Решение № 139 от 06.07.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. Първомай, 06.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Радина В. Хаджикирева при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело № 20255340100771 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Г. С. Х. срещу „Кредит Тайм“ ЕООД за установяване нищожността на клаузата на чл. 16, ал. 6 от Договор за паричен заем № 122538/30.10.2024 г., предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищецът Г. С. Х. твърди, че на 30.10.2024 г. сключил с ответното дружество „Кредит Тайм“ ЕООД Договор за паричен заем № 122538, по силата на който му били предоставени средства в размер на 1000 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 38,90 % и годишен процент на разходите – 48,77 %, за срок от четири месеца.

Съгласно чл. 16 от съглашението заемът следвало да бъде обезпечен с поръчител, отговарящ на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 16, ал. 6 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 600 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски. Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс, но счита, че не дължи неустойка, тъй като клаузата за заплащането й била нищожна. Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчител била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 600 лв. била над 50 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване 1 на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността, както и извън присъщата й обезпечителна функция. Чрез уговореното в чл. 16, ал. 6 от контракта се въвеждал един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. По тези съображения моли да бъде прогласена нищожността на клаузата за неустойка от процесния договор поради противоречие с добрите нрави.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Кредит Тайм“ ЕООД, с който изразява становище за недопустимост на исковата претенция поради липса на правен интерес. Ако съдът приеме иска за допустим, ответникът прави признание на иска.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

В случая от представените писмени доказателства се установява, че на 30.10.2024 г. между страните е сключен Договор за паричен заем № 122538, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е предоставил на ищеца кредит в размер на 1000 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 4 месечни вноски от по 271 лв. всяка, в срок до 28.02.2025 г., или общо 1084 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 38,90 % и годишен процент на разходите в размер на 48,77 %. Съгласно клаузата на чл. 16, ал. 1 от договора заемателят се е задължил на основание чл. 23 ЗЗД в срок от 7 дни след сключването на настоящия договор да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Третото лице-поръчител следвало да отговаря на определени от заемодателя изисквания, като, в случай че заемателят в определения срок не изпълни задължението си да осигури поръчител, дължал на заемодателя неустойка в размер на 600 лв. (чл. 16, ал. 6). Посочено е, че общата дължима сума по договора за кредит, включваща главница, договорна лихва и неустойка, е в размер на 1684 лв.

Представено е уведомление за опрощаване от 30.10.2024 г., подписано от управителя на ответното дружество, получено от ищеца на същата дата, в което е посочено, че ответникът опрощавал изцяло вземането си за неустойка по процесния Договор за паричен заем № 122538 от 30.10.2024 г.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, съдът намира за необходимо да изясни, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка, е процесуално допустим. В този смисъл предоставеното от ответника уведомление за опрощаване не води до отпадане на правния интерес от предявяване на установителен иск. За да достигне до този извод, съдът съобрази, че по смисъла на чл. 108 ЗЗД опрощаването е договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Предмет на опрощаване е вземане (задължение), но не и бъдещо задължение, или правни очаквания (така Решение № 78 от 14.07.2011 г. по т. д. № 605/2010 г. по описа на ВКС, I т. о.). За да настъпи погасителният ефект на опрощаването, между страните следва да бъде постигнато съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер, което се опрощава (така 2

Решение № 32 от 30.05.2016 г. по т. д. № 95/2015 г. по описа на ВКС, I т. о.). В случая не е налице договор между ищеца и ответника, а уведомление от ответника „Кредит Тайм“ ЕООД до ищеца Г. С. Х. с дата, съвпадаща с датата на подписване на договора за кредит. Поради това няма как да се приеме, че уведомлението за опрощаване е породило действие съгласно чл. 108 ЗЗД, тъй като не погасява съществуващо за ищеца задължение, а предварителен отказ от права е недопустим. Следователно за ищеца е налице правен интерес да предяви установителен иск, поради което съдът следва да се произнесе по основателността на същия.

В настоящия случай не е налице спор, че между „Кредит Тайм“ ЕООД като заемодател и Г. С. Х. като заемател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на сумата от 1000 лв. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

В случая основното задължение на заемателя по договора за паричен заем е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и 3 възнаграждението за предоставения заем. С оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в седемдневен срок от подписване на договора да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер на 60 % от размера на заетата сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В случая начинът, по който е уговорена компенсаторната неустойка, сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия седемдневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – т. е. в срок да получава главницата и възнаграждението си – той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не обезпечава реално претърпени вреди. Поради това съдът намира, че процесната неустойка излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника. При тези данни съдът приема, че несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта й нищожна. По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза на чл. 16, ал. 6 е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за заплащането й.