Решение № 181 от 27.10.2026, Районен съд - Берковица

РЕШЕНИЕ

№ 181 гр. Берковица, 27.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЕРКОВИЦА, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА АНГ. ЦВЕТКОВА при участието на секретаря СВЕТЛАНА Н. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА АНГ. ЦВЕТКОВА Гражданско дело № 20261610100453 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по предявен от В. И. Т. против СТИК - КРЕДИТ АД иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да й заплати сумата 48.56 евро, с която неоснователно се е обогатил за нейна сметка като получена без основание по Договор за заем № 1462151 от 18.08.2025 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

Ищцата В. И. Т. твърди в исковата си молба и уточнителна молба, че между нея, в качеството на кредитополучател и СТИК - КРЕДИТ АД , в качеството си на кредитодател, е сключен договор за предоставане на кредит с №.... за сумата от 255.65 евро и срок на погасяване 3 месеца.

В договора за кредит е било включено и задължение за предоставяне на обезпечение по кредита в изключително кратък срок и при изключително завишени изисквания – банкова гаранция или поръчители, като при непредоставяне се начислява огромна спрямо заетата сума неустойка, която поддържа че по същество представлява скрита договорна лихва, именувана по този начин, за да не бъде включена в ГПР.

Твърди, че договора е недействителен, поради неточно посочване на 1 годишния процент на разходите /ГПР/, като поддържа, че при калкулирането му като разход не е включена неустойката за непредоставяне на уговореното обезпечение, което обуславя недействителност на целия договор.

Към датата на подаване на исковата молба ищцата е заплатила сума в общ размер на 304.21 евро.

Поддържа, че сумата от 48.56 евро са платени при изначална липса на основание предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата 48.56 евро, с която неоснователно се е обогатил за нейна сметка като получена без основание по Договор за заем № 1462151, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.

Претендира разноски.

Ответната страна СТИК - КРЕДИТ АД е подала отговор и взема становище по допустимостта и основателността на предявения иск в дадения му по чл. 131 от ГПК едномесечен срок.

Оспорва иска.

Поддържа, че договорът е валиден и уговорките, включени в него са действителни, като твърди, че не са налице сочените от ищцата основания за нищожност. Твърди, че ГПР е правилно изчислен. Не спори, че в ГПР по договора не са включени разходите за уговорената неустойка, в случай на непредоставяне на допълнително обезпечение от кредитополучателя, като поддържа, че неустойката не представлява част от разходите по кредита.

Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото и доводите на страните, и като съобрази разпоредбите на закона, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, във вр. с чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното :

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да докаже наличието на имуществено разместване между страните, т.е., че е престирал нещо, което е постъпило в патримониума на ответника, с което същият неоснователно се е обогатил за негова сметка – в случая, че е заплатил на ответника претендираната сума без основание /по нищожен договор, съответно по 2 нищожни уговорки включени в договора на сочените основания/, като по този начин ответника неоснователно се е обогатил за негова сметка в посочения размер.

С доклада по делото, обективиран в определение № 263/24.06.26 г., съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти: на 18.08.2025 г. между страните е сключен Договор за заем № ....., по силата на който ответникът е предоставил на ищцата заем в размер на 255.65 евро. в ГПР по кредита не са включени разходите за уговорената неустойка, в случай на непредоставяне на допълнително обезпечение от кредитополучателя; ищцата е извършила плащания кредита, като е платила чистата стойност по кредита от 255.65 евро, както и претендираната над този размер сума от 48.56 евро.

По делото не се спори, а и от събраните доказателства / неоспоренияте Договор за потребителски кредит № .... от 18.08.2025 г., общи условия към него, СЕФ и погасителен план /л. 29-46 и л. 4 гръб/ се установи, че на 18.08.2025 г. между СТИК - КРЕДИТ АД, като заемодател /кредитодател/ и ищцата В. И. Т., като заемополучател /кредитополучател/ е възникнало облигационно отношение по Договор за потребителски кредит № 1462151, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя заем в размер на 255.65 евро /500 лева/, ГЛП – 36 %, при ГПР 42.58 %, с уговорен срок на плащане 3 месеца.

Няма спор, че сумата по кредита е усвоена и е била предоставена от кредитодателя СТИК - КРЕДИТ АД на кредитополучателя и В. И. Т..

Не е спорно, че в договора е предвидена клауза за неустойка, в случай на непредоставяне на допълнително обезпечение от кредитополучателя в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като неустойката се заплаща периодично с всяка погасителна вноска, което задължение е предвидено в чл.

46, ал. 1 от раздел XV „НЕУСТОЙКИ“ от приложимите към договора Общи условия на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „СТИК-КРЕДИТ“ АД и потребителите 3

/приложени на л. 33-41/.

Именно това е и основният спорен въпрос – дали неустойката следва да бъде включена в годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита, съответно дали договорът за кредит е нищожен – поради неправилно посочване на ГПР, което да обуславя връщане на платените от ищцата суми над предоставената в заем сума от 255.65 евро.

В случая ищцата има качеството на потребител на основание § 13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и предметът на делото произтича от сделка с потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, следователно и спорът е потребителски, предвид което приложение намират разпоредбите за Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

На основание чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът има задължение служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто е настоящия случай.

По делото се установи с категоричност, че е нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, която изисква договорът за кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, като разходите за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение не са били включени в ГПР, което обуславя нищожност на целия договор.

Както бе посочено по-горе страните не спорят, че в договора е предвидена клауза за неустойка, в случай на непредоставяне на допълнително обезпечение от кредитополучателя в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като неустойката се заплаща периодично с всяка погасителна вноска, което задължение е предвидено в чл. 46, ал. 1 от раздел XV „НЕУСТОЙКИ“ от приложимите към договора Общи условия на договора за потребителски кредит предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „СТИК-КРЕДИТ“ АД и потребителите /приложени на л. 33-41/.

Задължението за заплащане на неустойка е уговорено във връзка с неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, изразяващо се в осигуряване на поръчител или банкова гаранция, което е предвидено като 4 задължително условие за получаване на кредита съгласно чл. 17 от ОУ и т. 8 от част II от СЕФ /л. 42-46/, като дори е включено в погасителния план към размера на дължимите месечни вноски /л. 4 гръб/.

Прави впечатление, че макар и да не са включени в ГПР, разходите за неустойка при непредставяне на обезпечение са посочени като част от „Свързани с договора разходи“ в т. 4 от част III от СЕФ озаглавена „Разходи по кредита“, съответно от т. 4.3 „Всеки друг разход, свързан с договора за кредит“, като изрично е отбелязано, че в случай, че потребителят не предостави обезпечението посочено в част II, т. 8 в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора за кредит се начислява неустойка в общ размер 106.86 евро /209 лева/, която се заплаща на части ежемесечно съгласно погасителния план, неразделна част от договора.

Предвид което настоящият съдебен състав намира, че разходите за неустойка при непредставяне на обезпечение представляват прикрит разход за потребителя, който е част от общите разходи по кредита и като такъв е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите /ГПР/.

От съдържанието на СЕФ се установява, че размерът на разходите за неустойка са предварително известни за кредитора, а предвид че предоставянето на гаранция /поръчителство/ е въздигнато като условие за предоставяне на кредита, начисляването на тези разходи е било сигурно и предвидимо.

Така е нарушена императивната разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, която изисква договорът за кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, като разходите за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение не са били включени в ГПР, което обуславя нищожност на целия договор.

Това разрешение е в унисон с актуалната практика на СЕС - Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C- 714/22/, в което се приема, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, 5 попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Уточнил е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план.

Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива 2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по член 19, параграф 4 от ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в BGN и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. / в този смисъл и Определение № 2161 от 9.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 129/2025 г., II т. о., ТК/.