Решение № 1950 от 24.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1950 гр. София, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско дело № 20261100501485 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д. Г. П. срещу Решение № 23785/29.12.2025 г., постановено по гр. дело № 45290/2025 г. по описа на Софийския районен съд, 86 състав, с което е издадена заповед, на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, срещу Д. Г. П., като е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо О. Д. П., предупреден е, че при неизпълнение на заповедта, на осн. чл.21, ал.2 от ЗЗДН, полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата; наложена му, на основание чл.5, ал.3 от ЗЗДН, глоба в размер на 300 лева, платима в полза на държавния бюджет; осъден е да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 50,00 лева, а на О. Д. П. разноски по делото в размер на 450 лева.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, като се излагат съображения. Моли се да се отмени и да се постанови ново, с което да се отхвърли молбата за защита на О. Д. П.. Претендират се разноски.

Въззиваемата страна О. Д. П. оспорва въззивната жалба и пледира за оставянето й без уважение. Претендира разноски.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е срещу 1 подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на О. Д. П. срещу баща му Д.

Г. П. – за защита от домашно насилие, извършено на 28.08.2025 г., подробно описано в молбата от 03.09.2025 г.

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба, че е извършил спрямо молителя процесното насилие.

С Решение № 23785/29.12.2025 г., постановено по гр. дело № 45290/2025 г. по описа на Софийския районен съд, 86 състав, е издадена заповед, на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, срещу Д. Г. П., като е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо О. Д. П., предупреден е, че при неизпълнение на заповедта, на осн. чл.21, ал.2 от ЗЗДН, полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата; наложена му, на основание - чл.5, ал.3 от ЗЗДН, глоба в размер на 300 лева, платима в полза на държавния бюджет; осъден е да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 50,00 лева, а на О. Д. П. разноски по делото в размер на 450 лева.

За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел за установено, че на 28.08.2025 г. ответникът-баща Д. Г. П., е осъществил спрямо пълнолетния си син – молителя О. Д. П., акт на домашно насилие, изразяващ се в нанасяне на удар с юмрук в областта на лицето/главата в жилището, обитавано от страните. Тези действия са били възприети лично от свидетеля Г.К. – майка на молителя, чиито показания съдът е кредитирал като достоверни, преценени в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото. Въз основа на така установената фактическа обстановка районният съд е направил извод, че е налице осъществен акт на физическо и психическо домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН.

С оглед характера и тежестта на установеното насилие, както и обстоятелството, че същото е възникнало в рамките на конфликт между ответника и майката на молителя, в който се е намесил и самият молител, съдът е приел, че подходяща и достатъчна мярка за защита е тази по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН – задължаване на ответника да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо пострадалото лице. Наред с това първоинстанционният съд е наложил на ответника глоба в размер на 300 лева на основание чл. 5, ал. 3 ЗЗДН, както и го е осъдил да заплати държавна такса и направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано.

На първо място се твърди, че решението е немотивирано, тъй като съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, а се е ограничил да посочи, че е преценил относимите такива, без да изложи съображения защо кредитира едни доказателства и не кредитира други.

2

Поддържа се, че съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетеля К. – майка на молителя, без да отчете нейната заинтересованост от изхода на спора, като се сочи, че между нея и ответника съществува конфликт.

Навеждат се доводи за противоречия в показанията на свидетеля К. относно конкретните обстоятелства по инцидента, включително относно изречените думи и последователността на действията, което според въззивника поставя под съмнение тяхната достоверност.

Твърди се също, че съдът не е обсъдил показанията на свидетеля Т., което представлява нарушение на чл. 235 ГПК.

Излагат се доводи, че в хода на конфликта молителят е проявил агресивно поведение, включително е нанесъл удар, което не е било отчетено от съда.

Поддържа се още, че в случая липсват други преки очевидци, а се касае за домашен инцидент, поради което не може да се направи категоричен извод за осъществено насилие.

На следващо място се твърди, че към момента на постановяване на решението нуждата от защита е отпаднала, тъй като молителят вече не живее с ответника.

С оглед изложеното се иска отмяна на решението и отхвърляне на молбата за защита Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи на страните, прие за установено следното:

Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са неоснователни.

При обсъждане на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съд намира, че първоинстанционният съд правилно е приел за установено осъществяването на акт на домашно насилие от страна на ответника спрямо молителя.

На първо място, молителят е представил декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, която съгласно закона представлява допустимо доказателствено средство, когато съдържа конкретни данни относно времето, мястото и начина на извършване на насилието. В случая същата съдържа всички индивидуализиращи белези на твърдения акт и се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства.

Съществено значение за установяване на фактическата обстановка има представеното съдебно-медицинско удостоверение № 326/2025 г., издадено на 28.08.2025 г. в 14:30 часа, от което се установява, че на молителя са причинени травматични увреждания, изразяващи се в контузия на главата и лицето с оток, кръвонасядане и ограничено охлузване в лявата лицевослепоочно-скулна област. Съгласно медицинското заключение, тези увреждания са получени в резултат от действието на твърд или полутвърд тъп предмет, каквито характеристики има и човешкият юмрук. Посоченото удостоверение представлява обективен доказателствен източник, който по несъмнен начин установява упражнено физическо въздействие върху молителя.

В подкрепа на този извод са и показанията на свидетеля К.- майка на молителя, която 3 е пряк очевидец на инцидента. Същата последователно и непротиворечиво в съществените си части описва механизма на случилото се -възникналия конфликт, намесата на молителя с цел преустановяване на спора и последвалото нанасяне на удар с юмрук от страна на ответника в областта на лицето. Обстоятелството, че свидетелят е в родствена връзка с молителя и се намира в конфликт с ответника, не обуславя недостоверност на показанията й, а налага тяхната преценка с оглед всички останали доказателства по делото, съгласно чл. 172 ГПК. В случая същите се подкрепят от съдебно-медицинското удостоверение, поради което правилно са били кредитирани.

Показанията на свидетеля Т. не опровергават така установената фактическа обстановка, доколкото същият не е очевидец на процесния инцидент, а възпроизвежда сведения, получени от ответника. Същевременно изложеното от него относно възникнал конфликт между страните кореспондира с останалия доказателствен материал.

Неоснователни са доводите във въззивната жалба за противоречия в свидетелските показания. Констатираните различия се отнасят до второстепенни детайли, които не засягат съществения факт - нанасянето на удар от страна на ответника.

Ирелевантни са и твърденията за провокиращо поведение от страна на молителя. В производството по ЗЗДН не се изследва съпричиняване или реторсия, а единствено дали е осъществен акт на домашно насилие. Всяко физическо въздействие от страна на родител спрямо неговото дете (пълнолетно към датата на насилието), излизащо извън рамките на допустимото родителско въздействие, представлява домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН.

Неоснователно е и възражението, че нуждата от защита е отпаднала поради обстоятелството, че молителят вече не живее с ответника. Защитата по ЗЗДН има не само преустановителен, но и превантивен характер, като цели предотвратяване на бъдещи актове на насилие. Обстоятелството, че към момента страните не съжителстват, не изключва възможността за контакт между тях и не води до отпадане на необходимостта от защита.

При така събраните доказателства въззивният съд намира, че по безспорен начин се установява, че на 28.08.2025 г. ответникът е осъществил спрямо молителя акт на физическо домашно насилие, поради което правилно първоинстанционният съд е наложил мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН.

По отношение на наложената глоба въззивният съд намира, че решението е неправилно в тази му част. С измененията на Закона за защита от домашното насилие (ДВ, бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) отпадна предвидената в чл. 5, ал. 4 ЗЗДН (предишна ал. 3 – ДВ, бр. 102 от 2009 г., в сила от 22.12.2009 г.), съгласно която съдът във всички случаи налагаше на извършителя глоба в размер от 200 до 1000 лв., възможност за налагане на глоба на извършителя на домашно насилие. Към момента на постановяване на въззивното решение законът не предвижда налагането на такава санкция в производството по ЗЗДН, поради което съдът не разполага с правомощие да я налага.

Ето защо решението на районния съд следва да бъде отменено в частта, с която на 4 ответника е наложена глоба, като в останалата му част следва да бъде оставено в сила.

Въззивният съд постанови въззивникът Д. Г. П. да заплати по сметка на СГС държавна такса за въззивната жалба в размер на 6.39 евро.

Предвид изхода на делото, въззивникът няма право на разноски, но той се осъжда да заплати на въззиваемия сумата от 230 евро – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 23785/29.12.2025 г., постановено по гр. дело № 45290/2025 г. по описа на Софийския районен съд, 86 състав, в частта, в която е наложена на Д. Г. П., на осн. чл.5, ал.3 от ЗЗДН, глоба в размер на 300 лева, платима в полза на държавния бюджет.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 23785/29.12.2025 г., постановено по гр. дело № 45290/2025 г. по описа на Софийския районен съд, 86 състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Д. Г. П., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 6.39 евро.

ОСЪЖДА Д. Г. П., ЕГН **********, да заплати на О. Д. П., ЕГН **********, сумата от 230 евро – разноски за въззивното производство.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Д. Г. П., ЕГН **********, за присъждане на разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5