Решение № 358 от 23.03.2022, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 358 гр. Русе, 23.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Станка Ст. Иванова като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20214520104609 по описа за 2021 година

М. В. Й. заявява, че на 12.07.2019г. сключила с „Вива кредит“ АД договор за паричен заем за сумата 2500 лева.

На 05.01.2021г. била уведомена, че вземанията, произтичащи от контракта, са прехвърлени от първоначалния кредитор на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД и същите са в общ размер 3581.19 лева.

Ищцата счита, че договорът е нищожен, поради противоречие с императивни разпоредби на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, с оглед което не дължи претендираните от цесионера акцесорни вземания.

В тази връзка сочи, че формирането на ГПР не е представено по разбираем начин, съобразно нормата на чл.19, ал.1 ЗПК. Кредиторът го изписал цифрово – 49.30%, но при уговорена годишна лихва 40.32% не ставало ясно какво допълнително е включил в годишния процент на разходите. Кредитираната сума – 2500 лева трябвало да бъде погасена на 22 равни двуседмични вноски, всяка в размер на 239.15 лева, което оскъпявало кредита с 236%, а не с 49.36% и многократно надхвърляла лимита за ГПР, който не би могъл да бъде повече от петкратния размер на законната лихва за забава (чл.19, ал.4 ЗПК).

Излага доводи относно недействителността на неустоечната клауза по чл.5, ал.2 от Договора, според която се дължат 614.70 лева при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Поддържа, че същата заобикаля изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК и чл.33, ал.1 ЗПК. Приема, че неустойката излиза извън присъщите функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване поради което се явява нищожна, съобразно разясненията на ВКС, дадени в т.4 на ТР №1/15.06.2010г. по ТД №1/2009г.

1

Твърди, че клаузата, регламентираща заплащане 1375 лева - такса за експресно разглеждане на кредита е в пряко противоречие с нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК, която забранява на кредитодателите да изискват заплащане такси и комисионни за действия, свързани с усвояване на кредита.

Поддържа, че е платила на кредитора 2145 лева и предвид нищожността на договора следва да възстанови единствено главницата, която е 2500 лева, т.е. не дължи плащане на претендираната от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ сума в размер на 3516.30 лева, а дължи остатъка от 355 лева.

Отделно от това сочи, че цедирането на вземането не е удостоверено със съответните документи, доказващи качеството цесионер на втория ответник.

По изложените съображения моли съда да постанови решение, с което да:

- Прогласи нищожността на Договор за паричен заем Viva standart 13 №5537913 от 12.07.2019г., сключен между М. В. Й., ЕГН ********** и „Вива кредит“ ООД, ЕИК 201995287, като противоречащ на императивните разпоредби на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК;

- Да признае за установено, че М. В. Й., ЕГН ********** не дължи сумата 3581.19 лева на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК 202527341 в качеството му на цесионер по Договор за паричен заем Viva standart 13 №5537913 от 12.07.2019г.

Претендира направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение в размер, определен съгласно Наредба №1/09.07.2004г., дължимо на процесуалния представител, оказал безплатно адвокатска помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 и т.3 ЗА.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Вива кредит“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно неоснователността на ищцовите претенции.

Заявява, че преди сключване договора, на ищцата е предоставен Стандартен европейски формуляр, описващ всички условия по договора.

Счита, че не са налице сочените от ищцовата страна пороци на контракта. В чл.3, т.5 бил посочен фиксирания ГЛП, в т.7 – общия размер на всички плащания (главница, възнаградителна лихва и такса експресно разглеждане), а в т.8 – ГПР. Таксата експресно разглеждане била допълнително избрана услуга, преди сключване на договора за заем, от което следвало, че единствения компонент, определящ ГПР е възнаградителната лихва.

Твърди, че при изчисляване ГПР, чл.19, ал.3 ЗПК изрично изключвал плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит, поради което приема, че уговорената неустойка не влиза в противоречи с целта на въведеното ограничение на ГПР, а цели минимизиране на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, стимулирайки го да спазва стриктно договора. В тази връзка сочи, че ГПР бил изчислен към момента на сключване на договора за кредит и към тази дата на кредитора не му е било известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения или не.

Отбелязва предоставената на кредитополучателя възможност, в 14 дневен срок да се откаже от договора и да върне единствено получената в заем главница, което ищецът не 2 сторил, от което прави извод, че е решил да ползва кредита и да изплати начислената му неустойка.

Поддържа, че в чл.2, т.8 от Договора изрично били посочени допусканията взети предвид при изчисляване ГПР, с оглед което била налице пълна прозрачност по отношение оспорения коефициент с процентно изражение.

Оспорва твърдението, че таксата за отпускане на кредита и експресното разглеждане на документите, на практика представлява дейност на кредитора по усвояване на кредита.

Заявява, че експресното разглеждане на документите е доброволно услуга, която няма нищо общо с такса за отпускане на кредита, тъй като предхожда времево усвояването и отпускането на заема. В случая ищецът доброволно избрал ползването на услугата срещу такса, в конкретно посочен размер и това било заложено в чл.1, ал.3 от Договора.

Сочи, че след като кредитополучателят преустановил плащанията, кредиторът продал вземането си произтичащо от процесния договор на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД.

По изложените съображения, моли съда да отхвърли претенциите като неоснователни.

Ответникът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД е представил отговор на исковата молба.

Навежда аргументи за неоснователност на ищцовите претенции, сходни с тези на първия ответник – „Вива кредит“ ООД. Приема, че оспорваната такса е начислена на основание чл.10а, ал.1 ЗПК, съгласно който кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Твърди, че на 05.01.2021г. М.Й. получила уведомление за извършената цесия, което не е оспорила. Поддържа, че вземането е прехвърлено въз основа Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 01.12.2016г. между „Вива кредит“ ООД като цедент и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, като цесионер и Приложение №1, съставляващо неразделна част от договора.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

На 12.07.2019г. между „Вива кредит“ ООД и М. В. Й. е сключен Договор за паричен заем №5537913, по силата на който дружеството предоставило на ищцата кредит в размер на 2500 лева при следните условия: размер на погасителната вноска – 197,49 лева, формирана от главница, лихва и такса за експресно разглеждане; срок на заема – 44 седмици; брой вноски – 22; фиксиран годишен лихвен процент – 40.32%; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден – 0.11%; общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане – 4344.78 лева; годишен процент на разходите – 49.36%.

Според чл.5 от контракта, заемателят се задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата да предостави обезпечения на задълженията си чрез поръчителството на физическо лице, отговарящо на определени от кредитора условия или банкова гаранция. При 3 неизпълнение на това задължение, приел да заплати неустойка в размер на 916.52 лева, разсрочена на равни части към всяка погасителна вноска, като общото задължение по договора в този случай възлиза на 5261.30 лева, а месечната вноска – 239.15 лева.

В чл.1, ал.3 е визирана дължимата от заемополучателя такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем – 1375 лева, която такса ще бъде разсрочена на равни части и включена в размера на всяка погасителна вноска.

На 19.05.2021г. М. В. Й. е уведомена, че остатъка от вземането по контракта – 3581.19 лева е цедирано от „Вива кредит“ ООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД и следва да бъде погасен в срок до 24.06.2021г.

Приложени са разписки, от които е видно, че в периода 25.07.2019г. – 19.09.2020г. ищцата е погасила част от задължението си по договора за заем – 1427 лева.

На 19.05.2021г. „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД уведомило М.Й., че остатъка от дълга по процесния договор за кредит възлиза на 3581.19 лева, който следва да бъде погасен в срок до 24.06.2021г.

С оглед установяване релевантни за спора факти е възложена и приета, неоспорена от страните съдебно – счетоводна експертиза, чието заключение съдът цени като ясно, пълно, обосновано и обективно. Вещото лице е установило, че общата сума на платените от М.Й. вноски по процесния договор е в размер на 1745 лева, като са платени и начислените такси разходи за събиране на вземането на стойност 175 лева (общо плащанията възлизат на 1920 лева). Констатирано е, че с уговорената неустойка по чл.5, ал.2, размерът на ГПР възлиза на 632.06%.

В о.с.з. производството за установяване недължимостта на сумата 3581.19 лева е прекратено в частта над 3001.19 лева до предявените 3581.19 лева, поради отказ от иска.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум съдът квалифицира правно предявените обективно съединени искове по чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем Viva standart 13 №5537913 от 12.07.2019г., сключен между М. В. Й., ЕГН ********** и „Вива кредит“ ООД, ЕИК 201995287, като противоречащ на императивните разпоредби на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК и иск по чл.124 ГПК за признаване установено, че М. В. Й., ЕГН ********** не дължи сумата 3001.19 лева на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК 202527341 в качеството му на цесионер, по Договор за паричен заем Viva standart 13 №5537913 от 12.07.2019г.

По иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД:

Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем Viva standart 13 №5537913/12.07.2019г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за 4 потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност – 49.36%. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Несъстоятелно е твърдението, че единствения компонент, определящ ГПР е възнаградителната лихва, тъй като същата е 40.32%, а ГПР – 49.36%, т.е. не става ясно какво друго е включено в ГПР извън фиксирания ГЛП. Не е приложен и Стандартен европейски формуляр, в който според ответника са описани всички условия по договора. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.