Определение № 644 от 15.08.2024, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 644 гр. София, 13.08.2024 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Г. Въззивно частно гражданско дело № 20241800500480 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 1574/26.04.2024г. на А. Г. срещу Определение № 142/09.04.2024г. по гр.д. 202/2023г. по описа на РС – гр. С., с което производството по делото по предявените от жалбоподателя искове е прекратено.

Жалбоподателят твърди, че изводите на решаващия съдебен състав са в пряко противоречие със Закона за наследството. Изтъква, че, видно от приложеното към отговора на исковата молба Удостоверение вх. № 3255/06.08.1997г., Е.П.С. е починала на 18.02.1997г., към която дата общият наследодател Г.П.Й. е бил жив, тъй като е починал на 06.12.2012г.

Жалбоподателят счита, че направеният от Г. С. Г. отказ от наследство се отнася само до имуществените права, включени в наследството, оставено от Е.П.С., а те не включват никакви права на живия към онзи момент Г.П.Й.. Счита, че институтът на заместването предвижда възможност, едно лице да замести своя непосредствен наследодател, който е починал преди общия наследодател при наследяване на последния, като правото на наследника да встъпи в правата на лицето, починало преди наследодателя, съществува и когато това лице се е отказало от наследството на преждепочиналия. Подчертава, че прекият му наследодател се е отказал от наследството на своята майка преди да бъде открито наследството на неговия чичо – Г. Й., поради което действието на отказа не се простира върху наследственото имущество на нейния брат Г. Й.. Заявява, че в друго съдебно производство за друг наследствен имот между същите страни вече е повдиган спор относно обстоятелството, дали той има качеството на наследник по отношение на имуществото, оставено в наследство от общия наследодател Г. Й.. Изтъква, че този спор е бил разрешен с влязло в сила определение № 2450/31.07.2018г. по ч.гр.д. 3599/2018г. по описа на САС, което е известно на ответника и което обвързва страните, като с него е признато, че жалбоподателят в настоящото производство има законните права на наследник на лицето Г. Й..

Срещу жалбата е постъпил отговор в срок от А. Г., в който се излагат 1 доводи за нейна неоснователност. Ответникът по тази жалба споделя извода на районния съд, че не е налице правен интерес от предявяване на процесните искове от страна на А. Г.. Позовава се на приложения по делото препис – извлечение от акт за смърт от 07.12.2012г., видно от който Г.П.Й. е починал на 06.12.2012г. като вдовец и не е оставил низходящи наследници, а само такива по съребрена линия от сестра си Е. С., които са страните по настоящото дело – самият той в качеството си на неин син, както и нейният внук (ищецът), в качеството си на син на Г. С. Г., починал на 29.03.2009г. (втори син на Е.П.С. и баща на ищеца). Сочи, че съгласно приложеното по делото удостоверение с вх.

№ 3255/06.08.1997г., Г. Г. се е отказал от наследството, оставено от неговата майка Е., и този отказ е вписан в специалната книга на съда под № 258/1997г.

Счита, че, доколкото бащата на ищеца се е отказал от наследството на Е.П.С.

(и това не се оспорва по делото и не се твърди порок на отказа), правилно първоинстанционният съд бил приел, че А. Г. не придобива качеството на наследник на баба си, а следователно - и на нейния брат Г.П.Й.. Оспорва довода на жалбоподателя, че действието на отказа се простирало само по отношение на наследствените права и задължения на Е. С., но не и по отношение на наследственото имущество на нейния брат Г. Й., в който смисъл, според жалбоподателя, била константната практика. Оспорва и относимостта на определение № 2450/31.07.2018г. по ч.гр.д. 3599/2018г. по описа на САС към настоящия казус.

По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 2047/06.06.2024г. на А. Г. срещу определение № 214/23.05.2024г. по същото дело, с което съдът е допълнил постановеното по него Определение № 142/09.04.2024г., като е осъдил А. Г. Г. да заплати на А. С. Г. сумата 1333,34лв., представляваща направените по делото разноски във връзка с частично прекратеното производство по първоначално предявените искове. Жалбоподателят намира това определение за неправилно и настоява за отмяната му. Изтъква, че с молба с вх. № 1347/11.04.24г. е изразил становище за отлагане произнасянето по искането по чл. 248 от ГПК на насрещната страна до приключване производството по обжалване на Определение № 142/09.04.2024г. Изтъква, че основание за присъждане на разноски би било налице само при прекратяване на съдебното производство, т.е. при влизане в сила на обжалваното от него Определение № 142/09.04.2024г. Счита, че постановяването на акт по молбата за присъждане на разноски преди влизане в сила на прекратителното определение би било изцяло незаконосъобразно в случай на отмяна на последното от горестоящия съд. Повторно излага съображенията си за незаконосъобразност на вече обжалваното Определение № 142/09.04.2024г., като счита, че след като самото то е неправилно, неправилно е и произнасянето по чл. 78, ал. 4 от ГПК.

В срок е постъпил отговор от А. Г., който излага съображения за неоснователност на жалбата срещу Определение № 214/23.05.2024г. Счита, че определението на съда е законосъобразно, както и че не са налице основания за отмяната му. Споделя извода на районния съд, че сумата от 2000 лв. следва да бъде раздЕ. на три равни части за всеки един от трите иска, предвид липсата на доказателства, колко е заплатено за всеки от тях. Подчертава, че искането за присъждане на разноски е направено своевременно с писмения отговор, както и че по делото са представени доказателства за заплатената от ответника сума – договор за правна защита и разписка за получената сума.

Съдът намира, че частните жалби са подадени от процесуално легитимирана страна в рамките на законоустановения срок за обжалване на 2 съответните съдебни актове, поради което са процесуално допустими.

Платени са и дължимите държавни такси.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Производството по гр.д. 202/2023г. по описа на РС – гр. С. е образувано по искова молба на А. Г. срещу А. Г. за прогласяване нищожност на правна сделка и за делба на недвижим имот. Ищецът твърди, че с ответника са съсобственици по силата на настъпило наследствено правоприемство от Г.П.Й. на УПИ с площ от 755 кв.м., съставляващ парцел Х- 16, кв. 29 по плана на гр. С., заедно с построената в него масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 42 кв.м. и РЗП от 78 кв.м. Изтъква, че Г.П.Й. бил закупил заедно със съпругата си Е. Г.а Й.а празното дворно пространство, в което двамата построили сградата. Е. Й.а завещала цялото си движимо и недвижимо имущество на съпруга си Г. Й., поради което след нейната смърт целият имот станал собственост на последния. Самият Г. Й. починал на 07.12.2012г. като вдовец, като не оставил низходящи наследници, а само такива по съребрена линия от сестра му Е. С. - ищеца и ответника в настоящото производство. В исковата молба е заявил също, че А. Г., легитимирайки се като пълномощник на Г. Й., бил извършил от негово име сам на себе си дарение на описания погоре недвижим имот, но след смъртта на упълномощителя. Счита, че извършеното дарение е недействително на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, тъй като дарителят е починал преди извършването му. Предявил е иск за прогласяване на недействителността на извършеното дарствено разпореждане и за извършването на съдебна делба на съсобствения между него и ответника имот. С исковата молба е представен препис - извлечение от акт за смърт № 0729/07.12.2012г. на Г.П.Й., от който е видно, че лицето е починало на 06.12.2012г. Представено е и удостоверение за родствени връзка с изх. № 961/27.02.2023г. на това лице, от което е видно, че единствените посочени в удостоверението негови роднини, а именно баща му Пенко Й. Антов и сестра му Е.П.С., са починали преди него – съответно през 1968 и 1997г. Представено е и удостоверение за наследници с изх. № РВЕ23-УГ01-1496/27.02.2023г. на Е.

С., вдовица, от което се установява, че същата е починала на 18.02.1997г., както и че е имала двама сина – А. С. Г. и Г. С. Г., починал преди нея на 29.03.2009г. В удостоверението е посочено също така, че ищецът А. Г. Г. е син на покойния Г. Г..

В срок е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът А. Г. е оспорил предявените искове. Също така е обърнал внимание, че Г. С. Г. е извършил отказ от наследството на Е.П.С., поради което ищецът нямал процесуална легитимация на страна – съделител в процеса. Към отговора на исковата молба ответникът е представил Удостоверение № 1522/31.12.1962г., издадено от Димитровски районен народен съвет, за сключен граждански брак между Г.П.Й. и Е. Г.а Й.а (с моминско име Вълкова), както и Преписизвлечение от акт за смърт № 89/02.02.2006г. на Е. Г.а Й.а, починала на 02.02.2006г. Представил е и препис от удостоверение с вх. № 3255/06.08.1997г., издадено от Софийския районен съд, в уверение на това, че Г. С. Г. е подал молба с вх. № 3255/06.08.1997г., с която е заявил, че се отказва от наследството, оставено от наследодателката Е.П.С., както и че този отказ е вписан в специалната книга на съда под № 258/1997г.

При тези данни, с обжалваното в настоящото производство Определение № 142/09.04.2024г. по гр.д. 202/2023г. по описа на РС – гр. С., 3 първоинстанционният съд е прекратил производството по предявените от А. Г. искове, като е приел, че същите са недопустими поради липса на правен интерес от предявяването им. Изтъкнал е, че ищецът не оспорва, че баща му се е отказал от наследството на майка си Е. и не твърди никакъв порок на това изявление. Въз основа на това прави извод, че ищецът А. Г. не е придобил качеството на наследник на баба си, тъй като неговият баща не можел да бъде заместен по аргумент от чл. 10, ал. 4 от ЗН, доколкото, след като не е наследник на баба си, той не би могъл да бъде наследник и на нейния брат.

В проведено производство по реда на чл. 248 от ГПК, с определение № 214/23.05.2024г., горното определение било допълнено в частта за разноските, като А. Г. бил осъден да заплати на А. Г. сумата 1333,34лв., представляваща направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита по частично прекратените искове.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно Тълкувателно решение № 6/15.01.2019г. по т.д. 6/2017г., ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, тъй като съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни процесуалноправни норми, върху съдържанието на които страните не могат да влияят. Приема се, че, в приложение на чл. 5 от ГПК и чл. 7, ал. 1 от ГПК, съдът следва да извършва проверка на правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания.

В съответствие с горното, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е неправилно, макар и на различно от заявеното от жалбоподателя основание.

От мотивите на обжалвания акт може да се направи извод за допуснато от първоинстанционния съд смесване на компоненти на процесуалното и материалното правоотношение, каквито представляват, от една страна, положителните процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск, обуславящи неговата допустимост (правен интерес и процесуална легитимация), и от друга страна - материалноправната легитимация, която предопределя основателността на иска.

Правният интерес е предпоставка за упражняване на правото на иск, а обосноваването му се състои в посочването на онези обстоятелства от действителността, които налагат необходимост от прибягване до правна защита, а именно - поради заплахата от накърняване или поради вече осъществено накърняване на правната сфера на ищеца.