Акт от 13.08.2020, Окръжен съд - Сливен

Р Е Ш Е Н И Е

№ 188 град Сливен, 13.08.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Въззивен състав, в открито съдебно заседание на пети август две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 392 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 9337 от

10.06.2020г., подадена от ответника в първоинстанционното производство Н.Д.Т., ЕГН: **********, адрес: ***, действаща чрез процесуален представител по пълномощие срещу Решение № 449 от 26.05.2020г., постановено по гражданско дело № 85 по описа на Районен съд Сливен за 2020г., с което Районен съд Сливен е осъдил Н.Д.Т. ЕГН: **********, адрес: *** да заплати на „………………….., седалище и адрес на управление: град София, ул. „Шандор

Петьофи“ № 10 на основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. с чл. 6 ЗПФУР и чл. 99 ЗЗД сумата от 1000,00 лева, представляваща неизплатена главница по Договор за кредит №

**********/25.05.2016г., сключен между Н.Д.Т. и

„4финанс“ ЕООД, които вземания са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия № BGF-2018-005/01.02.2018г., сключен между „4финанс“ ЕООД и „Кредитреформ България“ ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.01.2020г. до окончателното изплащане на вземането и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 381,33 лева, представляваща сторените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете. С решението е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 9 ЗПК вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 206,31 лева, представляваща такса за експресно разглеждане на документи, дължима на основание Договор за кредит № **********/25.05.2016г., сключен между Н.Д.Т. и

„4финанс“ ЕООД, които вземания са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия № BGF-2018-005/01.02.2018г., сключен между „4финанс“ ЕООД и „Кредитреформ България“ ЕООД. Ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 119,72 лева, представляваща сторените по делото разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, действащ чрез процесуален представител по пълномощие, с която първоинстанционното решение се обжалва в цялост.

С определение № 435 от 16.07.2020г. поставено по реда на чл. 267 ГПК съдът че оставил без разглеждане въззивната жалба в частта ѝ, с която се обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителната му част поради липса на правен интерес за въззивника от обжалване на решението в тази му част.

Определението не е обжалвано в законоустановения срок и е влязло в сила на 24.07.2020г. С оглед горното предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение в уважителната му част.

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.

Твърди се, че районният съд не е взел предвид обстоятелството, че дължимата по договора за кредит главница в размер на 1000,00 лева е предсрочно погасена на дата 25.05.2016г., за което обстоятелство свидетелства представено и прието по делото платежно нареждане от 25.05.2016г. Оспорва като неправилни изводите на първоинстанционния съд във връзка с датата, на която е извършено гореописаното плащане. На следващо място процесуалният представител посочва, че разминаването в последната цифра от номера на договора за кредит, цитиран като основание в платежното нареждане, е техническа грешка, а не се касае за плащане по друг договор за кредит. Излага съображения в тази посока. Навежда се оплакване, че нито въззивникът, нито процесуалният му представител са били редовно призовани за откритото съдебно заседание, в което делото е разгледано, а съдът е постановил неприсъствено решение.

В заключение пълномощникът моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и да реши делото по същество.

В постъпилия в законовия срок отговор на въззивната жалба въззиваемият изразява становище за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение. Твърди, че по делото безспорно са били установени правопораждащите юридически факти на претендираното вземане. Оспорва като невярно твърдението на въззивника за погасяване на дължимата по процесния договор сума чрез плащане, като посочва, че с представеното и прието като писмено доказателство платежно нареждане се установява погасяване на задължението по друг договор за кредит, сключен между страните в настоящото производство. Посочва още, че сумата в платежното нареждане се разминава с дължимата по процесния договор, че посочения в документа номер на договор е различен от номера на процесния и това не се дължи на техническа грешка, както твърди въззивникът. Излага допълнителни съображения в тази връзка.

На следващо място въззиваемият изтъква, че въззивникът е бил редовно призован по телефона чрез пълномощника си за откритото съдебно заседание по делото, насрочено за 19.05.2020г. Оборва като невярно твърдението във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е постановено при условията на чл. 238 ГПК.

В заключение моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Във въззивната жалба и в отговора ѝ не са направени доказателствени искания.

В откритото съдебно заседание въззивникът се представлява от процесуален представител по пълномощие, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора ѝ, няма доказателствени искания. В хода на устните състезания пълномощникът поддържа, че първоинстанционното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон. Моли съда да отмени първоинстанционния съдебен акт и да се произнесе по същество на въззивната жалба.

В откритото съдебно заседание въззиваемото дружество не се представлява от процесуален представител по закон или по пълномощие. Постъпила е молба от пълномощник, в която същият заявява, че поддържа отговора на въззивната жалба по изложените в него съображения. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360,00 лева в случай, че въззивната жалба бъде отхвърлена.

Окръжен съд Сливен, действащ като въззивна инстанция, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и при условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно, тъй като отговаря на изискванията на чл.

236 ГПК, а в обжалваната част е допустимо. Решението е влязло в сила в частта, в която предявеният иск е отхвърлен.

Проверката на законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззивната жалба оплаквания.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Районен съд Сливен е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 79 вр. с чл. 240 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. с чл. 6, ал. 1 ЗПФУР вр. с чл. 99 ЗЗД

Спорното материално субективно право е обусловено от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж дължимите вноски; 3) да е налице валиден договор за прехвърляне на вземания по силата на който ищецът да е придобил претендираното вземане; 4) ответникът да е надлежно уведомен за извършената цесия; 5) клаузите на договора за потребителски кредит са индивидуално уговорени и не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави;

С оглед процесуалното поведение на страните и доводите, наведени във въззивната жалба, предвид обхвата на въззивното обжалване и съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.

2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив (апелация), настоящата инстанция счита, че страните не са навели доводи и оплаквания по отношение на обстоятелството за наличие на валидно сключен договор потребителски кредит, сумата по който е предоставена от кредитора на заемополучателя, наличието на валиден договор за цесия, съгласно който ищецът е придобил претендираното вземане, надлежно уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане. С оглед обхвата на въззивното обжалване – единствено в уважителната част на първоинстанционното решение, никоя от страните не твърди наличие в договора на неравноправни клаузи или такива, накърняващи добрите нрави. Спорен по делото в настоящата инстанция е въпросът дали длъжникът по договора за потребителски кредит е погасил задължението си чрез плащане.

Договорът за кредит № **********/25.05.2016г., вземането, по който се претендира, е сключен между „4финанс“ ЕООД и въззивника в настоящото производство при условията на чл. 6, ал. 1 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно тази разпоредба договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. Тежестта да установи сключването на договора при изпълнение на тези условия е възложена на доставчика на услугата – в случая това е ищецът – въззиваем – арг. чл. 18 ЗПФУР. Тъй като договорът за кредит е сключен от разстояние под формата на електронен документ, последният заедно с приложимите към него Общи условия са представени по делото на основание чл. 184 ГПК на хартиен носител. Видно от тези доказателства между страните е уговорен размера на заетата сума, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, заплащане на такса за експресно разглеждане на кредита, срокът за връщане на заетата сума. Договорът за кредит представлява електронен документ, макар и да не е подписан с квалифициран електронен подпис по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис – ред. ДВ, бр.100 от 21.12.2010г., действал към момента на сключване на договора (сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги). Действително законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, подписан с квалифициран електронен подпис, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен – чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП. Именно такава уговорка е налице между страните по облигационното правоотношение, които съгласно чл. 3.1 от Общите условия са се съгласили, че съобщенията по електронната поща имат силата на саморъчни подписи по смисъла на ЗЕДЕП. Следователно е налице подписан електронен документ.