Решение № 2497 от 21.05.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2497 гр. Пловдив, 21.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330121555 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба и уточнение към нея от 08.01.2025г., подадени от З. А. З. против „Креди Йес“ ООД, с които е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде обявена нищожността на Договор за паричен заем № ********* от 24.10.2022г., сключен между страните, поради непосочване в договора за кредит на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (претенцията на ищеца е формулирана съобразно заявеното от него с уточняваща молба вх. № 2061/ 08.01.2025г.- л. 24 от делото).

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за паричен заем № ********* от 24.10.2022г., по силата на който му е предоставена сума в размер от 1500 лв., която е следвало да върне на 17 месечни вноски до 24.03.2024г., ведно с договорената възнаградителна лихва и неустойка при непредоставяне на обезпечение. Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 330%, а ГПР е 48, 160%. Поддържа се, че съобразно чл. 8, вр. чл. 6 от договора за кредит, в тридневен срок от сключването му потребителят е следвало да предостави обезпечение на вземанията на кредитора по договора, като осигури физическо лице- поръчител, който следвало да отговаря на многобройни, кумулативно поставени критерии в чл. 10, ал. 2, т. 1 приложимите към договора общи условия и още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При неизпълнение в срок, съобразно чл. 8 от договора, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер от 2091, 39 лв.

Поддържа се, че предвид представките, при които става изискуемо вземането за неустойка, то същото има характер на скрито възнаграждение за кредитора. Изтъква се, че разписаната в договора неустойка следва да бъде включена при формиране на 1 приложимия към договора ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителният му размер. Изтъква се, че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, размерът му би бил доста над 50 % и по този начин би се нарушила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа се и че гореизложеното представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Моли се така предявеният иск да бъде уважен. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от „Креди Йес“ ООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна инфорамация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за неустойка, то се твърди, че това вземане не следва да се включва при формиране на приложимия по договора ГПР, тъй като същото би възникнало само при положение, че длъжникът не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение. Тоест, ако длъжникът бе изпълнил същото, то не би възникнало и съответното вземане за обезвреда. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се сторените разноски. Възразява се срещу договореното от ищеца адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 Закон за адвокатурата.

По допустимостта на предявения иск: при наличие на твърдения за недействителност на договора или на отделни клаузи от него, за ищеца – потребител винаги съществува интерес да предяви нарочен иск за обявяване нищожността на договора или на част от него, тъй като само така би се формирала сила на пресъдено нещо по отношение на въпросите касаещи действителността на договора и би се гарантирало, че кредиторът не би предявил срещу потребителя каквито и да било претенции за суми, различни от главницата (арг. чл. 23 ЗПК). В тази връзка е отразеното и в § 83 от Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело С- 714/ 22, съобразно което Директива 93/13 предоставя на потребителя право да се обърне към съд, за да се установи неравноправният характер на договорна клауза и последната да се остави без приложение — право, чиято ефективност трябва да се съблюдава. Чл. 7 от Директива 93/13 изрично повелява, че държавите - членки осигуряват, че в интерес на потребителите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

Прилагането на гореизложените съображения към настоящия казус налага разбирането, че единствено чрез предявяването на иск за обявяване нищожност на договора за кредит, потребителят би имал достатъчно ефективна защита срещу всяка една бъдеща претенция на кредитора във връзка със съществуващите в договора неравноправни/ недействителни клаузи. Именно и предвид това съдът приема, че за ищеца – потребител съществува интерес да претендира обявяване цялостната недействителност на договора за кредит и това именно представлява ефективно средство за защита съобразно изискването на чл. 7 от Директива 93/13 срещу всички бъдещи претенции на кредитора по договора, които се основават на недействителни/ неравноправни клаузи от същия.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със 2 становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „Креди Йес” ООД като заемодател и ищеца З. А. З. като заемател е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ********* от 24.10.2022г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1500 лв. ( л. 16- 18 от делото ). Отразеният в договора месечен лихвен процент е 3, 330%, годишният процент на разходите е 48, 160%, а задължението следва да се погаси на седемнадесет месечни вноски. Съобразно чл. 6, вр. чл. 8 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора две обезпечения, както следва: 1) физическо лице- гарант, което следва да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания в чл. 10, ал.

2, т. 1 от приложимите към договора за кредит Общи условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ и 2) ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за предоставяне на обезпечение, съобразно чл. 8 от Договора в тежест на заемателя е да заплати на кредитора неустойка в размер от 2091, 39 лева, която кредиторът е разсрочил в погасителния план, приложим към Договора ( л. 57 гръб от делото ).

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника З. е предаден погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към договора за кредит.

От страна на ответника, с отговора на исковата молба ( л. 46 гръб от делото) се признава изрично, че при формиране на ГПР по кредитното правоотношение, не е включено вземането за неустойка по чл. 8 от договора за кредит. Посоченото обстоятелство е отделено и като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Креди Йес“ ООД като заемодател и З. А. З. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 3, т. 5 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбите на чл. 6, вр. чл. 8 от Договора, възлагат в тежест за заемателя, в тридневен срок от сключване на договора за кредит да осигури в 3 кумулативност действието на две обезпечения: физическо лице- гарант, което следва да отговаря на поставените изисквания така, както е описано по- горе и ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. При неизпълнение на това задължение се дължи отразената в чл. 8 от договора неустойка в размер на 2091, 39 лева. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те въвеждат скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).

Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две обезпечения под формата на физическо лицегарант, което да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) и ипотека върху недвижим имот или особен залог върху движимо имущество, или банкова гаранция, или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Следва да се посочи и че очакването е длъжникът по договора за кредит да изпълни това задължение в тридневен срок от подписване на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК ( както вече бе посочено, обстоятелството че „неустойката“ не е включена в ГПР по договора е факт, който се потвърждава и от самия кредитор- ответник, в отговора на исковата молба ). Съдът счита за нужно да акцентира и върху обстоятелството, че доколкото самите изисквания към съответния вид обезпечение са отразени в общите условия, при които кредиторът предоставя финансиране, то не би могло да бъде сподЕ. тезата му, че обезпечението е индивидуално договорено с потребителя. След като видовете обезпечения и изискванията към тях са включени в общите условия на ответното дружество, то явно е, че същите са част от типизирана бланка, която се предоставя на потребителя и за последния не съществува каквато и да било възможност да избере дали да ги приеме или поне да внесе корекция в тях.