полза на трето свързано лице „Лофт Пропъртис“ АД. Това обстоятелство е наведено както във връзка с аргументацията за привидност на договора, така и във връзка с ново възражение за липса на титулярство на процесните вземания за ответника „Тера Брава“ ЕООД на това основание. В първия аспект то следва да се разгледа от въззивния съд с оглед изследването за твърдяната привидност, но във втория аспект се явява преклудирано, доколкото не е било своевременно заявено в исковата молба, а е изтъкнато едва в допълнителната искова молба. Според чл. 372, ал. 2 ГПК в допълнителната искова молба ищецът може да поясни и допълни първоначалната, както и да измени предявения иск. В настоящата допълнителна искова молба не е направено искане за изменение на основанието на предявения иск, а новото изтъкнато материалноправно възражение не съставлява поясняване или допълване на първоначалния иск.

При отрицателен установителен иск ищецът трябва да посочи в исковата молба отричаното от него право и възраженията си срещу неговото съществуване, тъй като неговото положение е идентично с това на ответник по положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск[1]. Тези възражения се преклудират с първото процесуално действия – с исковата молба при отрицателен установителен иск или с отговора на исковата молба при други видове искове.

Противно на доводите в жалбата нямат отношение към този въпрос постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС – ОСГТК, според което при отрицателния установителен иск за собственост основанието на иска /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Видно от мотивите този извод е направен единствено във връзка с придобивното основание на отричаното вещно право на ответника, което е предмет на този иск. За това придобивно основание /правопораждащите факти/ е прието, че е задължение на ответника да го посочи, а не на ищеца.

Възраженията срещу отричаното право ищецът следва да изчерпи с първото процесуално действие, след което му е станало известно придобивното основание. Ако то е било наведено в процеса едва с отговора на исковата молба, то възраженията на ищеца следва да се наведат найкъсно в първото заседание или допълнителната искова молба /при спорове по глава 32 от ГПК/.

Ако правопораждащото основание обаче е било известно на ищеца и е посочено в исковата молба, а ответникът не е изтъкнал в отговора на исковата молба друго правопораждащо основание, а се е позовал на същото, то ищецът е длъжен да изчерпи в исковата молба възраженията си срещу правото на ответника.

В случая правата, които ищецът отрича са облигационни – вземания, като техният 3 правопораждащ източник /договора за наем от 11.01.2013 г./ е бил посочен в исковата молба, тъй като е станал известен на ищеца още в процедурата по чл. 685 – чл. 692 ТЗ. По тази причина не е имало пречка всички възражения на ищеца срещу съществуването на тези вземания да бъдат наведени в исковата молба. Ето защо допълнително наведени възражения /факти/ в допълнителната искова молба се явяват преклудирани и не следва да се разглеждат, освен с аспекта на поясняване и допълнително аргументиране на вече изтъкнатите доводи по исковата молба. По тази причина на разглеждане подлежат възраженията за нищожност на договора и за погасяване по давност на вземанията. Въззивният съд намира същите за неоснователни, поради следното:

2. В обжалваното решение е прието, че всички изтъкнати от ищеца основания за нищожност на договора, могат да се подведат под едно – абсолютна симулация на договора. В жалбата тази квалификация не се оспорва, като тя се споделя и от въззивния съд.

По смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД привидна е сделката, при която се извършват външно изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но участниците в нея уговарят, че не желаят правните последици на сделката. При всяка симулативна сделка липсва волеизявление, насочено към пораждане на определено правно действие в областта на частното право. Вътрешната вола на участниците в симулативната сделка е да не се породят правните последици, които съответстват на външното изявление, поради това тези сделки не пораждат правни последици, те са нищожни. Симулацията може да бъде абсолютна, т. е. страните да не желаят пораждането на никакви правни последици, или относителна, при която нищожната привидна сделка прикрива друга сделка, като прикритата сделка е действителна – арг. от чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Житейската презумпция е, че външно изявените волеизявления на страните съответстват на действителната им воля, тъй като това е и обичайното, нормалното в гражданския и стопанския оборот, а привидността е изключение. Поради това привидността не се предполага, а подлежи на доказване от този, който се позовава на нея. Несподелима е тезата на ищеца, че не той, а ответниците трябвало да докажат липсата на симулативност на договора.

Доказването следва да е пълно – да води до несъмненост в извода за съществуването или несъществуването на дадено релевантно за спора обстоятелство. Същото може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Прякото доказателство непосредствено установява основния правнорелевантен факт. Косвените доказателства установяват странични обстоятелства /доказателствени факти/, чрез които съдът може да направи логически извод за осъществяването на основния факт. За да се постигне чрез косвени доказателства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че основният факт наистина се е осъществил[2]. Доказването на привидност на волеизявление означава установяване на намерение на страната, което е различно от външно изявеното – липсващо или друго такова. Пряко доказателство за симулативност на сделка би могло да бъде т.нар. обратно писмо, в което страните разкриват истинските си намерения.