Решение № 467 от 13.04.2023, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 467 гр. Варна, 13.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно гражданско дело № 20233100500232 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Производството по в.гр.д. № 232 по описа на ВОС за 2023г. е образувано по въззивна жалба вх. №78850/15.11.2022 г., уточнена с молба вх.

№83315/01.12.2022г., на „БАНКА ДСК“ ЕАД ЕИК 121830616 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19 срещу Решение №3142/19.10.2022г., постановено по гр.д.№1778/2022 г., на ВРС, В ЧАСТТА, В КОЯТО е отхвърлен иска за приемане за установено, че И. В. Д. ЕГН ********** с местожителство в ****, дължи НА „БАНКА ДСК“ ЕАД ЕИК 121830616 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19 разликата над сумата 2578.07 лв., непогасена главница по Договор за кредит Експресо № 270188/05.05.2011 г. до претендирания размер 3606.96 лв.; разликата над сумата 47.60 лв., договорна възнаградителна лихва за периода 15.09.2017 г. - 15.05.2018 г. вкл . до претендирания размер 3433.12 лв., договорна възнаградителна лихва за периода 15.02.2014 г. - 15.08.2017 г.

1 вкл. и за сумата 70.24 лв., обезщетение за забава върху посочената главница (лихвена надбавка за забава), за периода 15.03.2014 г. - 15.05.2018 г. вкл., на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 10223/2020 г., на ВРС, L с.

Въззивникът навежда твърдения, че решението е неправилно и незаконосъобразно. В резюме оплакванията на въззивника се свеждат до следното: - съдът е направил неправилен извод за настъпила предсрочна изискуемост на задълженията; - кредитиран е един от вариантите от заключението на ССЕ, без да са налице мотиви за това; - не е съобразено обстоятелството, че въззивникът се е позовал на настъпил краен падеж на договора, а не на предсрочна изискуемост. Изложени са теоретични доводи досежно предсрочната изискуемост, нейното настъпване и обявяване. По същество отправя искане за отмяна на постановеното решение в атакуваните му части и уважаване на предявеният иск в пълните размери на всяка претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна И. В. Д. не депозира отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание, чрез процесуален представител адв.Р.Д., настоява за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Страните не са направили доказателствени искания.

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД като взе предвид направените оплаквания с жалбата, изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл.269 от ГПК са да се произнесе служебно по валидността на първоинстанционното решение и допустимостта в обжалваната му част, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, поради което е валидно.

2

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззвивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

Производството по гр.дело № 1778/2022 година на Районен съд Варна е образувано въз основа на предявен от "Банка "ДСК" ЕАД по реда на чл.124, ал.2 от ГПК във вр.чл.415, ал.3 във вр.чл.415, ал.1, точка 1 от ГПК във вр.чл.430 от ТЗ, чл.86, ал.1 от ЗЗД установителен иск против И. В. Д., за вземания, произтичащи от Договор за кредит Експресо № 270188 от 05.05.2011г. както следва : сумата от 3606,96 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит Експресо № 270188 от 05.05.2011 г., сключен между длъжника и „Експресбанк“ АД с правоприемник „Банка ДСК“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 24.08.2020 г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 3433,12 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 15.02.2014 г. до 15.05.2018 г. вкл., сумата от 70,24 лева, представляваща обезщетение за забава върху посочената главница (лихвена надбавка за забава), начислено за периода от 15.03.2014 г. до 15.05.2018 г. вкл., както и сумата от 790,53 лева, представляваща обезщетение за забава върху посочената главница, начислено за периода от 16.05.2018г. до 24.08.2020г., за които суми е издадена Заповед № 4390/25.08.2020 г. за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 10223/2020 г. по описа на Районен съд – Варна.

Не е било спорно между страните по делото наличието на валидно облигационно правоотношение с характеристиките на договор за банков кредит, по който банката е изпълнила задължението си да предостави, а кредитополучателят е получил уговорената сума, предмет на договора.

Наличието на забава в плащането на дължимите от ответника вноски по кредита съобразно постигнатите между страните уговорки е доказано, съгласно констатациите на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна 3 експертиза.

Липсват твърдения банката да се е възползвала от правото да обяви вземанията по кредита за чистично или изцяло изискуеми преди настъпване на крайния падеж по договора. Банката-ищец, въззивник в настоящото производство, при подаване на заявлението по реда на чл.417 от ГПК се е позовала на настъпил краен срок на договора – падеж, на вземанията по договора за банков кредит, като поддържа това основание и в исковата молба.

Първоинстанционният съд е съобразил този факт като относим към обстоятелствата, от които произтича искането, и се е произнесъл преценявайки дължимостта на вземанията към момента на настъпване на крайния падеж по договора. Възражението на въззивника, че съдът се е произнесъл по иска, позовайки се на настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, е неоснователно.

Ответникът в отговора на исковата молба е признал, че не е осигурявал средства за погасяване на вноските по кредита; не е оспорвал иска по размер, посочил е, че след издаване на заповедта за изпълнение не е извършвал плащания.

Съгласно заключението на вещото лице към момента на настъпване на крайния падеж по договора са налице неплатени : главница, възнаградителна лихва, обезщетение за забава върху главницата, определено по размер от лихвената надбавка по т.9.1 от договора до 19.03.2015г. Изчислен е размерът на законната лихва за забава върху неплатената дължима главница, считано от деня, следващ крайния падеж по договора до датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда.

Районният съд е приел за основателно правопогасяващото възражение на ответника за погасяване частично на задълженията за неплатени суми по главница и лихва поради изтекла погасителна давност към момента на подаване на исковата молба на осн.чл.114 във вр.чл.110 от ЗЗД , съотв. чл.111, б.в от ЗЗД. Съдът е отхвърлил исковите претенции за част от главницата, формирана от погасителните вноски с настъпил падеж преди 24.08.2015г., т.е. пет години преди датата на подаване на исковата молба, както и за част от възнаградителните лихви, падежирали преди 24.08.2017г., приемайки, че вземанията за лихви, като периодично задължение по смисъла на чл.111 от ЗЗД се погасяват с тригодишна давност.

4

Настоящият състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, придържайки се към разрешението, което се съдържа в съдебната практика, формирана с решение № 45 от 17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на второ Т.О. на ВКС, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска, а не датата на която е уговорен краен срок за погасяване на кредита. В тази насока са и разясненията на ТР № 3/2011г. от 18.05.2012г. по търк.дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение.

Посочено е, че когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително споразумение.

По арг. от чл.111, б.в ЗЗД, вземането за лихви се погасява с кратка тригодишна давност /Решение № 38/26.03.2019 г., постановено по т. д. № 1157/2018 г. на ВКС, Второ ТО/. Вземането за лихва в рамките на предвидените анюитетни вноски е изрично визирано в погасителния план, 5 респ. определимо. Паричните задължения са делими и няма пречка давността по отношение частта от вноската, съставляваща договорна (възнаградителна) лихва да се погасява с различна давност от главното задължение.

Продължителността на законоустановения срок за погасяването на вземането за лихва не може да бъде удължаван, поради това, че лихвата е включена като част от анюитетната вноска. Поради това, вземането за възнаградителна лихва, съставляваща част от анюитетните вноски за периода преди 24.09.2017г. също е погасена по давност.

Съгласно заключението на вещото лице по ССчЕ обезщетението за забава, определено по размер от лихвената надбавка по чл.9.1 от договора, е начислено еднократно към 19.03.2015г. при отнасяне на кредита в просрочие, при което давността за принудителното й събиране (по арг. от чл.114, ал.4 във вр.чл.111, б.б от ЗЗД) също е изтекла към датата на подаване на исковата молба (24.08.2020г.).

Като е достигнал до изводи за недължимост на част от главницата, договорната лихва и обезщетението за забава, поради погасяване на задълженията по давност, съдът е постановил законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден.

По разноските :

С оглед резултата от спора в полза на процесуалния представител на въззиваемия следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 748 лева, на осн.чл. 38, ал.2 във вр.ал.1, т.2 от ЗАдв и чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размер на адв.възнаграждения.

Воден от изложените съображения, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №3142/19.10.2022г., постановено по гр.д.

№1778/2022 г., на ВРС, В ЧАСТТА, В КОЯТО е отхвърлен иска за приемане за установено, че И. В. Д. ЕГН ********** с местожителство в ****, дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД ЕИК 121830616 със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19 разликата над сумата 2578.07 лв., непогасена главница по Договор за кредит Експресо № 270188/05.05.2011 г. до претендирания размер 3606.96 лв.;