Решение № 2846 от 22.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2846 гр. Пловдив, 22.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20235330113186 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от Й. К. А., ЕГН **********, против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК 202250289, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 л е в а – недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № *********/07.09.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 28.05.2024 г., е допуснато изменение на предявения иск, чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 716.76 лева – недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за паричен заем № *********/07.09.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № *********/07.09.2022 г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 800 лева. Била уговорена договорна лихва от 35 % (159.64 лева) и ГПР – 41.20 %, като общата дължима сума била платима на 12 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 140 лева, за периода от 07.10.2022 г. до 07.09.2023 г.

Твърди, че била начислена неустойка в размер на 720.36 лева, за това, че в тридневен срок от сключването на договора, ищецът не е учредил обезпечение на паричните си задължения измежду банкова гаранция и поръчителство на две физически лица.

Счита, че сключеният между страните договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия, респ. общо дължимата сума по него. Това означавало, че договорът е недействителен с оглед 1 разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

На следващо място, излага съображения, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Сочи, че поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечение и които ще се компенсират от неустойката. Сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР. Затова неустойката била начислена за покриване, именно на тези разходи.

Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.

21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка, противоречала и на материалния закон – чл. 71 ЗЗД, като с неустойката се искало, единствено натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон.

Клаузата за неустойка, противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба, поради което счита, че е нищожна.

Заявява, че договорът е бил изплатен изцяло на ответника.

Твърди, че заплатените от ищеца суми за неустойка, били платени при начална липса на основание, поради което моли за уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.

Оспорва изложените твърдения, че клаузата за неустойка е прекомерна и противоречи на добрите нрави, тъй като била значително под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимо при такъв вид облигационни отношения.

Освен това неустойка била съответна на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора. Същата не била и неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като не създавала и значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията. Освен това неустойката била индивидуално уговорена.

На следващо място, оспорва изложените твърдения за нарушения на нормата на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че в сключения договор, това изискване е спазено, тъй като съдържа, както ГПР, така и общата сума, дължима от потребителя, като нормата не съдържала изискване в договора да е посочено и как точно се изчислява ГПР.

Оспорва и изложените твърдения, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Излага твърдения за правилно формиран ГПР, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Оспорва и изложените твърдения, че са нарушени разпоредбите на чл. 33, ал. 1 ЗПК и на чл. 71 ЗЗД.

Предвид изложеното, искането е да се отхвърли предявения иск. Претендират се разноски.

2

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване, са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил подписан Договор за паричен заем № *********/07.09.2022 г. , по който на ищеца е предоставена сумата от 800 лева, при годишен лихвен процент от 35 %, ГПР – 41.20 %, както и, че в договора за кредит е уговорена неустойка в размер на 720.36 лева, при непредставяне на обезпечение. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 12582/05.11.2023 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите доказателства.

Следователно съдът приема, че между страните е сключен Договор за паричен № *********/07.09.2022 г., по който на ищеца е предоставена сумата от 800 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 41.20 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 12 месечни погасителни вноски, в размер 79.97 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 959.64 лева.

Според чл. 4, ал. 1 от договора за заем, страните се споразумяват, в деня на подписване на договора, Заемателя да представи в полза на Кредитора допълнително обезпечение, едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя. Уговорено е, че двете физически лица – поръчители, всяко от които следва да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; безсрочен трудов договор; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от 401 „Редовен“. Уговорено е, че банковата гаранция следва да е за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от процесния договор, при неизпълнение на задължението да предостави обезпечение в срока по ал. 1, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 720.36 лева, като неустойката се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от вноските се добавя сума в размер на 60.03 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Адессо кредит България“ ЕООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява 3 такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.

23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41.20 %, а възнаградителната лихва– 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 5 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.