Определение № 6 от 05.01.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№6 гр. Благоевград, 05.01.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас И.ов като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно частно гражданско дело № 20251200501343 по описа за 2025 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК. „А.“ ЕАД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. С., район „Л.“, ж. к. „Л“, бул. „Д-р П. Д“ №, офис сграда „Л“, ет., оф., представлявано от З.С.Б., обжалва разпореждане № 1499 от 25.11.2025 г., постановено по частно гражданско дело № 1693 от 2025 г. на Районен съд Петрич, с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение срещу М. Ц. М., ЕГН **********, адрес с.

К., общ. Я., обл. М., ул. „В. Л.“ №, за вземания по договор за заем Microcredit № 9072-00209699 от 10.01.2025 г. В жалбата се твърди, че разпореждането е незаконосъобразно, развиват се доводи за това и се моли за неговата отмяна и произнасяне по съществото на въпроса. Копие на жалбата не е връчвано на насрещната страна /чл. 413, ал. 2 от ГПК/. Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимиран субект, който има правен интерес от обжалването, и е насочена против подлежащ на обжалване съдебен акт. Тя се явява редовна и допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Гергана Никова и Вероника Николова, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. По силата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба 1 са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон.

Тази негова дейност не е обусловена от волята на страните и не зависи от оплакванията им за незаконосъобразност.

В конкретния случай първата инстанция е приела, че заявителят не е изпълнил указанието, дадено от нея, и не е представил копие на договора за цесия и уведомлението за същата. С оглед на това и въз основа на нормата на чл. 411, ал. 2, т. 1 от ГПК, Районен съд Петрич е отказал да издаде заповед за изпълнение. Окръжен съд Благоевград не споделя аргументите, изложени от заповедния съд. Указанието за представяне на копие на договора за цесия и уведомлението за нея, което е дала първата инстанция, е незаконосъобразно. Т.

4 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Красимир Влахов и Тотка Калчева, на която се е позовал районният съд, е неприложима в казуса, защото касае производства по чл. 417 от ГПК, а процесното заявление се основава на чл.

410 от ГПК. Прилагане на документи за промяната в субектите на облигационното правоотношение не се изисква от нормата на чл. 410, ал. 3 от ГПК, поради което непредставянето на договора за цесия и доказателство за уведомяването на длъжника за същата не се явява нередовност, подлежаща на отстраняване от заявителя по реда на чл. 411, ал. 2, т. 1 от ГПК. Разпоредбата на чл. 410, ал. 3 от ГПК изчерпателно изброява писмените доказателства, които следва да бъдат представени от заявителя, и няма основание тя да се тълкува разширително и извън буквалния й смисъл. Вярно е, че прехвърлянето на вземане с договор за цесия води до промяна на една от страните по облигационното правоотношение, материализирано в съответния договор, сключен с потребителя, но това изменение става чрез съвсем различен, нов договор, който се сключва с трето лице - цесионер, без да е необходимо участието на длъжника по облигационното правоотношение, произтичащо от потребителския договор. В този смисъл договорът за цесия не може да се третира нито като договор, сключен с потребител, нито като изменение или приложение на потребителския договор по смисъла на чл. 410, ал. 3 от ГПК, за да се налага бъде изискван и той. Следва да се отбележи и фактът, че договорът за цесия е неформален. В закона не е предвидена форма за неговата действителност. Не е задължително този договор да е сключен в писмена форма. Писмената форма ще е необходима само с оглед на евентуално доказване на съществуването на договор за цесия на стойност над 5000 лева, а за такова доказване може да става дума единствено в бъдещ исков процес, който би могъл да се развие само след подаване на възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Едва тогава цесионерът 2 ще следва да ангажира доказателства в подкрепа на твърдението, че е придобил даденото вземане посредством договор за цесия. Ако все пак заповедният съд държи да провери активната легитимация на заявителя по чл.

410 от ГПК, когато той се позовава и на договор за цесия, то достатъчна индиция в тази насока е фактът, че заявителят разполага с документите, установяващи вземането /след като ги представя/, което в общия случай означава, че тези документи са му били предадени от цедента. Изследването на въпроса дали длъжникът е уведомен за цесията изобщо не е предмет на заповедното производство, а би имало значение само в бъдещото исково производство за установяване на вземането, и то само в случай че длъжникът в това исково производство направи възражение, че е платил част от дълга или целия дълг на предишния кредитор, преди да е бил уведомен за цесията. Още един довод в подкрепа на позицията, че за издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за цедираните вземания не е необходимо представяне и на договора за цесия и уведомлението до длъжника, е и принципното положение, че за разлика от производството по чл. 417 от ГПК, съдът не разполага с правомощията по чл. 418, ал. 2 от ГПК да преценява дали документите установяват подлежащо на изпълнение вземане спрямо длъжника. Наличието на вземане на заявителя спрямо длъжника и неговата изискуемост са въпроси по същество, касаещи материалноправната легитимация на заявителя, които следва да бъдат разгледани в исковото производство, при наличие на възражение от длъжника, а не в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

След като се изясни, че Районен съд Петрич е дал незаконосъобразно указание на заявителя да представи договора за цесия и уведомлението за нея, и после незаконосъобразно е отхвърлил заявлението на процесуално основание, без да извърши проверка по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, последната трябва да бъде направена от настоящия съдебен състав. СЕС последователно поддържа в практиката си, че правилното посочване на ГПР в ДПК е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Неправилното посочване на ГПР в договора се приравнява на липса на посочване на такъв. Неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК представляват такива, винаги води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам - и до нищожност на договора съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК. В конкретния казус е видно, че с пакета от допълнителни услуги фирмата за бързи кредити е целяла да заобиколи изискването на закона за максимален размер на ГПР. Той не може да надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения. Приоритетното разглеждане на искането за отпускане на заем и възможността за разсрочване са част от конструкция за прикрИ.е на действителните разходи по кредита, поради което е следвало да бъдат включени в ГПР /решение на СЕС от 21 март 2024 г. по дело C‑714/22/, но в настоящия случай това не е сторено. СЕС изрично 3 разяснява, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в ДПК, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.

Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. В конкретния казус, ако разходите за споменатите допълнителни услуги се включат в ГПР, то същият категорично ще надхвърли петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, което пък ще има за последица нищожност на ДПК поради противоречие със закона /така и Определение № 60451 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геновева Н.а/. В решението си от 21 март 2024 г. СЕС изрично постановява, че когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи - а в случая не са включени разходите по допълнителните услуги - ДПК следва да се счита за нищожен.

Отделно от това, въпросните клаузи, позволяващи на съответния потребител да отлага и да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочените възможности, несъмнено имат неравноправен характер - разходите за тях са явно и категорично непропорционални на размера на отпуснатия заем, тъй като надхвърлят 80 % от същия /и това се подчертава във въпросното решение на СЕС от 21 март 2024 г./. В решението на СЕС от 30 юни 2022 г. по дело С-170/21 е прието, че националната юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на ДПК, съдържащ неравноправна клауза, може да уважи това заявление, като същевременно остави без приложение тази клауза, при условие че договорът може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което въпросната юрисдикция следва да провери. В тази хипотеза тя има възможността да отхвърли разглежданото заявление само по отношение на претенциите, произтичащи от посочената клауза, ако те могат да бъдат разграничени от останалите претенции в заявлението. Съгласно същото решение, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в ДПК, и останалата дължима сума по договора, ако са налице данни за това. Конкретният кредит е за 1000 лева. Претендираната 4 главница е в размер на 930,48 лв., което неминуемо сочи, че са налице плащания от страна на длъжника. С оглед на липсата на данни какво точно е платено по договора, неясен остава размерът на дължимата главница. При това положение заявлението трябва да бъде отхвърлено изцяло. На разположение на заявителя е възможността да предяви иск за вземанията си съгласно чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК, за която той следва да бъде уведомен от заповедния съд.

Частната жалба се оказа неоснователна и не следва да бъде уважена.