Решение № 261347 от 24.11.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е

Гр.София, 24.11.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря МАРГАРИТА

ДИМИТРОВА и прокурора сложи за разглеждане докладваното от съдия Маркова въззивно гражданско дело № 9020 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.

С решение № 31395 от 05.02.2019 г. по гр.д.№

80502 по описа за 2017 г. СРС, Първо ГО, 49-ти състав: ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу М.Х.Н., обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1694.33 лева-главница по договор за паричен заем № от 28.04.2012г., договорна лихва в размер на 899.26 лева за периода от 18.05.2012 г. до21.09.2012, лихва за забава в размер на 1193 лева за периода от 19.05.2012г. до датата на подаване на заявлението и такса разходи в размер на 45 лева.

Постъпила е въззивна жалба от „А.з.с.н.в.“

ООД, ищец пред СРС, срещу решение № 31395 от 05.02.2019 г. по гр.д.№ 80502 по описа за 2017 г. СРС, Първо ГО, 49-ти състав. Решението се обжалва изцяло.

Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно. Договорът бил сключен при ОУ като същите били предоставени на заемополучателката. Затова неправилно СРС приел, че е нарушено правилото на чл.11,ал.2 ЗПК и е прогласил за недействителен, сключения договор за заем. Ако въззивната инстанция приемела, че клаузата за неустойка и ГПР са нищожни, то по арг. от чл.26, ал.4 ЗЗД това не водело до нищожност на целия договор. В такива случай потребителят връщал само чистата стойност на кредита като се позовава на съдебна практика на ВКС. Още повече, че ответника не оспорвал получената като заем, сума. Доказана била и цесията, за която ответникът бил редовно уведомен по реда на чл.99 ЗЗД. Наред с това по делото била допусната и приета съдебно-счетоводна експертиза. Същата не била оспорена.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението и вместо това да постанови друго, с което претенцията да бъде уважена. Претендират се разноски.

От въззиваемата страна М.Х.Н., ответник пред СРС, е постъпил отговор, в който е изразено становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното от СРС решение – правилно. Процесният потребителски договор бил изцяло недействителен поради нарушение на чл.11 ЗПК.

Разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД била обща, а в случая се прилагали специалните правила на ЗПК- чл.22, който сочел, че договора е изцяло недействителен. Наред с това се касаело до нарушение на добрите нрави – чл.26, ал.1 ЗЗД. Договорената лихва в случая била в размер на 249 %, а ГПР 1090,45%. Доводите във въззивната жалба не съответствали на фактическата обстановка по делото и процесуалните действия на страните. Навежда и довод за недействителност на цесията, тъй като се касаело до бъдещи вземания. Договорът за цесия бил от 16.11.2010 г., а договора за заем от 28.04.2012 г. Освен това договорът за заем не предвиждал възможност за прехвърляне на вземания на трето лице. А клаузата на чл.2,т.3 от ОУ била неравноправна по силата на чл.143, т.15 ЗЗП и поради това нищожна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП вр. с чл.24 ЗПК.

В хода по същество се навежда и довод, че не й бил предоставен стандартен европейски формуляр. Сочи, че в случая клаузите не били индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Излага теоретични постановки кои клаузи са индивидуално уговорени, както и кои клаузи се считат за неравноправни. Налице била и забрана в чл.26, ал.1 ЗПК за такова прехвърляне. Затова и ищецът не бил титуляр на процесното вземане. По делото не бил представен и подписан от страните погасителен план. Неоснователен бил и иска по чл.77 ЗЗД, защото в случай не била представена разписка за получаване на сумата. По договора можело да се направи единствения извод, че е постигнато съгласие за отпускане на заем в размер на 1 800 лв., но не и че имало реално предаване на сумата. Прави възражение за погасяване на вземанията за лихва в размер на 899,26 лв. по давност. Твърди нарушение на чл.26 и чл.27 ТЗ като сочи, че договорът бил подписан от търговски пълномощник, а по делото не било представено пълномощно. Навежда доводи и, че не била надлежно уведомена по реда на чл. 99 ЗЗД. Неоснователен и недоказан бил и иска за такси и разноски.

Не била представена и справка по чл.366 ГПК. Претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на

08.03.2019 г., Въззивната жалба е подадена на 22.03.2019 г. /по пощата/, следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва, е отхвърлен иска по чл.422 ГПК, предявен от ищеца, въззивник, следователно е налице правен интерес от обжалване въззивната жалба е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо:

За издадената на 08. 06.2017 г. по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 26634 по описа за 2017 г., длъжникът е бил уведомен на 17.07.2017 г.

Възражението по чл.414 ГПК е било подадено на

20.07.201 г./по пощата/.

Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на заявителя на 13.10.2017 г. Исковата молба е предявена на 13.11.

2017 г.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че договорената възнаградителна лихва в размер на 249 % нарушава принципа за справедливост и създава условия за неоснователно обогатяване; договорената лихва надхвърляла значително размера на законната такава – основен лихвен процент и 10 пункта надбавка. Затова и уговорената лихва в размер на 249 % като противоречаща на добрите нрави била нищожна. Като е съотнесъл тези критерии към уговорения размер на ГПР 1090,45 % СРС също е достигнал до извода за нарушаване на справедливостта. СРС е приел още, че нищожните клаузи на договора относно определянето на % възнаградителна лихва и ГПР не можели да се заместят от повелителни норми на закона по правилото на чл.26, ал.4 ЗЗД. Тъй като договорът бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Затова и нищожността на клаузата за лихвения процент и ГПР водело до нищожност на целия договор. Освен това съгласно чл.22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-8, договорът за потребителски кредит бил недействителен. От това СРС е достигнал до извода, че договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави и нарушения на императивните правни норми чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ГПК /вероятно се има предвид ЗПК/ във вр. с чл.22 от ЗПК. Като нищожен договорът не бил породил правните си последици. Затова и ответницата не дължала процесните суми.

Затова и не били прехвърлени вземания по отношение на ищеца с рамковия договор за цесия и приложение № 1.

По доводите във въззивната жалба:

Не се спори по делото, че на 28.04.2012 г. е бил сключен договор за паричен заем Easy

Credit между „И.А.М.“ АД като заемодател и М.Х.Н. като заемополучател.

Относно приложимостта на Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и Закона за защита на потребителите /ЗПП/:

В чл.2,ал.1 от договора за паричен заем като основание за сключването му е посочено освен Стандартен европейски формуляр, така и предложение за сключване на договор за паричен заем /ППЗ/. Видно от отбелязването в раздел 6, т.08 на предложението за сключване на договора за паричен заем, целта на кредита е „оборотен капитал и др. бизнес нужди“.

Видно от т.2 на същото предложение ответницата е управител на „И.“ ООД, ЕИК ********/виж л.6 и л.7 по исковото производство/.

Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. В конкретния случай ответницата е действала в рамките на своята търговска дейност.

За да следи за неравноправни клаузи обаче, националният съд първо трябва да е достигнал до извода, че лицето е потребител и спрямо него са приложими разпоредбите на Закона за защита на потребителите, респ. на Закона за потребителския кредит. Директива 93/13/ЕИО е възпроизведена в Закона за защита на потребителите, определяйки правната рамка на нормативния акт. По аналогичен начин в Закона за потребителския кредит са възпроизведени разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО. В чл. 2 от Директива 93/13/ЕИО са дадени легалните дефиниции на понятията, с които борави директивата. Според чл. 2, б. "б. " по смисъла на директивата потребител е всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договор, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска и професионална дейност. В чл. 3 от Директива 2008/48/ЕО също е дадена легална дефиниция на понятието "потребител" - всяко физическо лице, което при сделки, попадащи в приложното поле на настоящата директива, действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност.

Следователно ЗПК и ЗПП са неприложими спрямо процесния договор и доводите във връзка с приложението му не следва да бъдат разглеждани.

Относно получаването на сумата по договора за заем:

Действително, договорът за заем е реален договор. Противно на твърдяното от въззивника, ответницата е оспорила получаването на сумата по договора за заем.

Видно от чл.3, ал.2 от договора, последният удостоверява получаването на сумата изцяло и в брой като договорът има характер и на разписка за получаване на сумата/л.4/.

Относно връчването на Общите условия /ОУ/:

Видно от съдържанието на договора ОУ са посочени като неразделна част на същия, а освен това в чл.2, ал.2 изрично е посочено, че „Заемателят заявява, че е получил екземпляр от ОУ и се съгласява с тях, както и че знае, че същите са поместени на официалната интернет страница на дружеството и могат да бъдат намерени на електронния адрес" . Следва да отбележим и, че заемът е отпуснат на ответницата като лоялен клиент- виж л.7/предложението и ОУ раздел 5 „Програма за лоялни клиенти“, л.9/, тъй като тя има и друг заем от този заемодател.

Следователно ОУ са станали известни на ответницата.

Относно твърдяната от ответницата недействителност на договора по чл.26 и чл.27 ТЗ:

Ответницата не може да се позовава на сключване на договора от лице без представителна власт по отношение на другата страна на облигационната връзка.

Наред с това се установи, че договорът за заем е изпълнен от заемодателя поради което и по арг. от чл.301 ТЗ, както и по чл.293, ал.1 ТЗ този довод се явява неоснователен.

Ответницата също е започнала да изпълнява договора – същата е заплатила договорна лихва в размер на 194,33 лв. и главница – 105,67 лв.

Относно приложението на чл.365 и следв. ГПК:

Правилата на глава 32 Производство по търговски спорове са неприложими за разглеждане на дела от районните съдилища.

Относно цесията:

По силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г./л.15 по делото пред