Решение № 717 от 03.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 717 гр. София, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100505879 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 5625/31.03.2025 г. по гр.д. № 75082/2024 г. на СРС, ГО, 66и състав са осъдени ответниците Л. И. Г. и Р. М. Г. да заплатят на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД посочените с решението суми на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ. С решението СРС е отхвърлил исковете срещу ответниците за лихва за забава, начислена върху вземането на дялово разпределение. Решението е постановено при участието на „Далсия” ООД като помагач на страната на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответниците Л. Г. и Р. Г., чрез процесуалният им представител адв. Х. и адв. М.. С нея се атакува решението в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят на Топлофикация претендираните суми. Оспорва се наличието на валидна облигационна връзка между ищеца и ответниците. Приложеният по делото договор от 1990 г. бил единствено снимка на първата страница на документа, съдът не следвало да го цени и той не обосновавал валидна облигационна връзка. На следващо място, оспорва се дължимостта на услугата за дялово разпределение, тъй като такава сума се дължала на дружеството, 1 предоставящо тази услуга, а не на „Топлофикация София“ ЕАД. На последно място, оспорва се присъдената мораторна лихва за забава върху главницата за ТЕ. Не следвало лихва да се начислява върху месечните задължения след като същите били прогнозни, а издаването на общата фактура, в която се отразява реалното потребление, се извършва след изпадане в забава на лицето по месечните фактури. Моли решението да бъде отменено, а исковете отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД депозира писмен отговор, с който поддържа, че въззивната жалба е неоснователна. Претендира разноски за въззивното производство.

Третото лице-помагач на страната на ищеца не заявява становище по жалбата.

Решението не е обжалвано в частта, в която предявените искове срещу ответниците са отхвърлени, поради което в тази част е влязло в законна сила.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение правилността на решението в обжалваната част настоящият въззивен състав намира следното:

Предявени са искове по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Л. и Р. Г.и.

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право се обуславя от осъществяването на следните елементи:

Наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия; Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. За отправената претенция за лихви за забава, в тежест на ищеца е да докаже изпадането в забава на длъжника, както и периода. Предвид нормата на чл.

149, ал. 1, т. 6 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на 2 топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост.

Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор - съобразно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия.

Настоящият съдебен състав при тълкуване на горните норми намира, че втората хипотеза се явява субсидиарна на първата и е приложима единствено в случаите, когато клиентът /потребителят/ на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост и доставчикът не са сключили нарочен писмен договор за продажба на топлинна енергия.

Доколкото в настоящия случай липсват твърдения и доказателства за сключване на изричен договор между потребителя на топлинна енергия и топлопреносновот дружество, то съдът разгледа налице ли е субсидиарната хипотеза. Наличните по делото доказателства в подкрепа на твърдениято, че ответниците са собственици на имота, са представено писмо от Столична община, в което се посочва, че собственик на процесния апартамент е Л. Г..

Представено е и копие от договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти, сключен на 27.04.1990 г., като ответниците Л. Г. и Р. Г. са в качеството си на купувачи. Договорът касае процесният имот. Представен е и списък на живущите в блока, където е посочено името на Л. Г., срещу което същата се е подписала. На следващо място, по делото е представен протокол от общо събрание на живущите в блока, в който се намира процесният апартамент. На него е било взето решение за сключване на договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ чрез система за индивидуално отчитане и разпределение на топлинна енергия, какъвто по делото е представен, че е сключен. В това общо събрание, на което е взето решението, е отбелязано, отново срещу неин подпис, че като обитател на процесния апартамент в блока е присъствала Л. Г..

От така събраните доказателства съдът намира, че безспорно се установява, че собственици на процесния топлоснабден апартамент са ответниците. Като такива и на основание разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия. Като такива те 3 дължат заплащането на потребената и начислена енергия. В действителност, както се посочва и във въззивната жалба, представеният по делото договор за продажба на НИ се явява копие, а не оригинален договор, като е без значение дали същият е сниман с телефон или ксерокс. Все така вярно е и, че този документ не носи материална доказателствена сила и като такъв следва да бъде ценен наред с останалите доказателства по делото. Доколкото обаче са налични и други такива, подкрепящи твърдението, че Л. Г. и Р. Г. са собственици на процесния имот, както и липсата на конкретно наведени твърдения от тяхна страна, че не са (например поради продажба на имота), съдът намери за доказано наличието на облигационна връзка между страните, породена от това, че именно ответниците са собственици на процесния имот.

По делото е налице и формуляр за отчет на л. 64 и 65 от същото, който не е бил оспорен от ответниците, а на същия е налице и положен подпис от страна на клиента Л. Г.. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик - по аргумент от чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Именно той е задължен да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. той е встъпил в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Съобразно разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от Закона за собствеността, всеки от тях двамата участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си, тоест всеки от тях дължи половината от начислената топлинна енергия доколкото са съсобственици с равни дялове.

Следва да се отговори и на отправените възражения касателно дължимостта на сумата за дялово разпределение. Изчисленията за дялово разпределение са извършвани от трето на процесното материално правоотношение лице – „Далсия“ ООД. По делото е представен протокол на ОС, както и Договор между етажната собственост и "Далсия" ООД, по силата на който възложителят е поверил на посоченото дружество осъществяване на услугата дялово разпределение на доставената за обектите топлинна енергия.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139-чл. 148/ и в Наредба № Е-РД-01-1 от 12.03.2020 г. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за 4 отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.

142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл. 145, ал. 1 ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл. 22, ал.

2 от приложимите общи условия клиентите заплащат на

"Топлофикация

София"

ЕАД цената за извършената услуга

"дялово разпределение". В чл. 36 от приложимите общи условия е определен начинът на формиране на цената за услуга "дялово разпределение". Не може да бъде споделено становището, че цената за услуга дялово разпределение не се дължи на ищеца, а на третото лице помагач, поради което искът да бъде отхвърлен в тази част. Именно в чл. 22, ал. 2 от общите условия, които са известни на потребителите на топлинна енергия, и което обстоятелство не е било оспорено от ответниците, цената за дялово разпределение се заплаща на „Топлофикация София“ ЕАД. Неоснователно се явява възражението, посочено във въззивната жалба,че сключеният между ищеца и третото лице помагач договор не се изпълнявал. Правоотношенията по този договор касаят страните по него и изпълнението му или липсата на такова не е предмет на настоящото производство. Възражения от ответниците са изпълнението по договор, по който същите не са страна, е недопустимо такова, а така и неотносимо към настоящия спор.

На следващо място, отправено е и възражение претендираната мораторна лихва за забава върху главницата за ТЕ. По делото са представени Общи условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ1/27.06.2016г. на КЕВР.

Ищецът (чиято е и доказателствената тежест) е представил доказателства, че същите ОУ са публикувани на 11.07.2016г., предвид на което и с оглед нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ съдът приема, че ОУ от 2016г. са влезли в сила от 11.08.2016г. и същите са относимите към разглеждания казус ОУ, с процесен период на доставяне на ТЕ от м.05.2017г. до м.04.2020г. Нормата на чл. 32, ал.

1 ОУ предвижда, че месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 НТ (по прогнозно количество), се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума продавачът издава ежемесечно фактура. Ал. 2 на същия текст предвижда, че месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на 5 клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.

73 НТ (на база реален отчет), се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума продавачът издава ежемесечно фактура. Съгласно чл. 32, ал. 3 ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по прогнозно количество и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ОУ предвижда, че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 2 на същия текст клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 (общата фактура) за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. При тълкуване на ОУ на ищеца по правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд намира, че съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ, в сила от 2016г., задължението по общата фактура по чл. 32, ал. 3 ОУ, има падеж 45 дневен срок от издаването на същата тази фактура. Съгласно чл. 33, ал. 4 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал.