Решение № 2126 от 07.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2126 гр. София, 07.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100510850 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Б. Л. Б. срещу решение № 13610/07.08.2023г. постановено по гр.д. № 25416/2023г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 31 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД, чл.86 ал.1 от ЗЗД и е признато за установено спрямо нея, че дължи заплащането на цена на топлинна енергия за топлоснабден обект аб. №192690 за периода 01.01.2020г. – 30.04.2022г., лихва за забава върху неплатената главница, както и за същия период цена на услуга дялово разпределение на топлинна енергия за ЕС, където се намира топлоснабдения обект и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9045/2023г. по описа на СРС, ГО, 31 състав. и е осъдена да заплати на на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноските по делото, както и по заповедното производство.

В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд необосновано и при неправилна преценка на доказателствата по делото е приел, че ответника има качеството на „потребител на топлинна енергия“ за процесния период и относно посочения исковата молба обект. Посочва, че въпреки притежаваното от нея право на собственост върху топласнабдения апартамент за ½ идеална част, същата не е потребител, доколкото другия съсобственик и ответник в първоинстанционното производство е подала декларация за откриване на партидатана имота на нейно име и която е реалния ползвател на целия имот, поради което и същата следва да се счита, че има 1 качеството на потребител.

Моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част вкл. и в частта, с която е осъдена да заплати на ищеца разноски, да отхвърли исковете като неоснователни.

Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба довод за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Третото лице помагач „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени по реда на чл.422 от ГПК за ангажиране на разделната отговорност на М. Л. Б. и Б. Л. Б. – всяка по ½ част на основание основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №54, находящ се в гр. София, ж.к. Люлин, бл.**** за периода 01.05.2018г. – 30.04.2020г. мораторна лихва за периода 15.09.2020г. -07.02.2023г,. за цена на услуга дялово разпределение за периода 01.04.2020г. -31.03.2022г и мораторна лихва за върху същата за периода 15.06.2020г. – 07.02.2023г.

Решението в частта, с което с частично са отхвърлени предявените от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу двамата ответници искове, както и в частта, в което иса уважени предявените искове срещу ответника М. Л. Б., като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорнитя въпроси, който очертава и предмета на въззивното производство е дали въззивникът има материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия за процесния период и носи отговорността за заплащане на дължимите суми за цена на потребена топлинна енергия и мораторна лихва, както и цена на услуга дялово разпределение за ½ част от неплатените дължими суми.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, 2 настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т.

42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая въззивникът не твърди, нито установява да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.

Както изрично е прието в мотивите на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153 ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.

3

По делото не е спорно, а и се установява от приложения нотариален акт №147/07.06.1996г., че двамата ответници са придобили по реда на покупко-продажба собствеността на процесния недвижим имот, - ап.54 находящ се в гр. София, ж.к. Люлин, бл.**** и доколкото друго не е изрично посочено, то според разпоредбата на чл.30 ал.3 от ЗС следва да се счита, че всяка една от тях е придобила по ½ идеална част от правото на собственост върху имота.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра вкл. и учредяване на вещно право на ползване в полза на друго лице, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма. Не са ангажирани доказателства, че ответникът Б. Б. след придобиване на собствеността върху имота – ½ ид.ч. се е разпоредила със същото, вкл. и е учредила вещно право на ползване върху имота в полза на другия съсобственик .

Не е налице и хипотезата по т.1 от ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, при която клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153 ал. 1 ЗЕ, доколкото не се доказва ползване на топлоснабдения имот със съгласието на собственика, за собствени битови нужди и сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. Както изрично е посочено в ТР договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК и не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.

В настоящият случай от съдържанието на подадената молбата-декларация от другия съсобственик до топлофикационното дружество, не може да се направи извода, че е налице сочената хипотеза, а изпълнение на задължението на купувача след придобиване на имота за декларирането му и искане за прехвърляне на партидата на имота на новия собственик.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуален договор /молбадекларация за откриване на партида и откриването на така/, а възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот.

Изводът на съда, че договорно правоотношение съществува не се променя от обстоятелството, че фактическа власт върху имота е реализирана през процесния период от другия ответник и същото обстоятелство е ирелевантно. Въпросът от кого е осъществена фактическа власт върху имота представлява такъв, касаещ вътрешните отношения между съсобствениците, респективно може да породи право на облигационно вземане на лишения от ползване съсобственик спрямо съсобственика, държал имота, но не представлява основание да бъде отхвърлена предявената от „Топлофикация София” ЕАД искова претенция.

По изложените съображения въззивният съд счита, че правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот т.е. същия е материално легитимиран да отговаря по 4 предявените искове.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни осъдителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК.