Решение № 1675 от 10.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1675 гр. Пловдив, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330122148 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. К. против „Кредисимо“ ЕАД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит № **/**г. е недействителен.

В исковата молба се излагат съображения, че на 24.07.2023 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № **/**г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1325,00 лева при лихвен процент в размер на 40,00 % и ГПР в размер на 48,21 %. На същата дата бил сключен и договор за поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който било уговорено възнаграждение за предоставено обезпечение в размер на 1300,00 лева. От правна страна се излагат съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.7, 9 и 10 ЗПК. Навеждат се доводи, че така уговорените лихвен процент и ГПР противоречат на добрите нрави.

Отделно, посоченият ГПР не отговарял на действителния такъв, доколкото в същия не било включено дължимото възнаграждение за поръчителство. По този начин не били спазени императивните изисквания на чл. 19, ал.1 и ал.2 1

ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба и от „Кредисимо“ ЕАД, с който се оспорва предявения иск по основание и размер.

Признава се, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, а с „Ай Тръст“ ЕООД е сключен договор за поръчителство, като се посочва, че възнаграждението по последното е в размер на 939,68 лева, а не както е посочено в исковата молба – 1325 лева. Оспорват се правните твърдения на ищеца, че договорът за потребителски кредит е недействителен, като се посочва, че по ясен и недвусмислен начин е посочен ГПР. Признава се, че възнаграждението за поръчителство не е включено в него, но се посочва и че не следва да бъде, доколкото същото не е условие за сключване на договора.

Ищецът имал право да избира да представи различен вид обезпечения, като сам избрал да сключи договор с „Ай Тръст“ ЕООД. Посочва се, че към датата на сключване на договора за кредит, ответникът не е знаел какъв ще е размерът на договореното възнаграждение по договора за поръчителство, за да го включи в ГПР. Последният договор бил самостоятелен договор за поръчка, като сумите били дължими не на ищеца, а на „Ай Тръст“ ЕООД.

Дори да се приеме, че е налице нарушение на ЗПК, то същото не водело до недействителност на целия договор, а единствено до недействителност на клаузата за представяне на обезпечение, респ. до отпадане на задължението за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство. Оспорват се и твърденията, че договорът за кредит е недействителен, доколкото размерът на договорната лихва надхвърлял трикратния размер на договорната лихва.

Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представен Договор за потребителски кредит от 24.07.2023 г., сключен между страните, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 900 лева, която последният следвало да върне на 2 девет месечни вноски, при договорен лихвен процент от 38,28 % и ГПР в размер на 45,68 %. В чл. 4, ал.1 от договора било уговорено, че ищецът следва да представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от две възможности: 1) банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението, или 2) сключване на договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от ответника юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението за сключване на договора. Съобразно чл.4, ал.2 от договора, ако ищецът не представил съответното обезпечение, ще се считало, че заявлението не е одобрено от ответника, респ. договорът нямало да породи действие.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищеца, същият сключил Договор за предоставяне на поръчителство от 24.07.2023 г. с ответника „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който ответникът се задължил да отговаря пред другия ответник „Кредисимо“ солидарно с ищеца по сключения договор за потребителски кредит. За поемане на посоченото задължение, ищецът следвало да заплати на ответника „Ай Тръст“ ЕООД възнаграждение.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 900 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя изложеното от 3 ответника „Кредисимо” ЕАД в обратния смисъл. В случая е налице правоотношение по договор за потребителски кредит, като длъжникът по правоотношението – настоящ ищец, има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП, поради което същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, регламентирана в ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит № **/**г. и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. Видно от раздел II чл. 4, ал. 2 от Договора в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа) кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и договорът не е породил действие. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.

Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен. С оглед 4 посоченото и предявения иск срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Същият обаче е освободен от заплащане на такива, поради което доказателства за извършени такива не са представени.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца К. – адв. С. П..

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената на иска, липсата на фактическа сложност на делото, обстоятелството, че делото по делото са събирани единствено писмени доказателства, като същото е приключило в едно съдебно заседание без личното явяване на страните, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в 5 полза на адв. П. следва да се определи възнаграждение в размер на 400 лева.

Следва на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд Пловдив сумата в размер на 120,58 лева, представляваща държавна такса в настоящото производство, доколкото ищецът е освободен от заплащане на такава.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между ищеца М. Д. К., ЕГН: **********, и ответника „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК: 175330437, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК: 175330437, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.3 ЗАдв., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. Ж. П., АК – **, със съдебен адрес: гр. **, пл. „**“ № **, сумата в размер на 400 лева (четиристотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца М. Д. К., ЕГН: **********, в производството по настоящото гр.д. № 22148/2024 г. на Районен съд Пловдив.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК:

175330437, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд Пловдив сумата в размер на 120,58 лева (сто и двадесет лева и петдесет и осем стотинки), представляваща дължима държавна такса в производството.