Решение № 3867 от 13.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3867 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100510669 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.

С решение № 7169/27.06.2022 г., постановено по гр. д. № 33185/2021 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, Б. С. Б. е осъдена да заплати на „С.Т.Е.“ ООДУ сумата от 3 492, 72 лв., хратена на отпаднало основание обезщетение за неспазено преддизвестие по чл.220, ал.1 КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.06.2021 , до пълното й из-плащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 39, 78 лв., представляваща мораторна лихва за периода 27.04.2021 г. – 06.06.2021 г. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца и сумата от 3 208, 52 лв. – платена на отпаднало основание обезщетение при уволнение по чл.222, ал.1 КТ, ведно ссъ законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 09.06.2021 г., до пълното й изплащане, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 36, 54 лв., представляваща мораторна лихва за периода 27.04.2021 г. – 06.06.2021 г. ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.-1 ГПК, сумата от 1 328, 04 лв. – разноски по делото.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответницата Б. С. Б., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно. Счита, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, тъй като не е внесена в пълен размер дължимата държавна такса. Счита, че обжалваното решение е недопустимо, а в условията на евентуалност – неправилно. С влязло в сила съдебно решение е отменено уволнението й, като й е присъдено обезщетение за оставането й без работа, след приспадане на изплатеното обезщетение по чл.220 КТ – обстоятелство, за което е формирана сила на пресъдено нещо. Поддържа, че ищецът е 1 нарушил чл.3 ГПК за добросъвестно упражняване на процесуалните права.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове. Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „С.Т.Е.“ ЕООД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Твърди, че е внесъл в пълен размер дължимата държавна такса по предявените искове, като е изпълнил дадените от съда указания в тази насока. В производството по отмяна на уволнението съдът не е бил сезиран и не се е поразнесъл по евентуално възражение за прихващане, както и не е предявен насрещен иск за сумите, предмет на настоящото производство. Тъй като не е формирана сила на пресъдено нещо относно претендираните вземания, предявените искове са допустими. Евентуалното приспадане или грешка, вътрешното убеждение или други причини за предявяване на иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ вр. с чл.225, ал.1 КТ в размер на 12 289, 20 лв. вместо 16 171 лв. е без значение за дължимостта на сумите, предмет на делото. твърди, че в рамките на делото, както и извънсъдебно не е правено изявление за прихващане. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски.

Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

СРС е сезиран с иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че между страните в производството е съществувало трудово правоотношение, възникнало на основание сключен трудов договор от 24.11.2008 г., по силата на който ответницата е изпълнявала длъжността „административен асистент“ при ищеца. Със заповед № 1/10.02.2020 г. трудовото правоотношение на ищцата е прекратено, на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ, считано от същата дата. Платил на ответницата обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за неспазен срок на предизвестие в размер на 3 492, 72 лв., като банковите преводи са извъртени на 04.03.2020 т. и 18.03.2020 г. също така е платил и сумата от 3 208, 52 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 10.02.2020 г. – 10.03.2020 г. На 18.03.2020 г. и 03.04.2020 г. сумата е преведена на ответницата. С влязло в сила на 10.02.2021 г. съдебно решение № 20015055 от 18.01.2021 г. на СРС уволнението на ответницата е отменено, като ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответницата сумата от 12 289, 20 лв. – обезщетение за оставане без работа за периода 10.02.2020 г. – 10.06.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 27.02.2020 г. до окончателното изплащане от момента на влизане в сила на съдебното решение с обратна сила е отпаднало основанието за изплащане на посочените обезщетения. С оглед на това за ответницата е налице задължение да ги върне на ищеца. въпреки отправената нотариална покана ответницата не е сторила това. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата от 3 492, 72 лв. – изплатено обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, сумата от 39, 78 лв. – мораторна лихва за периода 27.04.2021 г. – 06.06.2021 ; сумата от 3 208, 52 лв. – изплатено обезщетение по чл.222, ал.1 КТ, сумата от 36, 54 лв. – мораторна лихва за периода 27.04.2021 г. – 06.06.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира 2 сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва предявения иск. Счита, че предявяването на иска представлява злоупотреба с право, тъй като претендираната от ищеца сума е била приспадната от исковата й претенция по гр. д. № 11396/2020 г. на СРС, ГО, 74 състав, съгласно мотивите на съдебното решение. От пълния дължим размер на обезщетението за оставане без работа – 16 170 лв., е приспадната изплатената от ищеца сума в размер на 3 888, 80 лв. и е присъдена разликата от 12 280, 20 лв. Чрез предявяване на иска ищецът за втори път претендира изплатените обезщетения. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.

Липсва спор между страните, а и от представения по делото трудов договор се установява, че ищцата е работила при ответника, считано от 24.11.2008 г., като е заемала длъжността „административен асистент“.

На 10.02.2020 г. на ответницата е връчено предизвестие от работодателя за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.344, ал.1, т.4 КТ. На същата дата е връчена и заповед № 1/10.02.2020 г. за прекратяване на трудовото й правоотношение на посоченото основание.

Постановено е изплащане на обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, както и по чл.224, ал.1 КТ

С решение № 20015055 от 18.01.2021 г., постановено по гр. д. № 11396/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав, е признато за незаконно и е отменено, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, уволнението на Б. С. Б., извършено със заповед № 1/10.02.2020 г. на управителя на „С.Т.Е.“ ООД, като последният е осъден да й заплати сумата от 12 289, 20 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 10.02.2020 г. – 10.06.2020 г., ведно със законната лихва от момента на депозиране на исковата молба – 27.02.2020 г., до окончателното изплащане. В мотивите на съдебното решение съдът е приел, че полученото от ищцата брутно трудово възнаграждение, въз основа на което следва да се определи размера на обезщетението за оставането на ищцата без работа възлиза на 3 880, 80 лв., поради което предявеният иск е основателен за сумата от 16 170 лв., като искът следва да се уважи за сумата от 12 289, 20 лв., тъй като това е претендирания от ищцата размер.

Видно от представения фиш за м.02.2020 г. на ответницата е начислено обезщетение по чл.220, ал.1 КТ в размер на 3 880, 80 лв., както и обезщетение по чл.222, ал.1 КТ за 15 дни в размер на 2 910, 60 лв. След приспадане на удръжките по банков път следва да се преведе сумата от 9 022, 10 лв.

Съгласно фиш за м.03.2020 г. на ответницата е начислено обезщетение по чл.222, ал.1 КТ за 5 дни в размер на 924 лв. След приспадане на удръжките по сметка следва да се преведе сумата от 758, 58 лв.

Съгласно представените по делото потвърждения за плащане ищецът е превел по банков път на 04.03.2020 г. сумата от 6 960, 23 лв. – заплата, а на 18.03.2020 г. – сумата от 2 061, 87 лв. – обезщетение по чл.222, ал.1 КТ, а на 03.04.2020 г. – сумата от 758, 58 лв. – обезщетение по чл.222, ал.1 КТ Ищецът е отправил до ответницата нотариална покана, изпратена от ищеца до ответницата, връчена на 16.04.2021 г., с която е поканил същата да му възстанови сумата от 3 492, 72 лв. – изплатено обезщетение по чл.220, ал.1 3

КТ, както и сумата от 3 208, 52 лв. – изплатено обезщетение по чл.222, ал.1 КТ.

С доклада по делото решаващият съд е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно наличието на трудово правоотношение между тях, което е прекратено от ищеца, като уволнението е признато за незаконно с влязло в сила съдебно решение, както и получаване от ответницата на заявените от ищеца суми.

В първото редовно открито съдебно заседание ответницата не е възразила срещу изготвения доклад на делото.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно.

Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като ищецът не е внесъл пълния размер на дължимата държавна такса.

Предвид цената на всяка една от исковите претенции, размерът на дължимата държавна такса възлиза на 368, 04 лв. Ищецът е представил с исковата молба вносен документ за внесена по сметка на СРС държавна такса в размер на 271, 10 лв.

С разпореждане от 08.07.2021 г. съдът е дал указания на ищеца да внесен разликата до пълния дължим размер, която възлиза на 96, 94 лв. в едноседмичен срок. Препис от разпореждането е връчен на ищеца на 13.07.2021 г.

С молба от 14.07.2021 г. - в рамките на определения срок, ищецът е представил вносен документ за внесена по сметка на СРС държавна такса в размер на 96, 94 лв. По този начин ищецът своевременно е отстранил констатираната нередовност на исковата молба и е обезпечил предявяването на допустима искова претенция. Ето защо, като е разгледал по същество предявените искове, решаващият съд е постановил допустим съдебен акт. С оглед на това следва да се разгледат доводите относно неговата правилност.

Жалбоподателката релевира оплакване, че по делото не е доказано получаване на сумата от 3 492, 72 лв.

С доклада на делото съдът е отделил като безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване обстоятелството относно получаване на исковите суми от ответницата. В първото редовно открито съдебно заседание не са заявени възражения във връзка с доклада на делото, включително и по отношение на отделените като безспорни между страните обстоятелства.

Независимо от това по делото са ангажирани доказателства от ищеца, въз основа на които се установява извършения превод на обезщетенията по чл.220, ал.1 КТ и чл.222, ал.1 КТ.

С фиша за м.02.2020 г. е удостоверено начисляване на обезщетение 4 по чл.220, ал.1 КТ в размер на 3 880, 80 лв., както и чл.222, ал.1 КТ в размер на 2 910, 60 лв. Общият размер на всички начислени на ответницата суми възлиза на 10 300, 46 лв., като след приспадане на удръжките сумата за превод възлиза на 9 200, 10 лв. С банковия превод от 04.03.2020 г. в размер на 6 960, 23 лв. и от 18.03.2020 г. в размер на 2 061, 87 лв., ищецът е превел по банков път пълния размер на начислените за м.02.2020 г. суми, в това число и тези по разглежданите обезщетения.