Решение № 138 от 10.03.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. София, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно търговско дело № 20241001000965 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по:

1. Въззивна жалба вх. № 93702/28.09.2024 г. на „АТСТЕВЕ“ ЕООД, ЕИК 202349376, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Перник“, бл. 176, вх. Б, ет. 7, ап. 105, чрез адв. Ж. К., със служебен адрес гр. София, ул.

„Осогово“, № 32-34, ет. 2, офис 0201, в качеството на особен представител срещу Решение № 1103/05.08.2024 г., по т.д. № 357/2024 г., на СГС, ТО, VI-21 с., с коет о е прекратено „АТСТЕВЕ“ ЕООД, ЕИК 202349376, на осн. чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ.

Въззивникът счита, че постановеното решение е недопустимо и неправилно. Сочи, че на дружеството е назначен особен представител, избран от съда, а не определен от Съвета на САК и при положение, че в депозирания отговор избраният и назначен от съда особен представител е възразил, че не е включен в Регистъра на Националното бюро за правна помощ и в този смисъл е завил изрично несъгласие да осъществява процесуалното представителство.

Извежда, че решението е недопустимо, тъй като ответникът не е бил надлежно представляван в процеса. Сочи, че след като назначаването на особен представител е извършено в хипотезата на чл. 29, ал. 2 ГПК, то единствено приложима се явява разпоредбата на чл. 26 от ЗПП, която предвижда, че адвокатския съвет определя адвокат, който бива назначават от съответния орган.

Неправилността на съдебното решение извежда от това, че съдът бил пренебрегнал обстоятелството, че починалият управител е бил и едноличен собственик на капитала на дружеството, което било самостоятелно основание 1 за прекратяване. Цитира ТР № 1/31.05.2023 г., по тълк.д. № 1/2020 г., на ВКС, ОСТК. Изразява становище, че съдът е следвало да призове пълнолетния наследник на починалия ЕСК и да му определени срок за приемане на наследството, в т.ч. и продължаване на дружеството. По същество моли за обезсилване на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.

В границите на срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА, не депозира отговор на въззивната жалба.

2. Въззивна частна жалба вх. № 128304/20.11.2024 г., на адв. Ж. К., със служебен адрес гр. София, ул. „Осогово“, № 32-34, ет. 2, офис 0201, в качеството на особен представител на „АТСТЕВЕ“ ЕООД, ЕИК 202349376 срещу Определение № 3756/02.10.2024 г., по т.д. № 357/2024 г., на СГС, ТО, VI-21 с., с което е отхвърлено искането за изменение на Решение № 1103/05.08.2024 г., в частта за разноските.

Счита за неправилно възприетото, че възнаграждението на особените представители следва да бъде занижавано, както и, че при определянето му като ориентир следва да бъдат ползвани възнагражденията по НЗПП и излага доводи за неприложимост на посочената Наредба. Излага пространни доводи по въпроса дали адвокатската защита е „публична услуга“. Счита, че съдът не разполага с компетентност да определи възнаграждението на особения представител в хипотезата на чл. 29, ал. 2 ГПК. Сочи, че съдът не е съобразил практиката на ВКС, формирана след постановяване на решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, обективирана в Определение № 638/18.03.2024 г., по ч.т.д. № 757/2023 г., на ВКС, I ТО и Определение № 474/28.02.2024 г., по ч.т.д. № 961/2023 г., на ВКС, I ТО, като цитира и допълнителна практика по въпроса за приложимите критерии при определяне на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв, които критерии счита да са приложими и в конкретния случай. По същество моли за отмяна на атакуваното определение и определяне на възнаграждение съобразно представен списък по чл. 80 ГПК, ведно с ДДС.

В границите на срока по чл. 276 ГПК, въззиваемата страна СОФИЙСКА ГРАДСКА ПРОКУРАТУРА, не депозира отговор на частната жалба.

В съдебно заседание, въззивникът, чрез особен представител, поддържа жалбата по изложените в нея оплаквания. Въззиваемата страна, чрез процесуален представител, оспорва жалбата.

Настоящият състав на Софийски апелативен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани във въззивните жалби, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въпросът за допустимостта на въззивните жалби е разрешен с постановеното Определение № 36/27.01.2025 г.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на Софийска градска прокуратура, с която е предявен иск с правно основание чл. 155, т. 3 ТЗ, за прекратяване на "Атстеве" ЕООД, ЕИК 202349376.

След служебна проверка в публичния сайт на ТР, воден при АВ, по партидата на дружеството се установява, че с вписване № 20121206123845 като управител на дружеството е вписан С. В. А., ЕГН **********, той и 2 едноличен собственик на капитала на дружеството.

Представено пред първоинстанционния съд е и уведомление от НАП, ТД – София от 13.02.2024 г., с което СГП е уведомена за наличие на основания във връзка с чл. 155, т. 3 ТЗ.

В резултат на извършена служебна справка в НБД от 20.02.2024 г. е установено отразяване, че С. В. А., ЕГН ********** е починал на 11.04.2021 г. като е бил издаден акт 0224/11.04.2021 г. в СГ Столична, район „Възраждане“.

Във въззивното производство нови доказателства, водещи до промяна на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, не са ангажирани.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели съставът на САС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно.

Произнасянето на СГС съответства на заявената за разглеждане осъдителна искова претенция, която черпи правното си основание от разпоредбата на чл.

155, т. 3 ТЗ, поради което решението се явява и допустимо.

По въззивна жалба вх. № 93702/28.09.2024 г. Основното оплакване във въззивната жалба касае именно допустимостта на съдебно решение и е обосновано с ненадлежно определяне на особения представител на ответника.

Съобразно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава обективирана в TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г. се приема, че недопустимо е съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо. Настоящият състав на САС намира, че първоинстанционното решение не страда от такъв порок. Съдът се е произнесъл по очертания от ищеца предмет на делото и в 3 рамките на търсената защита, като е подвел фактите под правилната правна норма.

Вярно е, че в производството на страната на ответника е участвал особен представител, без същия да е бил посочен от Съвета на Адвокатска колегия – София, съобразно изискванията на ЗПП. Ненадлежното представляване на ответника в производството обаче касае правилността на постановеното решение, а не неговата допустимост. (така Определение № 846/20.10.2023 г., по т.д. № 2670/2022 г., на ВКС, I ТО и цитираното в него Определение № 60271/15.06.2021 г., по ч.т.д. № 334/2021 г., на ВКС, II ТО).

Видно от материалите по делото е, че след проведена кореспонденция със Съвета на АК – София, в т.ч. и искани обяснения по реда на чл. 405 ЗСВ на адв. Ст. Марчев, в качеството на негов председател, съдът е назначил адв. К., без същата да е посочена от САК. Това обаче не е довело до нарушаване правото на защита на ответното дружество, доколкото видно от материалите по делото е, че адв. К. е извършвала по делото процесуални действия в защита интересите на дружеството. Същата не е демонстрирала дезинтересираност, а напротив участвала е активно в производството – изготвила е отговор на исковата молба, явила се е в съдебно заседание.

Съставът на въззивния съд не споделя изложените във въззивната жалба доводи досежно неправилността на съдебното решение, свързани с несъобразяване от страна на съда на обстоятелствата, че починалият А. освен управител е бил и едноличен собственик на капитала на дружеството, поради което необходимо било неговите наследници да бъдат уведомени и да им бъде даден срок да заявят дали приемат наследството, по правилата на ЗН, преди да се пристъпи към прекратяване на дружеството.

Тези доводи не се споделят от съставът на въззивния съд. Разпоредбите на ЗН намират приложение в хипотезите, в които починалият наследодател следва да бъде заместен като страна по делото от своите наследници, които за да придобият това качество следва да са приели наследството. В случая обаче страна в настоящото производство не е наследодателя, а дружеството „Атстеве“, което макар и еднолично е различен правен субект от физическото лице. Именно по тази причина не съществува хипотеза, в която наследниците на починалия управител, той и едноличен собственик на капитала, да бъдат конституирани като страна по делото и въпросът дали същите ще приемат или не наследството е ирелевантен за настоящото производство. Относими към настоящото производство и основателността на иска са вписванията по партидата на дружеството в ТР (мотивите са основани на възприетото в Определение № 118/15.01.2025 г., по т. д. № 2404/2024 г., ВКС, I ТО).

Съобразно задължителните за съдилищата разяснения и разрешение, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/31.05.2023 г., тълк.д. № 1/2020 г., ОСТК на ВКС, цитирано и от въззивника, по въпроса по какъв ред се прекратява еднолично дружество с ограничена отговорност при смърт на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството и при бездействие на наследниците му, е прието, че при смърт на едноличния собственик на капитала, който е и управител на едноличното дружество с ограничена отговорност, и при бездействие на наследниците му, по см. на чл.

157, ал. 1, предл. последно ТЗ, дружеството се прекратява по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ, вр. чл. 154, ал. 1, т. 5 ТЗ .

В конкретиката на случая, видно от обявения по партидата на дружеството актуален учредителен акт на „Атстеве“ ЕООД е, че в 4 разпоредбата на чл. 17 е предвидено, че за неуредените въпроси приложение намират разпоредбите на търговското законодателство. Доколкото въпросът за прекратяването на дружеството не е уреден в учредителния акт, то приложение намира разпоредбата на чл. 157, ал. 1, предл. Последно ТЗ, предвиждащ, че дружество, в което капиталът се притежава от едно физическо лице, се прекратява със смъртта му.