Акт от 11.10.2018, Районен съд - Перник

Р Е Ш

Е Н И Е

№ 932 гр. Перник, 11.10.2018г.

В И М Е Т

О Н А Н А Р О Д А

Районен съд – гр. Перник,

Гражданска колегия, VІІІ-ми състав, в открито съдебно заседание на тринадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Яна Филипова при секретаря Антоанета Василева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 2873 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.

Производството е образувано по искова молба от „СИЕСАЙЕФ“ АД против Европейски политехнически университет с искане да бъде признато за установено по отношение на ищеца, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер общо на 24901.66 лева, представляваща непогасени заемни вноски по Договор за заем от 05.05.2011г., от която сумата в размер на 10416.67 лева, представляваща непогасена вноска за месец ноември 2017г. и сумата в размер на 10416.67 лева, представляваща непогасена вноска за месец декември 2017г., сумата в размер на 2065.55 лева, представляваща възнаградителна лихва върху вноската за месец ноември 2017г. за периода от 09.05.2011г. до 30.11.2017г. и сумата в размер на 2002.77 лева, представляваща възнаградителна лихва върху вноската за месец декември 2017г. за периода от 09.05.2011г. до 31.12.2017г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1378/19.03.2018г. по ч.гр.д. № 1771/2018г. по описа на Районен съд – гр. Перник, срещу която длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.

В законоустановеният срок по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове, като в подадения отговор се излагат съображения, че процесните вземания са погасени по давност.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема от фактическа и правна страна по спора следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл.

240, ал. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните предпоставки: наличие на валидно сключен договор за заем, елемент от съдържанието на който да е задължението на ответника да заплати сумите, предмет на договора, изпълнение на задължението на заемодателя да предостави уговорената парична сума и настъпила изискуемост на задълженията на заемателя, за които се поддържа, че не са изпълнени.

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: съществуването на валидно поето договорно задължение за възнаградителна лихва, размерът на вземането, както и настъпила изискуемост.

Страните не спорят, а и от представения по делото Договор за заем от 05.05.2011г. се установява, че ищецът се е задължил да предаде на ответното дружество сумата в размер на 300000 лева, като ответникът е приел да върне получената сума на четири равни месечни вноски в срок до 30.12.2011г. ведно с възнаградителна лихва в размер на 7 % годишно. Видно от платежно нареждане от 09.05.2011г. и извлечение от банкова сметка ***.05.2011г. „СИЕСАЙЕФ“ АД е превело по банковата сметка на Европейски политехнически университет сумата в размер на 300000 лева.

От представеното по делото допълнително споразумение от 25.11.2011г. към процесното съглашение се установява, че страните са постигнали съгласие срокът за връщане на заемната сума да бъде удължен до 30.06.2012г. Видно от допълнително споразумение от 18.07.2012г. страните са постигнали съгласие срокът за връщане на заемната сума да бъде удължен до 31.10.2012г. От представеното по делото допълнително споразумение към процесния договор за заем от 01.11.2016г. се установява, че заемателят е признал, че дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 250000 лева, представляваща главница, ведно с възнаградителна лихва в размер на 37602.73 лева, като страните са постигнали съгласие непогасените вземания по процесното съглашение да бъдат погасени от ответника на равни месечни вноски в срок до 31.12.2018г., чиито размер се установява от представения по делото погасителен план.

От приетите по делото съдебно – счетоводна експертиза, заключението по която съдът цени като обективно и компетентно дадено, и извлечение от банкова сметка ***, че на 15.08.2018г. ответникът е заплатил на „СИЕСАЙЕФ“ АД сумата общо в размер на 10660 евро или левовата равностойност от 20787 лева. От събраните доказателства се установява, че ответникът е посочил основание на извършеното плащания, а именно, че отнася за месец март 2018 година по споразумение от 01.11.2016г.. От заключението по допусната съдебно – счетоводна експертиза и извлечение от банкова сметка ***, че на 24.08.2018г. ответникът е заплатил на ищеца сумата в размер на 1890 евро или левовата равностойност от 3685.50 лева, като основание на извършеното плащане е посочено месец март и април 2018г. по споразумение от 01.11.2016г.

Съдът не цени съдебно – счетоводната експертиза в частта относно изводите на вещото лице, че с извършените от ответника плащания са погасени задълженията му за възнаградителна лихва по вноската за месец ноември 2017г., възнаградителна лихва по вноската за месец декември 2017г., главница за месец ноември 2017г. и част от главница за месец декември 2017г. по допълнително споразумение от 01.11.2016г. към процесния договор за заем, тъй като въпросът по същество е правен.

Съгласно Решение № 2764/26.12.1958г. по гр.д. № 7426/1958г. на ВС, I ГО при две или повече еднородни задължения по тях най – напред се погасяват разноските, лихвите и главницата на най – обременителното за длъжника задължение, когато той е искал това и когато не е определил кое от задълженията му иска да се погаси, а след това по същия ред – лихвите, разноските и главницата на другите задължения. От изложеното следва, че основанието, на което е извършено едно плащане е от съществено значение в отношенията между длъжника и кредитора, като меродавна за това е волята на платеца. В разглеждания случай от представените по делото извлечения от банковата сметка на ищеца се установява, че ответникът е посочил кои свои задължения към кредитора погасява, а именно такива за месец март по отношение на извършеното плащане в размер на 20787 лева и месец март и април по отношение на извършеното плащане в размер на 3685.50 лева. Видно от представения по делото погасителен план към допълнително споразумение от 01.11.2016г. заемната вноска за месец март 2018г. възлиза на 12262.47 лева, която е погасена изцяло с извършеното от ответника плащане на 15.08.2018г. Остатъкът от внесената сума в размер на 8524.53 лева следва да бъде отнесен за погасяване на лихвите, разноските и главницата на най – обременителното за длъжника задължение. Съгласно разясненията дадени с Решение № 1093/24.10.1991г. по гр.д. №

875/1991г. на ВС, I ГО когато различните задължения са еднакво обременителни, както е в разглеждания случай, най – обременителното е най – старото, поради което сумата в размер на 8524.53 лева следва да бъде отнесена за погасяване на вземането за възнаградителна лихва по вноската за месец ноември в размер на 2065.55 лева, а остатъкът от 6458.98 лева за частично погасяване на заемната вноска за месец ноември 2017г. Направеното от ответника плащане на 24.08.2018г. следва да бъде отнесено за погасяване на заемната вноска за месец април.

Съдът намира за неоснователно наведеното от ответника възражение за погасяване по давност на процесните вземания, поради следните съображения:

На първо място следва да бъде отбелязано, че неоснователно ищецът поддържа, че е налице новация на задълженията на ответника по сключения между страните договор за заем от 05.05.2011г.

Съгласно трайната съдебна практика, намерила израз в Решение № 147/23.07.2012г. по гр.д. № 627/2011г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 138/22.08.2013г. по търг.д. № 27/2012г. по описа на ВКС, II ТО, Решение № 210/22.12.2014г. по търг.д. № 4090/2013г. по описа на ВКС, I ТО, Решение № 110/17.07.2015г. по търг.д. № 1568/2014г. по описа на ВКС, I ТО, изменението на договора по отношение размера на задължението, сроковете за плащане и лихвата, не може да се приеме като намерение за новация, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващото предходно задължение.

Разяснено, че освен задължителните предпоставки за новиране по чл. 107 ЗЗД – валидно възникнало задължение, което се погасява, валидно възникване на нов дълг, разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете задължения трябва да имат различен предмет, намерение за новиране, способност на страните да новират, обективната новация предполага и нов елемент в облигационното правоотношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение следва да засяга някои от съществените му елементи, като новият елемент се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Съгласно посочената съдебна практика не е налице новация, ако в рамките на общия размер на стария дълг, страните са изменили само размера на отделните вноски, договорната лихва и сроковете за плащане – елементи на задължението, промяната на които не внася изменение в старото облигационно задължение доколкото не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието и старият дълг не е погасен.

Съдът намира, че ответникът е признал задълженията си, произтичащи от договора за заем от 05.05.2011г. – главница в размер на 250 000 лева и възнаградителна лихва в размер на 37602.73 лева, като волята на заемателя е обективирана в допълнителното споразумение от 01.11.2016г., поради което и на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността е прекъсната, като съгласно нормата на чл. 117, ал. 1 ГПК от момента на признанието е започнала да тече нова давност.

Юридическите постъпки, към които доктрината и съдебната практика безспорно причисляват и признанието на вземането по чл. 116, б. “а” ЗЗД, по правило водят до пораждане на непряко желани правни последици, които обаче настъпват независимо от волята на страната, защото са предвидени в закона. Такава по-далечна последица от признанието на вземането е прекъсването на давността, която тече срещу кредитора. В случая пряката цел на волеизявлението на длъжника е да породи сигурност у кредитора, че длъжникът не ще оспорва съществуването на вземането. Ако за прекъсването на давността е необходимо тя все още да не е изтекла изтекла, за признаването на вземането законът не поставя такова изискване. Едно вземане винаги може да бъде признато, включително след изтичането на давностния срок. Нещо повече – по аргумент за по-силното основание от чл. 118 ЗЗД, щом длъжникът може да изпълни и след изтичането на давността и това да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, той би могъл да стори и по-малкото – да признае вземането, т.е. своето задължение. Това признание представлява всъщност отказ от позоваване на вече изтекла давност. Стриктно погледнато, щом по аргумент от чл. 113 ЗЗД, е валиден само отказът от вече изтекла давност, то няма пречка признанието да бъде направено след изтичане на давностния срок.

Всъщност онова, което е сторил длъжникът, признавайки вземането, като е знаел или е могъл да узнае, че за него вече е възникнало правото да възрази за изтекла давност, но не се е позовал на нея, е пълен отказ от цялата вече изтекла давност. За което, както бе казано по-горе, не съществува срок. Направеното от длъжника изявление за признание на дълга, което е с конкретен адресат – кредитора, е произвело действието си с факта на достигането му до него и от този момент, след приемането му от кредитора, е продължен срокът на издължаването му (уговорен е нов падеж). Със сключване на допълнителното споразумение от 01.11.2016г. длъжникът е направил едностранен отказ от изтекла давност и това му изявление е неоттегляемо – както пряко, така и посредством последващо позоваване на изтекла по уговореното при първоначалните условия вземане давност. Така че след като вече е направил отказ от изтекла давност, длъжникът не би могъл да се позове на нея.

Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е основателен за сумата в размер на 3957.69 лева, представляваща непогасена вноска за месец ноември 2017г. и сумата в размер на 10416.67 лева, представляваща непогасена вноска за месец декември 2017г. по допълнително споразумение от 01.11.2016г. по Договор за заем от 05.05.2011г., като за разликата над 3957.69 лева до пълния заявен размер от 10416.67 лева, представляваща непогасена вноска за месец ноември 2017г. по процесното съглашение, искът следва да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане в хода на процеса. Предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД е основателен за сумата в размер на сумата в размер на 2002.77 лева, представляваща възнаградителна лихва върху вноската за месец декември 2017г. за периода от 09.05.2011г. до 31.12.2017г., като искът за сумата в размер на 2065.55 лева, представляваща възнаградителна лихва върху заемна вноска за месец ноември 2017г. за периода от 09.05.2011г. до 30.11.2017г. следва да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане в хода на процеса.

Разпечатката съдържа 29 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c558af13-c98f-4538-8098-ee9d3c65d6e9