Решение № 137 от 27.07.2023, Окръжен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 137 гр. Ловеч, 27.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА

Членове:

ПОЛЯ ДАНКОВА

РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ при участието на секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА в присъствието на прокурора Т. Н. П. като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ АНГЕЛОВ Въззивно гражданско дело № 20234300500196 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 258 и сл. ГПК

ДВАДЕСЕТА ГПК)

(ГЛАВА

С решение № 69/27.02.2023 г. по гр.д. № 1073/2022 г. по описа на РС – Ловеч, Прокуратура на Република България, гр. София, бул. „Витоша“ №2 е осъдена да заплати на В. Е. В., ЕГН **********, гр. Ловеч, бул. „****, вх. *** сумата от 5 000 лева (пет хиляди лева), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за незаконно търпяна мярка за неотклонение „задържане под стража“ над наказанието „лишаване от свобода“, наложено с присъда, влязла в сила на 28.01.2022 г. с решение № 19/28.01.2022 г по н.д. № 787/2020 г. на ВКС, която не може да бъде приспадната от наложеното наказание по реда на чл.59 НК, която мярка е търпяна в периода от 26.12.2018 г. до 31.09.2019 г., ведно със законната лихва от 28.01.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, на основание чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ.

1

С цитираното решение съдът е отхвърлил така предявеният иск за горницата от 5 000 лева до пълния размер на претендираното обезщетение от 19 152.00 лева.

Срещу решението в осъдителната част е постъпила въззивна жалба с вх. № 2573/20.03.2023 г. от Прокуратура на РБ чрез РП – Ловеч. Твърди се, че решението е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и е необосновано. Не е било посочено кои действия или бездействия прокуратурата на РБ са станали причина за задържането на ищеца над определения с присъдата срок (възражение за действия). Сочи, че съдът е приел, че до 31.09.2019 г. подсъдимият бил задържан под стража, а на 31.05.2019 г. му е променена мярката за неотклонение (възражение за противоречие). На следващо място твърди, че не са доказани вредите, поради което осъдителното решение е неправилно (възражение за размер).

Моли съда да отмени решението в осъдителната част като отмени изцяло решението, а при условията на евентуалност да намали размера на присъденото обезщетение. В допълнителни изложения с вх. № 2749/23.03.2023 г. към въззивната жалба излага твърдения, че материално легитимиран ответник по иска е съда, тъй като след 2015 г., делото е било в съдебна фаза и съдът е бил компетентен орган за мярката за неотклонение.

Счита, ме дадените в ТР № 5/2015 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС указания са загубили сила, с оглед промените в ЗОДОВ, поради което прокуратурата не е легитимирана по предявения иск (възражение за легитимация). Твърди, че съдът не е приел от фактическа страна действие или бездействие от страна на прокуратурата за периода от 26.12.2018 г. до 31.09.2019 г. и не е приел, че ищецът бил осъден на наказание „лишаване от свобода“.

Срещу решението в отхвърлителната част е подадена въззивна жалба с вх. № 2799/25.03.2023 г. от В. Е. В. чрез процесуален представител адв. Г. П.

– АК – Ловеч. Счита, че решението е неправилно, немотивирано и в противоречие с практиката на ВКС и СЕС. Твърди, че първоинстанционният съд не е коментирал въведеното в исковата молба възражение, че приложената мярка не съответства на окончателната присъда, бил лишен от възможностите за по-лек режим, право на работа и прочие. Бил е на постоянно заключена килия и на разходка само за 50 минути. Твърди, че при 2 по-бърз процес навярно е щял да получи по-добър режим на търпене на присъдата, както и евентуална възможност да се ползва от института на условно-предсрочно освобождаване. Сочи, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде в по-голям размер, да се обсъдят вида и интензитета на вредите, характера и продължителността на процесуалната принуда, данните за личността му (възражение за размер и изчисляване).

Признава, че не са ангажирани доказателства от ищеца за настъпилите реди, тъй като на подобни обичайни вреди не са нужни формални доказателства, тъй като те настъпвали за всяко едно лице, което търпи такива мерки. Сочи, че присъдената в размер на 5 000 лева вреда е занижена. Позовава се на Решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, в който е определен механизма на изчисления на вредите и сумата по този механизъм не съответства на присъденото от РС – Ловеч. Моли съда да отмени решението в частта, с която е отхвърлен иска и да постанови пълния претендиран размер, както и да отмени решението в частта за разноските.

Сочи, че е представил списък с разноски, което означавало, че претендира разноски и неправилно РС – Ловеч е приел, че не са претендира разноски.

Претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ГПК нито въззивникът – ищец В. Е. В., нито въззиваемият – ответник РП – Ловеч, представят отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание (о.с.з.) въззивникът – ищец, редовно призован, не се явява лично, не се представлява от адв. Г. П.. Поддържа въззивната жалба като счита, че искът следва да бъде уважен изцяло като се позовава на съдебна практика относно изчисляването на размера на обезщетение. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд не се е произнесъл за разноските, като е приел, че не са претендирани, а реално страната е представила такива на л.21 от първоинстанционното дело.

Претендира разноски.

Въззиваемият – ответник Прокуратура на Република България в о.с.з. се представлява от прокурор от ОП – Ловеч Т. П., която заявява, че поддържа изцяло подадената въззивна жалба и оспорва подадената от въззивника – ищец въззивна жалба. Претендира за по-ниско обезщетение.

ОКРЪЖЕН СЪД - ЛОВЕЧ, като прецени доводите на страните и 3 извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК приема за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на обжалването

Жалбите, инициирали настоящото въззивно произнасяне, са подадени в срок, от надлежно легитимирани страни, при наличието на правен интерес от обжалване. По въззивната жалба на В. Е. В. е заплатена държавна такса в размер на 5.00 лева, на основание чл.18, ал.1 вр. чл.2а, т.2 ТДТССГПК, а Прокуратурата на РБ (ПРБ) е освободена от предварително внасяне на държавна такса при въззивно и касационно обжалване (ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 на ОСГК на ВКС). В този смисъл жалбите са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

По валидността и допустимостта на първоинстанционното решение Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са: да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, налице са мотиви, спазена и изискуемата от закона форма, поради което решението е валидно.

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е осъден на наказание „лишаване от свобода“ (ЛИС), което по продължителност е помалко от изтърпяната мярка за неотклонение (МНО) „задържане под стража“, поради което последната не може да бъде приспадната по чл.59 НК.

Вследствие от невъзможността за приспадане, ищецът търси парично обезщетение, което ще компенсира лишаването от свобода, гарантирано по чл.5 ЕКПЧ, което е било над наложеното наказание ЛИС. В доклада си по чл.146 ГПК и в решението, първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл.2, ал.1, т.1, предложение последно ЗОДОВ. Съгласно трайно установената практика на ВКС (Решение № 212 от 14.10.2016 г. по гр. д. № 1402/2016 г. на ВКС и Решение № 117 от 25.09.2018 г. по гр. д. № 4815/2017 г. на ВКС и Решение № 60317 от 01.04.2022 г. по гр. д. № 597/2021 г. на ВКС ), след 4 влизане в сила на ЗИДЗОДОВ (обт. ДВ бр.98/11.12.2012 г. ) отговорността за вреди от мерки за неотклонение „задържане под стража“ или „домашен арест“ над наложеното наказание ЛИС е по чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ, тъй като задържането е в нарушение на правото на свобода и сигурност по чл.5, § 1 от ЕКПЧ.

Постоянният и настоящ адрес на ищеца е в гр. Ловеч, поради което ищецът е избрал местнокомпетентен съд по адреса на увредения, съгласно чл.7, ал.1 ЗОДОВ. В този смисъл РС – Ловеч е компетентен да разгледа иска.

Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и надлежното упражняване правото на иск при постановяване на съдебното решение, които обуславят неговата допустимост. Правото на иск е надлежно упражнено, поради което първоинстанционното производство и решението са допустими.

Атакуваният съдебен акт е допустим, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

По правилността на решението и основателността на иска По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване (ТР № 1/09.12.2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Срещу решение № 69/27.02.2023 г. по гр.д. № 1073/2022 г. по описа на РС – Ловеч са подадени две въззивни жалби, от ответника в осъдителната част, а от ищеца в отхвърлителната част. Ето защо предмет на проверка в настоящото производство е решението в цялата му част, на основание чл.271, ал.1, изр.3 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен осъдителен иск с правна квалификация по чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ от В. Е. В. срещу Прокуратура на РБ (ПРБ) за незаконно търпяна мярка „задържане под стража“ за периода от 26.12.2018 г. до 31.09.2019 г., над наказанието ЛИС, наложено с присъда, влязла в сила на 28.0.2022 г., с решение № 19/28.01.2022 г. по н. д. № 787/2020 г. на ВКС, която 5 продължителност не може да бъде приспадната от наложеното наказание по реда на чл.59 НК, за сумата от 19 152 лева ведно със законната лихва за забава от 31.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.

За да бъде уважен искът по чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ, следва да установят следните факти и обстоятелства: 1) влязла в сила осъдителна присъда с наказание ЛИС в размер на 3 години и 11 месеца ; 2) лишаване от правото на свобода чрез действия по ЗМВР и НПК – чл.64, ал.2-4 НПК (бездействие); 3) времетраенето на ограничението на свободното придвижване да е по-голямо от размера на наказанието ЛИС; 4) претърпени болки и страдания за периода на лишаване от правото на свобода (вреди); 5) получените вреди са вследствие на по-дългия престой на свободното п р и д в и ж в а н е (причинно-следствена връзка). Дали действията са противоправни или не, това е правен извод, на чиито въпрос съдът следва да отговори (противоправност). По отношение на размера на причинените вреди, съдът е обвързан единствено и само от посочения диапазон в исковата молба до 19 152 лева, а техният размер се присъжда по справедливост, съгласно чл.52 ЗЗД (ТР № 1/01.08.2022г. по тълк. д. № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС).

При условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи следните факти: влязла в сила осъдителна присъда, бездействието на органа, продължителността на бездействието, вредите и размера на вредите.

Отговорността по ЗОДОВ е обективна, поради което не се изисква установява на вина.

В отговора на исковата молба, ответникът Прокуратура на РБ (ПРБ) е направила възражение, че не е легитимирана да отговаря по иска, претендираното обезщетение е в завишен размер. Оспорва датата на забава, а именно 31.05.2019 г., като твърди, че забавата е в момента на влизане в сила на присъдата на ОС – Пловдив, когато е установено противоправното поведение. Липсва възражение за изтекла погасителна давност.