Решение № 3503 от 22.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3503 гр. София, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100501174 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20131409 от 28.10.2024г., постановено по гр. д. № 18727/2021г., по описа на Софийски районен съд, III ГО, 151-ви състав, е отхвърлен предявеният от П. Й. Й. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК срещу Република Австрия, представлявана от Финансовата прокуратура, за признаване на установено спрямо ответника, че ищецът не дължи сумата от 9 175,50 евро, представляваща авансови плащания за издръжка, отпуснати от Република Австрия, по отношение на дъщерята на ищеца Г.-В.

Й.а за периода месец април 1992 г. – месец юни 1997 г., поради изтекла погасителна давност.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца, чрез пълномощника си - адв. Г. Ч., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви защо приема искането на Република Австрия за основателно, че е недопустимо да се плаща два пъти едно и също нещо от физическо лице, както и че СРС се е позовал на погрешна разпоредба при формиране на преценката си за приложимо материално право по спора. Моли така постановеното решение да бъде отменено, като вместо него да се постанови решение, с което да се уважи предявеният отрицателен установителен иск. Претендира разноски.

Ответникът - Република Австрия, представлявана от Финансовата прокуратура, действаща чрез процесуалните си представители – д-р Б.А. и адв. Н. Н., е представил извън срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба. С него не е релевирал допълнителни доказателства и доказателствени искания, не е извел нови факти и обстоятелства, а единствено е посочил правни доводи, свързани с приложимото право, съгласно правилата на правото на Европейския съюз, и правилността на съдебното решение на Софийски районен съд. Моли да се отхвърли въззивната жалба на ищеца и да се потвърди обжалваното решение.

1

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

По отношение оплакването на въззивника, че е нарушен материалния закон, въззивният съд следва да изследва наличието на неправилно тълкувани императивни правни норми от първоинстанционния съд. По същество правният спор се основава на приложимостта на Регламент (ЕО) № 4/2009 на съвета от 18 декември 2008 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка(„Регламент (ЕО) № 4/2009“), Протокол от 23 ноември 2007 година за приложимото право към задължения за издръжка(„Хагският протокол от 2007 г.“) и Кодексът на международното частно право, единствено по отношение на приложимото право – българското или австрийското. По отношение на компетентността на българския съд за разглеждане на спора има постановен стабилен съдебен акт, съгласно който българският съд е компетентен да разгледа настоящия спор – определение№ 273798 от 20.09.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 5468/2021 г. по описа на СГС, което се споделя от настоящия състав.

По отношение на приложимото право при спорове за издръжка след влизането в сила на Хагския протокол от 2007г. и Регламент (ЕО) № 4/2009, превес взимат наднационалните – общностните нормативни актове, които следва да се прилагат, стига конкретния спор да влиза в техния обхват. В настоящия случай е налице правен спор за недължимост на издръжка, с твърдения, че вземането на ответника за същата е погасена по давност, като съществен по тези въпроси е моментът, в който се подава иска, а не в момента на изискуемостта на вземането. С оглед представените по делото доказателства на 08.02.2021г. е подадено предупреждение от въззиваемата страна към длъжника по издръжката да заплати сумата от 9 157,05 евро в 14-дневен срок, а исковата молба на въззивника е подадена на 01.04.2021г., т.е. моментът, към който следва да се разглежда приложението на актовете на международното частно право, е 2021 година, когато и двата наднационални акта са влезли в сила и са подлежали на изпълнение.

Съгласно Регламент (ЕО) № 4/2009 приложимото право се определя в съответствие с Хагския протокол от 2007 г., според който задълженията за издръжка се уреждат от правото на държавата по обичайното място на пребиваване на кредитора, освен ако не се предвижда друга специална хипотеза. В конкретния случай не е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 4-8 от Хагския протокол от 2007 г., съответно следва да 2 бъде приложена общата норма за приложимо право, а именно да то да се определи по обичайното местопребиваване на кредитора, което безспорно е в Република Австрия. В чл.

10 от цитирания Регламент е уредена възможността на публична институция да встъпи в правата на кредитора, като търси по реда на собственото си право изплатените от нея помощи на кредитора вместо издръжка. Такава е и настоящата хипотеза – Република Австрия е изплащала на дъщерята на въззивника помощи, тъй като П. Й. не е изпълнявал задълженията си за издръжка, съгласно актовете на австрийския съд. Съответно за въззиваемата страна се е породила възможността да търси вземанията си, позовавайки се на австрийското право, а по отношение на предявения от ищеца иск следва да се приложи чл. 3, във вр. с чл. 11, б. „д)“ от Хагския протокол от 2007г., определящо като приложим закон австрийското право.

Въззивникът е навел и довод за липса на основание за изпълнение на австийските решения, изтъквайки че по този начин ще изпълнява повторно едно и също задължение, което противоречало на международните актове, правата на човека и основните принципи на правото. Аргументите в тази насока са свързани постановяването на сходни съдебни решения между същите страни, на същото основание и със същия предмет, по едно от които П. Й. е изпълнявал задълженията си, което не се и оспорва от насрещната страна.

Българският съд е обвързан с изпълнението на решенията на чуждестранните съдилища по влезли в сила международни актове, какъвто е в случая Регламент (ЕО) № 4/2009, като по отношение на признаването и изпълнението на решенията настоящият състав следва да се ръководи от Глава IV на Регламента. За изпълнението на решението на чуждестранен съд в материята на издръжката е предвидено, че същото се признава в друга държава-членка, без да се изисква каквато и да било процедура и без да е възможно да се оспори неговото признаване, а по отношение на изпълняемостта не е необходима изрична декларация. Чл. 21 от Регламент (ЕО) № 4/2009 предвижда изричните хипотези на отказ или спиране на изпълнението, като първоинстанционният съд се е позовал на ал. 2, според която „По молба на длъжника, компетентният орган на държавата-членка по изпълнение отказва изцяло или частично изпълнението на решението на съда по произход, ако правото да се получи изпълнение на решението, постановено от съда по произход, е погасено по давност по смисъла на правото на държавата-членка по произход или на държавата-членка по изпълнение, като се взема предвид по-дългият давностен срок“. Няма как да бъде осъществена обаче тази хипотеза, тъй като според австрийския Закон за авансовите плащания на издръжка(UVG) се отпускат авансови плащания за издръжка от държавата, в случай че има годно изпълнително основание срещу длъжника по издръжката, който не изпълнява задълженията си за плащане на издръжката, като в тази хипотеза подлежат на връщане авансовите плащания от длъжника към встъпилия в правата на детето кредитор, които задължения от своя страна не се погасяват по давност. На плоскостта на конкретния казус трябва да се изследва давността на коя от двете държави е по-дълга – българската или австрийската, но при положение, че горепосоченият закон изключва института на погасителната давност при тези конкретни задължения, няма как настоящият съдебен състав да откаже изпълнението на австрийското решение, тъй като според австрийския закон такава не съществува.

Въззивникът е оспорил позоваването на СРС на параграф първи от чл. 21, ал. 2 от регламента, като е посочил, че за спора е релевантен параграф втори от същата разпоредба, който гласи: „Освен това по молба на длъжника компетентният орган на държавата-членка по изпълнение може да откаже изцяло или частично изпълнението на решението на съда по произход, ако то е несъвместимо с решение, постановено в държавата-членка по изпълнение, или с решение, постановено в друга държава-членка или трета държава, което отговаря на условията, необходими за признаването му в държаватачленка по изпълнение.“ На първо място в случая са налице две поредни решения – едно от австрийския съд за присъждане на издръжка и последвало от българския съд бракоразводно решение, което осъжда П. Й. да заплаща издръжка въз основа на споразумение за развод.

Австрийското решение обаче е постановено първо и то 3 години преди българското, от което може да се заключи, че изпълнението на австрийския съдебен акт е започнало първо, 3 съответно за несъвместимо може да се признае второто по ред решение, а именно българското в частта му за присъждането на издръжката. На второ място изискването на нормата на чл. 21, ал. 2, пар. втори е да е постъпила молба от длъжника, която да е във връзка с въпроса чие решение следва да се изпълнява. В настоящия казус исковата молба е подадена на основание изтекла давност и недължимост на сумите за издръжка, а не по повод изпълнението на двете съдебни решения в колизия, съответно хипотезата, на която се е позовал първоинстанционният съд е правилна и съответстваща на фактическата обстановка по делото.

Във въззивната жалба е наведено и оплакване, че Решението на СРС е немотивирано по отношение на основателността на признатите възражения на ответната страна, съответно че същото е необосновано. За да бъде едно решение отменено като неправилно поради необоснованост, то трябва да противоречи на правилата на логиката, природните закони, причинно-следствените връзки и т.н., което при проверка на първоинстанционния съдебен акт, настоящият съдебен състав не може да извлече такава необоснованост. Липсата на мотиви по отношение на основателността на възраженията на ответника не може да бъде споделена – решаващият състав на СРС е стигнал до правилното заключение кое е приложимото право в случая, а с оглед на наличието на императивни правни норми по отношение на спорните въпроси, се е произнесъл, като се е позовал на тях и е отхвърлил иска.