Решение № 9216 от 18.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9216 гр. София, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20261110100459 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД. В условията на евентуалност са предявени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.2 и 3 ЗЗД.

Производството е образувано по предявен от С. П. Б. срещу „МАКРОАДВАНС“ АД иск за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит № 144089/05.10.2021 г., поради противоречие със закона. В условията на евентуалност са предявени искове за прогласяване нищожност на клаузите на чл.7, ал.1 от договор за кредит, регламентираща фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 41 %; на клаузата на чл.7, ал.4 от договор за кредит, регламентираща преференциален фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 28,80 %; на клаузата на чл.10, ал.1, вр.чл.20 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 13,80 лева плюс 0,230 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,230 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен с поръчител, както и на клаузата на чл.10, ал.2, вр.чл.20 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 9,72 лева плюс 0,162 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,162 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредита не е обезпечен с поръчител за клиент при преференциални условия, поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.

В исковата молба ищецът твърди, че на 05.10.2021 г. сключил с ответното дружество договор за потребителски кредит № 144089. Поддържа още, че по силата на този договор му била предоставена в заем сумата от 2000,00 лева, която следвало върне на 12 месечни погасителни вноски съгласно погасителен план, при 1 преференциален фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 28,80 % и стандартен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 41 %, както и неустойка за непредоставено обезпечение – 1166,40 лева. Поддържа се, че сключеният при горепосочените параметри договор е нищожен, тъй като не отговоря на изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, тъй като не е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Сочи се още, че в договора е посочен ГПР на разходите, но като абсолютна стойност – 49,65%, без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му, при което действителния ГПР оставя неясен.

Излагат се още и доводи, че клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва в размер на 41,00 % или 28,80 % също е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Изразява се становище за нищожност и на клаузата в договора, предвиждаща заплащане на неустойка, поради непредоставено обезпечение с доводи, че не е индивидуално договорена между страните, накърнява добрите нрави и излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Отделно от предходното се твърди, че с тази клауза в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на задължения в уговорените срокове, като е налице недопустимо кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва.

Излага се още и доводи за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, тъй като размера й надвишава двукратния, съответно трикратния размер на законната лихва. По изложените в исковата молба доводи и съображения, ищецът обуславя правния интерес от предявените искове. Претендира и направените в хода на производството разноски.

В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор се прави признания на предявения иск. С оглед предходното се иска по отношение на разноските по делото да бъде приложена разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, за чието приложения се излагат подробни доводи и се сочи съдебна практика.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

С доклада по делото, обявен за окончателен в първото по делото открито съдебно заседание, без възражения от страните, с оглед обективираното в писмения отговор признание, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване правопораждащите факти, а именно: че между ответното дружество и ищеца е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата от 2000,00 лева.

Не се спори също, че кредитора – настоящ ответник е небанкова институция по смисъла на чл.3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, което не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.

2 страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и на кредитор съгласно чл.9 ал.4 ЗПК. С оглед предходното относно сключения договор важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите, който включва и законната лихва, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в съответната валута на кредита, определена с Постановление на Министерския съвет. Според чл.19 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията по кредита.

Стойността на ГПР съответства и онагледява разходите, които потребителят следва да заплати при нормално развитие на правоотношението и точно изпълнение на задълженията от негова страна.

Според § 1, т. 1. ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Видно от данните по делото е, че уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно предвидената в чл.10 от договора неустойка. В случая същата представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна, и на 3 кредитополучателя - потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 и сл. ЗЗП. По същество, посочената в чл.10 от договора неустойка не обезщетява вреди, претърпени от кредитодателя, тъй като няма нито намаляване на актива, нито увеличаване на пасива му, а води единствено до повишаване на риска от непогасяване на кредита. В същото време, този риск пряко се отразява на размер на договорната възнаградителна лихва – колкото порисков е кредитът, толкова по-висок е размерът на договорния лихвен процент. По този начин кредиторът кумулира възнаграждение за поетия от него кредитен риск чрез две вземания – един път посредством договорната възнаградителна лихва, а втори път – именно чрез процесната неустойка, заобикаляйки по този начин обаче императивните максимални размери на ГПР и генерирайки извънредна печалба за сметка на кредитополучателя.

В конкретния случай в договора е уговорено кредитополучателят да предостави поръчителство на друго физическо лице, като обезпечение на дълга по кредита. Това поръчителство трябва да се даде в много кратък срок, а именно едва три дни от сключване на договора, като поръчителят трябва да отговаря на множество изисквания. Поставянето на условие да се осигури поръчител в толкова кратък срок прави задължението на кредитополучателя да даде обезпечение изключително трудно, до степен на неизпълнимост, а ако не осигури поръчител, ще дължи неустойка за неизпълнение. Предходното обуславя извод, че клаузата на договора, предвиждаща неустойка, противоречи и на добрите нрави, доколкото длъжникът, като икономически по-слабата страна в правоотношението, е задължен да плаща за нещо, което очевидно още при сключване на договора, е трудно изпълнимо.

Отделно от предходното следва да се отбележи също, че основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. В настоящия случай неустойката обезпечава реално не главното задължение по договора за кредит – да се върне заетата сума с лихва, а акцесорното задължение за обезпечение, при това в размер, съизмерим с главницата по кредита. Дори и заемателят да е изправна страна по основното си задължение – да връща главницата и да плаща лихвите /ако уговорката за заплащането на тези лихви е действителна/, то договорът предвижда кредиторът да получи и неустойката, при това без той да е претърпял каквито и да било вреди, т.е. той реално се обогатява с допълнително и крайно чрезмерно плащане, чиято цел е единствено да се изискат от длъжника-заемател още пари. Неустойката няма и никаква обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като даването или недаването на обезпечението няма абсолютно никаква връзка това дали длъжникът ще изпълни или не главното си задължение по договора за кредит – да върне дадените му в заем суми. Оттук, доколкото изискването за предоставяне на обезпечение няма реален 4 обезпечителен ефект, то се явява единствено инструмент за генериране /пряко и косвено/ на допълнителни разноски за потребителя, които са известни на заемодателя и би следвало да бъдат отчитани като разноски по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК.

Предвид гореизложеното предявения главен иск следва да бъде уважен като основателен. Останалите изложени в исковата молба доводи не променят този извод, поради което обсъждането им е безпредметно.

С оглед предходното не са налице предпоставките за разглеждане на заявената в условията на евентуалност искова претенция.

По разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има ищецът. Съдът намира за неоснователно искането на ответника в настоящия случай да се приложи нормата на чл. 78, ал.2 ГПК, предвид обстоятелството, че същият не е дал повод за завеждане на делото. Действително, не са ангажирани доказателства процесната неустойка да е претендирана от страна на ответното дружество, но доколкото такава е уговорена в договора, посоченото би могло да се случи във всеки един момент. Предвид изложеното ищецът има правен интерес от признаване за установено в отношенията между страните, че процесната клауза е нищожна, респ. ответникът е дал повод за завеждане на делото, доколкото по този начин отрича вземане на кредитора против потребителя.