Решение № 254 от 15.01.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 254 гр. София, 15.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100501380 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника М. Ф. С. срещу решение № 20059902 от 30.09.2022 г., постановено по гр. дело № 56556/2016 г. по описа на СРС, 177 състав, с което е уважен предявеният от Б.Р.Ц.

(починал в хода на процеса и заместен от законния си наследник Б. Б. Ц.) положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по силата на делба и наследствено приемство на недвижим имот, представляващ ливада с площ от 0,8 ара, първа категория, находяща се в строителните граници на гр. София, „Бистришки път“, м. „Барата“, представляваща част от поземлен имот с пл. № 3402 от кадастралния план на гр. София, изработен през 1939 г., при съседи: наследници на С.П., В.Б. и наследници на Г.С., върху който имот е възстановено право на собственост на наследниците на Й.Д.Т. с Решение № 1827/285 от 03.11.1995 г. на Общинска служба Земеделие – София, община Студентска.

Във въззивната жалба са развити оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, доколкото наведените в исковата молба придобивни основания са делба и наследствено приемство, а в решението първоинстанционният съд е приел, че ищецът е станал собственик по силата на земеделска реституция. При условията на евентуалност въззивникът счита, че 1 решението е неправилно, доколкото имотът е описан по начина, по който не съществува към настоящия момент (съобразно спогодителния протокол от 1952 г.). Намира, че посредством установителния иск за собственост ищецът се опитва да проведе защита по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, каквато обаче е недопустима поради липса на правен интерес – липса на висящо административно производство пред органа по земеделска реституция поради пропускане на сроковете по чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗСПЗЗ, като същевременно ищецът не е станал собственик въз основа на цитираното решение на ПК, тъй като същото само признава правото на възстановяване, но не реституира имота в реални граници. Поддържа, че липсват доказателства за идентичност на имотите, за внасяне на процесния имот в ТКЗС от наследодателя на ищеца, като навежда и доводи за нищожност на делбата от 1952 г. При условията на евентуалност твърди, че е придобил парцела по давност с владение, считано от 1995 г. Ето защо моли за обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.

Въззиваемата Б. Б. Ц. (конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец Б.Р.Ц.) е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Третото лице – помагач на страната на ищеца Й. С. А. е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно. Същото обаче е недопустимо поради следните съображения:

В исковата молба първоначалният ищец Б.Р.Ц. излага твърдения (които се и установяват от събраните по делото доказателства), че е наследник на Й.Д.Т., който е придобил процесния имот по силата на делба от 1952 г., а впоследствие същият е внесен в ТКЗС. Поддържа се, че в полза на наследниците на Й.Д.Т. е издадено решение № 1827/285 от 03.11.1995 г. на 2

Поземлена комисия – София, община Студентска, с което е признато правото им на собственост върху земята, но с решение № 1827/03.11.1995 г. (л. 205 от делото на СРС) е отказано възстановяване в стари реални граници с мотив, че имотът не фигурира в описдекларация за влизане в ТКЗС. Посоченото решение е прогласено за нищожно със съдебно решение от 22.10.1997 г. по гр.д. № 1619/1997 г. по описа на СРС, 45 състав (л. 207-208 от делото на СРС), като същевременно е налице решение № 1829/192 от 03.11.1995 г. на ПК, с което имотът е възстановен в съществуващи (възстановими) стари реални граници на наследниците на С.Т.Б., сред които е ответникът М. Ф. С..

Изложените твърдения в исковата молба и установената по делото фактическа обстановка обуславят наличие на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост в минал момент – към внасяне на имота в ТКЗС, по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Налице са претенции за правото на собственост върху имота от страна на наследниците на две различни лица – Й.Д.Т. и С.Т.Б., като в полза на последните е издадено решение на органа по земеделска реституция за възстановяването му в стари реални граници, а ищцата като наследник на Й.Д.Т. разполага единствено с решение за признаване на правото й на собственост, след което административната процедура по подаденото от нейния наследодател заявление пред ОСЗ е спряна поради наличие на спор за материално право (видно от писмо на ОСЗ – Овча купел от 11.06.2013 г. и писмо на ПК – Витоша от 2001 г.).

Противно на доводите във въззивната жалба, искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в случая не е недопустим, тъй като е налице висящо производство по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ (в този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/1997 г. по гр.д. № 11/19976 г. на ВКС, ОСГК) – по административната преписка на наследодателя на ищцата е било постановено решение за отказ за възстановяване на имота в стари реални граници, но същото е прогласено за нищожно с решение на СРС, 45 състав, т.е. не е налице окончателен отказ за възстановяване на собствеността и въпроса към настоящия момент е висящ поради наличие на спор за материално право.

Въззивният съд е констатирал противоречие в исковата молба – от една страна, ищецът с исковата молба твърди, че е собственик на имота по силата на делба и наследяване, а от друга – че след делбата имотът е бил внесен в ТКЗС и процедурата по възстановяването му не е приключила, т.е. не е възможно придобиване на собствеността по силата на наведените придобивни основания делба и наследяване, тъй като наследодателят на ищеца я е изгубил при колективизацията на имота и към настоящия момент все още не е издадено конститутивно решение на ОСЗ за възстановяването му в полза на наследниците. Ето защо, при изложените противоречиви твърдения положителен установителен иск за собственост към настоящия момент на основание чл. 124, ал. 1 ГПК би бил недопустим, поради което на ищеца-въззиваем са дадени указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК с протоколно определение на въззивния съд от 17.04.2024 г., в изпълнение на които същият е уточнил с молба от 30.04.2024 г., че предявява иск за установяване на правото на собственост в минал момент на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

По иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ в тежест на ищцата е да установи правото на 3 собственост на нейния наследодател върху описания имот, придобито на наведеното основание – делба, към годината на включване на имота в ТКЗС – 1957 г./1958 г.

Първоинстанционният съд обаче е разгледал и се е произнесъл по различна искова претенция – положителен установителен иск за правото на собственост, претендирано от ищцата към настоящия момент на основание делба и наследствено правоприемство (видно от определението по чл. 140 ГПК и мотивите и диспозитива на обжалваното решение), по която е разпределена доказателствена тежест на ищеца да докаже правото си на собственост върху спорния имот на посочените основания – делба и наследствено правоприемство.

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV г.о., и др.

В случая първоинстанционният съд неправилно е определил правната квалификация на спорното право, като е посочил чл. 124, ал. 1 ГПК и е приел, че е сезиран с иск за установяване на правото на собственост на ищеца към настоящия момент. При преценка допустимостта на обжалваното решение правнорелевантно е обаче обстоятелството дали първоинстанционният съд е разгледал заявените от ищеца фактически твърдения или не.

Предвид уточненията на иска по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК в хода на въззивното производство, несъмнено е, че СРС е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита – вместо да обсъди фактите, които обуславят право на собственост на наследодателя на ищеца към момента на обобществяването и да установи вещното право към минал момент, първоинстанционният съд се е произнесъл за наличие на право на собственост в полза на ищеца към настоящия момент. Това обстоятелство изрично е описано както в мотивите на решението, в които съдът е приел за доказано, че ищецът е придобил имота на основание делба и наследствено правоприемство (стр. 4), така и в диспозитива на акта, с който е признато за установено вещното право на Б.

Б. Ц., а не на наследодателя й Й.Д.Т.. От изложеното следва извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск – положителен установителен иск за правото на 4 собственост на ищеца към настоящия момент, вместо по заявената и допустима искова претенция за установяване правото на собственост на наследодателя на ищеца към минал момент. Предвид обстоятелството, че с обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл на непредявено от ищеца основание, излязъл е от спорния предмет в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и е признал за установено право различно от исканото от ищеца, следва да се приеме, че решението е процесуално недопустимо по смисъла на чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК (решение № 364/11.02.2013 г. по гр. д.