Решение № 418 от 18.04.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 418 гр. Варна, 18.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Нели П. Катрикова Добрева като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело № 20243100500176 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 ГПК, образувано по въззивна жалба срещу решение № 3864/28.11.2023 г., постановено по гр.д. № 5510/2022г. по описа на Районен съд – Варна, в частта, с която е прието за установено между страните, че И. В. В. дължи на „Максо Бългрия“ АД сумата от 4197,84 лева – непогасени лизингови вноски по договор за обратен лизинг № 231/16.07.2019г. за периода от 20.01.2020 г. до 20.09.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението 16.07.2021 г. до окончателното плащане на сумата; сумата от 1396,07 лева – договорна лихва за периода от 21.01.2020 г. до 07.10.2020 г.; сумата от 222,83 лева – мораторна лихва за забавено плащане на лизинговите вноски за периода от 21.01.2020 до 07.10.2020 г.; сумата от 299,31 лева – заплатена Гражданска отговорност на лизинговата вещ за 2019 г., сумата от 186,09лева – заплатена Гражданска отговорност на лизинговата вещ за 2020 г., както и сумата от 50 лева – дължима сума за годишен технически преглед за 2020 г., за които суми е издадена по реда на чл. 410 ГПК Заповед за изпълнение №4686/07.09.2021 г. по ч.гр.д. № 10470/2021 г. по описа на ВРС, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 342 от ТЗ.

Въззивникът, чрез назначения му особен представител, намира първоинстанционното решение за неправилно. Поддържа, че договорът за лизинг е нищожен поради противоречие с добрите нрави и нарушение на императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит, Закона за защита на потребителите и всички останали относими нормативни актове.

Посочва, че не са спазени изискванията към формата на договора по чл. 10 от ЗПК и че са допуснати нарушения по чл. 12, ал. 1, т. 7, тъй като в него липсвали достатъчно разяснения за общия размер на вземането и условията за усвояването му. Липсвала информация по чл.

12, ал. 1, т. 8 – 12 и т. 20 ЗПК. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че ищецът е собственик на автомобила – лизингов актив и че е осигурил необезпокояваното ползване на лизинговия актив. Ищецът не бил изпълнил указанията на съда да представи 1 разпечатка – заявка за сключване на договора, поради което моли да бъде прието, че в заявката се съдържат уговорки, освобождаващи лизингополучателя от заплащане на претендираните от ищеца суми. Оспорва наличието на непогасени суми по договора.

Оспорва основателността на претенцията за договорна лихва, тъй като от исковата молба не ставало ясно как се образува сумата от 1396,07 лв., като поддържа възражението, че претенцията значително надхвърля договорната лихва, включена в лизинговите вноски за периода от 01.01.2020 г. до 07.10.2020 г. съгласно погасителния план. Поддържа възражението, че договорената възнаградителна лихва в размер на 40% противоречи на добрите нрави и е нищожна, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва.

Поддържа, че ГПР е по-висок от петкратния размер на законната лихва, което води до нищожност на договора. Счита, че при определяне на размера на претенциите за главница и договорна лихва не са отчетени посочените в исковата молба плащания. Оспорва да се дължат каквито и да е плащания по лизинговия договор след 07.10.2020 г., когато договорът бил развален и автомобилът бил предаден на лизингодателя. Уговорки в договора или Общите условия за дължимостта на лизингови вноски с падеж след 07.10.2020 г. били неравноправни, на основание чл. 143 от ЗЗП. Оспорва като недоказано вземането за платена премия по застраховка „Гражданска отговорност” от ищеца. Освен това, нямало основание ответникът да бъде задължен след датата 07.10.2020 г. Вземането за такса за извършване на годишен технически преглед на автомобила през 2020 г., намира за изцяло недоказано.

Представената фактура от 20.10.2020 г. била издадена е след връщането на владението на автомобила на лизингополучателя и прекратяване на правоотношението между страните.

Оспорва да е било извършено плащане по фактурата. Възразява срещу начислената законна лихва за забава за периода от 21.01.2020 г. до 07.10.2020 г. в размер на 222,83 лв., като оспорва изпадането в забава от ответника за плащане на лизингови вноски. Моли за отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на исковите претенции като неоснователни.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Намира решението на ВРС за постановено при правилно прилагане на материалния и процесуалния закон, съобразено с доказателствения материал по делото. Относно изложените във въззивната жалба възражения намира, че противоречат на разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК, тъй като са несвоевременно направени и не подлежат на обсъждане. Излага, че ВРС е обсъдил всички въведени в производството възражения и правилно и обосновано оставил същите без уважение. Моли за потвърждение на постановеното решение. Претендира разноски.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени по реда на чл. 422 от ГПК от „Максо Бългрия“ АД (с предишно наименование „Кредисимо Супер” АД) срещу И. В. В. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 342 от ТЗ за приемане на установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите по Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 4686/07.09.2021 г. издадена по ч.гр.д. № 10470/2021 г. по описа на ВРС на основание договор за обратен лизинг № 231/16.07.2019 г. и общите условия на лизингодателя.

В исковата молба се твърди, че на 16.07.2019 г. между ищеца като лизингодател и ответника като лизингополучател бил сключен договор за обратен лизинг със задължение за придобИ.е на собствеността върху лизинговия актив – МПС. Твърди се, че страните са договорили заплащане на лизинговата вещ на 18 лизингови вноски при общо договорена лизингова цена от 9199,07лв., от които главница от 6500 лв. и договорна лихва от 2699,07 2 лв. в срок до 20.01.2021 г. Страните договорили и заплащане от лизингополучателя на всички разноски, сторени от лизингодателя. Твърди се, че ищецът е изпълнил изцяло задължението си по договора като е предоставил лизинговия актив, но ответникът не изпълнил своите, като извършил само две плащания: на 25.08.2019 г – сумата 217 лв. и на 20.12.2019 г. – сумата 1900 лв. Твърди се, че на 07.10.2020 г. договорът за лизинг бил развален поради виновно неизпълнение от страна на ответника. С приемо-предавателен протокол от същата дата лизингополучателят върнал автомобила на лизингополучателя.

Към датата на връщане на вещта били падежирали 14 вноски, които не са заплатени.

Съобразно постигнатите договорки ответникът не бил заплатил и други разходи свързани с вещта, - данък МПС за 2019 г. и 2020 г.; годишна гражданска отговорност за 2019 г. и 2020 г. и други разходи, в това число възстановяване владението на актив; ремонтни дейности и закупуване на авточасти; годишен технически преглед; куриерска пратка, дължими на основание т. 8.7.2, т. 8.7.6 и следващи от раздел 8. „Други права и задължения на Лизингополучателя" от ОУ. Издадената по заявление от ищеца заповед за изпълнение на парично задължение била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и за ищеца бил налице правен интерес от установяване съществуване на вземането му за сумите, предмет на заповедта. Претендират се и сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба, с който се възразява за неподведомственост на спора. Отделно, се оспорват исковете по основание и размер. Намира договора за лизинг за нищожен, поради накърняване на добрите нрави и като противоречащ на закона. Твърди се, че ответникът е заплатил изцяло всички суми по договора. Оспорва ищецът да е изправна страна. Твърди, че не е осигурено безпрепятствено ползване на лизинговата вещ, поради което не се дължат лизинговите вноски и другите разходи по договора. Оспорва лизингодателят да е собственик на процесния автомобил, предвид на което намира договора за нищожен, евентуално че ищецът не е изпълнил задължението по него за необезпокоявано ползване на автомобила. Твърди, че ответникът е развалил договора. Оспорва да има непогасени суми по договора, поради липса на издадени фактури от страна на ищеца за тези суми. Оспорва се размера на претендираната договорна лихва, отделно намира, че същата от 40 % надхвърля четири пъти законната лихва и е нищожна. Счита, че не са отчетени извършените от ответника плащания. Оспорва дължимост на вноски с настъпил падеж след 07.10.2020 г., поради разваляне на договора, евентуално поради тяхната недължимост въз основа на неравноправни клаузи. Оспорва се наличието на застрахователно правоотошение по договор за ГО и дължимостта на претенцията, да са заплащани такива, както и местен данък за процесните години. Оспорва да са налице разходи за извършен годишен технически преглед, евентуално тяхната дължимост. Оспорва се дължимостта на законната лихва. Релевира възражение за погасяване по давност на претендираните суми.

Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирана страна при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно 3 разпореждането на чл. 269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася в хипотезите на нарушение на императивна правна норма.

От фактическа страна:

От представения по делото договор за покупко-продажба от 16.07.2019 г. с нотариална заверка на подписите се установява, че ответникът И. В. е продал на ищеца „Кредисимо Супер“ АД - клон Варна (сега „Максо Бългрия“ АД) лек автомобил марка „Мерцедес – Бенц“, Е класа, рег. номер ******, за сумата от 6 500 лева, платима в тридневен срок от сключването на договора. В т. 2 от договора е посочено, че купувачът иска да придобие собствеността върху МПС с цел да предостави същото за възмездно ползване на продавача при условията на Договор за обратен лизинг по смисъла на чл. 342 - 347 във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 15 от Търговския закон на Република България. Съгласно т. 3 от договора страните желаят да сключат последващ договор за обратен лизинг, с който продавачът да получи правото да използва МПС при условията, в сроковете и срещу възнаграждението, които страните ще уговорят в договора за обратен лизинг.

От представения по делото Договор за обратен лизинг № 231 от 16.07.2019 г. се установява, че между ищеца като лизингодател и ответника като лизингополучател е сключен договор за обратен лизинг със задължение за придобИ.е от лизингополучателя на собствеността върху лизинговия актив, с предмет лек автомобил „Мерцедес – Бенц“, Е класа, рег. номер ******. Видно от чл. 4 и чл.9 от договора страните са договорили заплащане на лизинговата вещ на 18 лизингови вноски, при общо договорена лизингова цена от 9 199,07 лв., от които главница от 6 500 лв. и договорна лихва от 2699,07лв. в срок до 20.01.2021 г., при лихвен процент от 40 % и ГПР 48,21%, и погасителен план съгласно Приложение № 1.

Видно от погасителния план, към 07.10.2020 г. – датата на която ищецът твърди, че ответникът му е предал лизинговия актив, е настъпил падежът на 14 от общо 18 лизингови вноски в т.ч. 4197,84 лева главница и 2 504,07 лева договорна лихва.