Решение № 3379 от 26.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3379 гр. София, 23.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно гражданско дело № 20221100502874 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на В. Ц. срещу решение от 02.12.2021 г., постановено по гр. дело № 61154/2020 г. по описа на СРС, в частта, в която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 2358,02 лева, представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода от м. 08.2016 г. до 30.04.2018 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. **** 1, ведно със законната лихва, считано от 09.08.2019 г. до окончателното плащане на вземането, 55,00 лева, представляваща такса за отчитане на уредите за дялово разпределение за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., , ведно със законната лихва, считано от 09.08.2019 г. до окончателното плащане на вземането, 325,88 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 14.09.2017 г. – 29.07.2019 г.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД – „Бруната България“ ООД.

В жалбата се прави оплакване, че първоинстанционният съдебен акт е постановен в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и че същият е необоснован. Поддържа се, че районният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил възражението на страната за нищожността поради липса на форма на протокола от 30.08.2021 г. на Общото събрание на собствениците на 1 етажна собственост, находяща се на ул. „****, гр. София, на приложения към него списък, както и на договора от 30.08.2001 г., сключен между СЕС и ФДР „Бруната България“ ООД.

Твърди се, че договорът от 08.07.2011 г., сключен между „Топлофикация София“ ЕАД и „Бруната България“ ООД не поражда правно действие поради изтичане на срока, за който е сключен. Жалбоподателят изтъква, че СРС не се е произнесъл по направените в отговора на исковата молба възражения, че потребителите на топлинна енергия дължат плащане на стойността само за действително доставена топлинна енергия, а не прогнозна такава, както и че до процесния имот не е доставяна топлинна енергия, отговаряща на БДС за топлопреносната мрежа. Сочи, че по делото не са представени доказателства, че за исковия период е съществувал законно монтиран и сертифициран общ топломер в абонатната станция на процесния адрес. На следващо място, твърди, че вземанията на дружеството в претендирания размер се явяват недоказани, тъй като представените по делото извлечения по сметки не са счетоводен документ по см. на чл. 182 ГПК, нито от съдържанието им става ясно за кой точно абонатен номер и адрес се отнасят. Отделно от тези съображения, жалбоподателят поддържа направеното в първоинстанционното производство възражение за погасителна давност за периода от м. 05.2016 г. до 09.08.2016 г. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените искове.

По делото е постъпил отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, в който излага съображения за неоснователност на жалбата.

Третото лице-помагач не е изразило становище по подадената жалба.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение, поради което следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя във връзка с неправилността на първоинстанционнния съдебен акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.

2

Уважаването на предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 149 ЗЕ е обусловено от наличието на следните предпоставки: облигационна връзка между ищеца и наследодателя на ответника, произтичаща от договор за продажба на топлинна енергия; доставка на количество топлинна енергия през исковия период до процесния имот и за претендираната стойност; неизпълнение на насрещното задължение на ответника за плащане на дължимата за потреблението цена.

Понятието „клиент на топлинна енергия“ (което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия", дефинирано в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.) е определено в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) , според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) "битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според задължителната практика на ВКС, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди и дължат цената на доставената топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е да е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия (в този смисъл ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия (ОУ), предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. от ал. 2. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя 3

(клиент) по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на потребителя (клиент), вкл. и относно приемането на ОУ (в този смисъл Решение № 35/21.02.2014 г. по гр. дело № 3184/2013 г. на ВКС, ГК, III ГО).

От представената по делото съдебна спогодба, одобрена с протокол от 17.12.1986 г. по гр. дело № 1225/1986 г. по описа на РС – София, се установява, че лицето Д. Б. Ц. – наследодател на ответника В. Б. Ц., е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот - апартамент № 4, находящ се в гр. София, ул. „****, първи надпартерен етаж. По делото не са ангажирани доказателства, установяващи, че имотът е бил отчужден или в полза на трето лице е било учредено вещно право на ползване, поради което съдът приема, че през исковия период Д. Ц. е бил собственик на процесния имот.

Видно от представения протокол от ОС на етажните собственици на жилищната сграда, находяща се в гр. София, ж ул. „****, същите са взели решение да се сключи договор с „Топлофикация София“ ЕАД и „Бруната България“ ООД за услугата дялово разпределение. Към този протокол е съставен списък на етажните собственици, в който се съдържа подписа на лицето Д. Б. Ц. срещу ап. 4, абонатен № 3483.

В тази връзка следва да бъдат обсъдени доводите на жалбоподателя относно нищожността на протокола от общото събрание на етажните собственици, проведено на 30.08.2001 г. (л. 34 от първоинстанционното дело). До влизане в сила на Закона за управление на етажната собственост правомощията на общото събрание, участниците в него, редът за свикването му и редът за вземане на решения, бяха уредени в Правилник за управлението, реда и надзора на етажната собственост (ПУРНЕС), одобрен с Постановление № 1486 на Министерски съвет от 13.12.1951 г. В разпоредбата на чл. 13 от същия правилник е предвидена възможността да се иска отмяна на решенията на общото събрание от всеки, който е участвал в заседанието и чието несъгласие е отбелязано в протокола, или всеки, който не е участвал в събранието, но има право да участва, както и всеки, който основава искането си на неправилности по свикване на общото събрание или по дневния ред.

Производството по отмяна на решенията на общото събрание се развива пред районния съд.

Срокът за подаване на молбата е 7-дневен и тече от деня на решението, а за лицата, които не са получили покана за събранието – от деня на получаване на призовката за доброволното изпълнение или от узнаването (чл. 13, ал. 2 ПУРНЕС). Видно от съдържанието на протокола, ответникът В. Ц. е присъствал на общото събрание в качеството на негов председател и секретар-протоколист. Следователно 7-дневния срок за предявяване на иск за отмяна на решението за страната е започнал да тече от деня на решението, т.е. считано от 30.08.2001 г., и е изтекъл на 07.09.2001 г. В решение № 4028/23.11.1959 г. по гр. дело № 5667/1959 г. на В С , I ГО, постановено при действието на ПУРНЕС, е застъпено становището, че с пропускането на срока за отмяна на решението на ОС се погасява правото да се оспорват „правилността на неговото свикване, неговият състав, гласуването – изобщо всичко, което образува изискванията за формална валидност на решението като волеизявление на етажната собственост.“. В случая по делото не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства, че страната е оспорила решението на ЕС в законоустановения срок по реда, предвиден в тогава действащия ПУРНЕС. Ето защо съдът не следва да разглежда направеното възражение за нищожност на взетото решение, тъй като посредством това 4 процесуално средство за защита се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 13, ал. 2 ПУРНЕС, предвиждаща преклузивен седмодневен срок за предявяване на иск за отмяна на решение на ОС.

На следващо място, съгласно удостоверение за наследници с изх. № РОБ21-УГ511055/10.03.2021 г., издадено от Столична община, район „Оборище“, Д. Б. Ц. е починал на 19.12.2020 г., като е оставил един наследник по закон – ответникът В. Б. Ц. /роднина по съребрена линия от втора степен - негов брат/. Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 437/17.01.2012 г. по гр. дело № 70/2011 г. на III ГО на ВКС, нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството. В случая ответникът В. Ц. не е оспорил факта на приемане на наследството, поради което не е в тежест на ищеца да установява приемането на наследството, тъй като насрещната страна е следвало да докаже наличието на правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти и обстоятелства, каквото е отказът от наследство, което тя не е сторила.